Споделяне
Twitter
Myspace
Mister Wong
Webnews
Icio
Oneview
Yigg
Newsider
Seekxl
Newskick
FAV!T
Kledy
Social Bookmarking
BoniTrust
Power-Oldie
Bookmarks.cc
Favoriten
Linksilo
Readster
Linkarena
Digg
Del.icio.us
Reddit
Jumptags
Upchuckr
Simpy
StumbleUpon
Slashdot
Netscape
Furl
Yahoo
Blogmarks
Diigo
Technorati
Newsvine
Blinkbits
Ma.Gnolia
Folkd
Spurl
Googlize this
Blinklist
Facebook
Wikio
Meneame
Diggita
Kipapa.cc
Notizieflash
OKnotizie
Segnalo
Ziczac
Експорт на PDF
Печат
Ел. поща
Index / Съдържание
Защо публикуваме този текст
Павел Яноушек: За какво служи странното мислене върху неща като литературата ...
Редакторски коментар на Littera et Lingua 1
Текстът припомня фрагменти от историята на научното знание, фрагментите, свързани с формирането на нови изследователски полета, дисциплинии и тяхното самодефиниране. Един от най-сериозните критерии на припомнянето е познаваемостта на света като доминиращо предназначение и същевременно етична отговорност на научното мислене. В тази връзка мисленето върху литературата се озовава в незавидната позиция да легитимира пред света своите отговорности. Оттук реториката на текста противопоставя самоироничното назоваване на литературознанието като странно, дори като "чудато" мислене.
Провокативността в статията е целенасочено търсена и не се прикрива. Какво прави странно мисленето върху литературата?
Най-напред ще поясним: статията е написана от директора на един от хуманитарните научни институти в Чешката академия на науките; конкретният повод липсва – поне не е назован, но "между редовете" прехвърчат искрите на може би многократните опити да се отговори на прагматично-утилитарното питане "за какво всъщност може да служи ... литературната наука". Реториката на текста се материализира в откритата защита, освободена от позата на високите теоретични (в значението им на проблематично приложими) инвенции. Защитата на чудатото мислене е освободено и от позата на трагичната безпътица и отчаяние, визиращи неприложимостта на литературознанието. Текстът се самодефинира като "кратък курс по самозащита", защото литературната наука може да се (само-)идентифицира благодарение на ясно формулираните си отговорности. И преди да посочим доминиращата сред тях, ще отхвърлим три възможности.
Най-напред, тези отговорности не произтичат от комплексите или съзнанието за съдбовност на "малката нация", която за пореден път се е присетила за съдбата и бъдещето на своята култура, която мисли съществуването на литературата извън/в рамките на съществуването й сама по себе си. Не затова сме избрали статията в нашето списание. В защитата отсъстват "малките" ценностни критерии от териториален или национален мащаб. С примерите си реториката проблематизира монологичността на категоричния императив, лишаващ от средства непрактично-хуманитарните в името на иновационно-технологичните семинари, специалности или факултети навсякъде по света. С други думи, проблемът за чудатостта на мисленето върху литературата не е нито източноевропейски проблем, нито регионално-институционален казус на една национална Академия на науките.
На второ място, литературоведското мислене, защитавано в текста, не подчинява изследователския си предмет на роли, задачи, или изобщо на телеология, която не му е присъща, или която му е чужда в една или друга степен. Това не е мисленето, което регулира чрез литературата поетологични, културно-исторически или обществено-политически норми независимо от тяхната институционална реализация, одържавяване и форми на канонизиране.
На трето място, реториката на самозащитата деликатно отпраща към онзи конкретен момент от историята на научното познание, в който неговата самоидентификация разпознава прагматичната си полезност като доминанта. През 30-те години на ХХ в. Роман Якобсон дефинира отговорностите на научно-изследователската прагматика като дисциплина и пълно себеотрицание – те се дефинират в противопоставянето им спрямо "лартпурлартизма" на безкрайните дебати, пъстрата полифония на симултанните задачи и богатството на страничните пътеки. Обособяват се луксът на научните търсения спрямо аскетичната пестеливост на целите, а научното знание се доближава в максимална степен до утилитарната си употребимост. За Якобсон фриволността е привилегия на всяка среда, която може да се впише в определението "култура на голямата територия" – извън тази среда привилегиите са лукс. Днес литературата е все така привилегия на интелектуалния лукс и по този свой признак си остава парадоксално неделима на територии. А мисленето върху литературата си остава занимание, затвърждаващо своята чудатост независимо от пространствената си принадлежност.
Функционалността на научното познание е морална санкция, която оценностява чрез отговорности, а в неговите рамки литературознанието може да се определя като чудато, когато отговорностите не се разпознаят в неговата телеология. Реториката на защитата всъщност легитимира тяхното наличие, а определяща сред тях е паметта.
"[...] Паметта на литературознанието, също както и компютърната памет, има различни форми. Към нея спада това, което метафорично можем да наречем хард-диск – информацията и познанието, събрано от предходните поколения, запазени в книгите и периодичните издания. Понякога изглежда, че в натрупването на книги всъщност се крие смисълът на чудатите специалности. Но това не е така. Паметта на библиотеките е жизнено важна за чудатите науки, но сама по себе си де факто е мъртва. За да оживее и да изпълнява функцията, която има в дадено общество, са необходими хората, които да четат книгите и да ги познават. Т. е. това, което в компютъра се нарича оперативна памет (RАМ), и което в случая с литературознанието се създава от творческия потенциал на изследователите, способни да мислят своя предмет, да се ориентират в познатата литература и да водят диалог между миналото и настоящето. Големината на тази памет се задава от множеството водещи учени с книжната им продукция и публикации в периодиката, а също така и от способността им да направят и други субекти част от творческото самопознание на обществото, започвайки с учителите и включвайки най-широкия кръг непрофесионалисти. "Чудатите науки" не познават приложеното изследване и технологичните приложения в обикновеното им значение: но ако са развити в достатъчна степен, ако са качествени и с влияние, могат да достигнат до самата същност на самоосъзнаването на обществото. [...]"
И така, паметта е пространството на опитите, на връзките между опорните точки в хронологията на знанието, второ, тя събира в себе си инструментариуми, но същевременно самата тя функционира като инструмент, и трето, материализира съзнанието за отговорността на научното познание в процеса на човешката самоидентификация.
Бележка / Note
1. Текстът бе публикуван на български език оff-line в "Литературен вестник" (год. 15, 30.03.-05.04., 2005, бр. 12, с. 9, 12) в превод на Анжелина Пенчева.
Quote this article on your siteTo create link towards this article on your website,
copy and paste the text below in your page.
Preview :
Сряда, 15 Октомври 2008
Защо публикуваме този текст Павел Яноушек: За какво служи странното мислене върху неща като литературата ... Редакторски коментар на Littera et Lingua 1 ...
© 2012 - Littera et Lingua
