Skip to content Skip to navigation

Житие и сага: създаване на памет

Докладът разглежда два различни типа средновековeн исторически наратив, свързани с фигурата на владетеля – исландската кралска сага, посветена на краля мъченик Олаф Харалдсон, и славянските жития на сръбските владетели Стефан Лазаревич и Стефан Дечански. Текстът се опитва да покаже приликите между двете отдалечени литературни традиции в начина, по който конструират образа на миналото, без да пренебрегва различните механизми, чрез които те постигат целта си да оформят културната памет и да запазят спомена за основополагащите събития.

The paper focuses on two different types of medieval historical narratives, honouring the ruler’s figure – the Icelandic saga commemorating the martyr king Olaf II of Norway and the Slavic hagiographic texts dedicated to the Serbian rulers Stefan Lazarević and Stefan Dečanski. The paper tries to emphasize the similarities between these distant literary traditions in the way they construct the image of the past, without neglecting the differing mechanisms in which the two medieval narratives achieve their goal to create the remembrance of the fundamental events and shape the self-identity of those societies.

Всеки народ създава своите митологеми, изгражда представи за своето минало1, за най-важните и основополагащи личности и събития, които вгражда в своя пантеон, осъзнава ги като своя еманация и пример за подражание за поколенията. В съотнасянето с миналото се създава идентичността, чийто континуитет е възможен благодарение на културната памет, на спомена за най-важните моменти на преживян възход или за критичните етапи от историческия път, в които социумът е успял да съхрани себе си. Паметта действа консолидиращо, задава рамките, в които една група се възприема. Затова от особена важност за общността са текстовете, свързани с историческото ѝ развитие, със спомена за владетелите и водачите в преломни мигове, или с други думи – с корените и с първоначалата.

В настоящото изложение ще опитам да проследя как работят механизмите за генериране на етноидентичност, движени главно от културно-митологични образи и топоси, да разгледам конструирането на културната памет през образа на владетеля и да представя типологични сходства в текстове2, отдалечени не само във времево и териториално, но и в културно отношение. Става дума за скандинавската кралска сага и славянското владетелско житие. В центъра на изложението попадат сагата за свети Олаф и житията на Стефан Лазаревич и Стефан Дечански.

В цикъла от саги, създадени през XIII век от исландския скалд Снори Стурлусон3, изпъква тази, посветена на владетеля мъченик Олаф Харалдсон, установил кралската си власт над цяла Норвегия, сторил много за християнизацията на страната, започната от предшественика му Олаф Тригвасон, и загинал мъченически в битка в началото на XI век. Най-обемната творба в цикъла Heimskringla описва не само живота на краля, но обръща внимание и на политическия контекст, на враждите между северните кралства, на въвеждането на християнството в тези земи, като по този начин функционира и като история на епохата4.

Подобно цел преследва и авторът на агиографския текст, посветен на Стефан Лазаревич – Константин Костенечки заявява, че „Това написахме не като житие на един човек, но и като летопис…”. Обект на интерес за автора са ситуацията на Балканите на границата между XIV и XV век, експанзията на османските турци и опитите на балканските владетели да запазят своето влияние чрез различни дипломатически ходове.

Макар и да се подчиняват на различни идеологии, да се зараждат в различни социокултурни контексти и в резултат на различни авторски подходи, тези текстове все пак имат общо в начините, по които изобразяват владетеля и неговите подвизи, включвайки подробни и пространни сведения и за времето, в което се случва това.

Между описваните събития в двете съчинения има както голяма времева, така и културна дистанция – сагата е от XIII век, а житието е създадено век по-късно. Освен това сагата е писана два века след смъртта на свети Олаф5, докато житието представя синхронната гледна точка на очевидец, изказващ своята признателност към владетеля меценат. Въпреки това и двете произведения се фокусират върху съдбата на управник, намиращ се в сложен геополитически контекст. Предизвикателствата пред Стефан Лазаревич след Косовската битка са сходни с тези пред Олаф Дигре, към когото кралете на Дания и Швеция предявяват териториални претенции. За да се справят със задачите, които смутното им съвремие поставя пред тях, и двамата владетели трябва да разчитат на дипломатически усет и на контактите си с други управници, да променят при необходимост политическия курс на своите действия, като и двете произведения изграждат образа на умелата държавническа мисъл, проявяваща се в трудни моменти.

И житието, и сагата идеализират образа на владетеля, който е достоен и извисен, отговарящ на една непреходна система от ценности – Стефан и Олаф са щедри, умели и мъдри държавници, от млади се отличават и превъзхождат останалите със способностите и уменията си; отбелязани са усилията им да бъдат добри християни в утвърждаването или запазването на правата вяра. След смъртта си и двамата са почитани като светци, но ако агиографският текст представя тъгата по обичния владетел, която обхваща всички („защото го оплакваха не само като господар, но и като почитан баща”), то съдбата на Олаф е по-различна. Норвежкият крал е убит в битка с част от собствените си поданици, които едва по-късно са убедени в светостта му, виждайки чудесата, случващи се около гроба му: „През лятото […] усилено се заговорило, че крал Олаф е светец. […] Мнозина вярвали в светостта му, въпреки че били въстанали срещу него с омраза…”. Макар и по различен начин, тези владетели са вградени в паметта на социума, заемат своето място като основополагащи за историята на общността личности.

Общ за двете произведения е и стремежът описваните събития и образи да бъдат поставени в един по-широк исторически и културен контекст, да се подчертае приемствеността и връзката с миналото. Различават се обаче по това как го постигат и към какъв момент от историята препращат.

В агиографския текст се наблюдава подход, описан от Рикардо Пикио в статията „Функция на библейските тематични ключове в литературния код на православното славянство”(Пикио 1993: 385–435), където той разглежда православнославянската културна традиция, отбелязвайки честото използване на т.нар. „библейски тематичен ключ”. Целта на този стилово-композиционен похват е да зададе общата християнска идентификационна рамка, да направи връзката между описваното събитие и разпознаваем мотив от свещените текстове. По този начин се свързват различните семантични нива на произведението, дава се възможност на читателя да разбере възвишения духовен смисъл и да постави описваното в културен и религиозен контекст. Житието започва с препратка към Светото писание (Изход 3:14), а по-късно в експозицията се извежда сравнение с Моисей, продиктувано от продължителността на управлението на Стефан Лазаревич: „…четирийсет години Моисей прави знамения и чудеса […] А деспотът и той, възсиял в нашите редове, […] беше допуснат да се приближи до четирийсетгодишно владичество…”. Използваните аналогии са не само с библейски персонажи като Иисус Навин и Соломон, но и с исторически фигури като Александър Македонски, те са формален способ да се предаде определено идейно послание – подчертаване на качествата на деспот Стефан, на непрекъснатата нишка на традицията и на приемствеността.

В своята сага Снори също се позовава на по-стари, авторитетни и културно значими текстове – откъси от скалдически поеми, които от една страна, обогатяват прозаичния наратив, а от друга – придават достоверност, тъй като са текстове, създадени във времето, което той описва6. Тези поетични цитати често са допълнение към разказа за живота на владетеля, обобщение на описано събитие или поанта, възхваляваща делата, достойни за паметта на поколенията. Трябва да се отбележи, че Константин Костенечки също използва поетична форма, за да завърши своето житие – стихотворението с акростих – своеобразна похвала на деспот Стефан. От това, че Стурлусон не използва текстове, свързани с християнството, може да се съди, че макар да търси връзката с традицията, за автора е по-важен континуитетът между кралските саги и създаденото от предхождащите го скалди.

В тези откъси като литературни образи присъстват фигури, свързани с езическото минало на Севера: „Смело в битката, във вихъра на Один….”, „Страната на дракони и злато/ завоюва, кралю, и победи…”, „…за жестоката игра на Хилд7”. В прозаичния текст на сагата също има подобни мотиви – срещу Олаф фините използват черна магия, която предизвиква страшен порой и бурно море; негови приближени са нападнати от „огромен женски трол”; владетелят минава край постройки, които „са обитавани от тролове и духове”; войни влизат в битка с омагьосани доспехи. Ако по времето на краля мъченик християнството още се налага в Норвегия, то два века по-късно, когато исландският скалд създава своите кралски саги, то вече е доминираща религия. Но въпреки това тези реминисценции от предхристиянското минало на страната присъстват в произведението на Стурлусон, намират своето място там, защото са част от културната памет на Севера и в текста функционират като художествен образ, вкоренен в традицията.

Това не означава, че в сагата не се срещат и християнски мотиви, които също задават важна идентификационна рамка8. Авторът подробно описва усилията на Олаф да християнизира населението, представени са суровите мерки срещу онези, пазещи старата си вяра, владетелят не приема във войската си отказалите да се покръстят. Преди една от своите битки нарежда на войните си да нарисуват кръстове върху щитовете и шлемовете си, което може да се разглежда като реминисценция към Константин Велики и битката на Милвийския мост, като в сравнението с толкова важна личност от християнската история се подчертава светостта на норвежкия крал и приемствеността между владетелите.

Преди последната си битка Олаф нарежда да бъде раздадено сребро за „душите на войниците, които ще загинат в битката” на страната на врага му, като допълва, че неговите войни, „ако загинат, ще бъдат опростени в смъртта си”. На този епизод обръща внимание в своята история, написана на латински, и бенедиктинският монах Теодорик (Theodoricus, 1998), но там той поставя акцент върху християнските качества и морал, подтикнали Олаф да стори това. Обяснява постъпката му със спазване на Божията заповед да обичаме неприятелите си9 (Матей 5:44) и със следване на примера на първомъченик Стефан10,11. Историята на норвежките крале на Теодорик е създадена по-рано12 от сагата на Снори Стурлусон; въпреки че нейният автор, представител на духовенството, посочва като основен свой извор паметта на социума и създаденото от исландските поети13, при него е ясно забележима връзката със свещените християнски текстове и е разбираемо защо интерпретира част от описваните събития в тази насока. Поради обвързаността на Теодорик с църквата неговото историческо съчинение и славянските агиографски текстове споделят повече общи черти, отколкото се откриват между сагите и житията.

В структурно важни моменти в сагата за свети Олаф се забелязва повторяем мотив – пророчески сън, който се оказва сюжетообразуващ. Повод да се завърне като млад в родината си и да се опита да наложи властта си в страната е такъв „чуден сън”: „Човекът му заговорил и му казал да остави това, което е взел, и да си замине. „Иди в родината си, защото ще станеш завинаги крал на Норвегия”. Профетическото съновидение преди последната битка на владетеля: „Той смятал, че е видял голяма сеч, а сам се е издигнал толкова високо във въздуха, че небето се разтворило за него”, е изтълкувано от приближените му като предзнаменование за предстоящата му смърт. Подобни епизоди се откриват и в друг житиен текст от средновековната българска литература – в пространното житие на Стефан Дечански. Сънищата, в които пред владетеля се явява свети Никола Мирликийски, са доказателство за богоизбраността и смиреността му пред Божията воля и се появяват в ключови за сюжета моменти.

Между житието на Стефан Дечански и сагата за Олаф може да се наблюдава интересна противоположност – сръбският владетел приживе е пример за духовна чистота, смирение и праведност, образът му е изграден според повелите на исихастката традиция, докато крал Олаф е смел и съобразителен войн, предприемащ грабителски походи на младини, служещ си с хитрост в битките, а когато установява властта си над Норвегия, полага усилия да наложи християнството сред подчинените си, като си служи често с насилие, наказания и принуда. Но след смъртта му около гроба му започват да се случват чудеса, проявяват се лечителските способности на светите му мощи, като първият, на когото загиналият крал помага, е негов враг и един от убийците му: „Капка кръв от краля паднала върху ръката на Туре там, където бил ранен. Раната му зараснала толкова бързо, че не се наложило да я превързва”. В агиографския текст на Цамблак са описани случаите на зловредно чудо, случили се около мощите на Стефан Дечански, които защитават светата обител и наказват съгрешилите. Един от тях показваше справедливото наказание, що беше в него; и в такова зломъчение изпусна окаяната си душа”. Застъпничеството на Стефан прекратява размириците и изтръгва „из корен безчинствата”. Ако суровите мерки срещу противниците на Божията промисъл Олаф предприема приживе, а след смъртта си се проявява като закрилник на християнската общност, то смиреният и страдащ Стефан след кончината си въздава справедливост и наказание.

В конструирането на образа на владетелите и в изграждането на културна памет авторите не разчитат само на връзката със значими по-ранни произведения и на религиозни аналогии, друг важен идентификационен механизъм е генеалогията14. В житието на Стефан Лазаревич е изведена роднинската връзка между деспота и Константин Велики, а оттам и величието на сръбския владетел. Друга важна приемственост многократно е подчертавана чрез използването на епитета „тезоименит”15, насочващ и към основателя на династията на Неманичите. В сагата родовата принадлежност също е от особено значение – тя легитимира претенциите на Олаф Харалдсон за абсолютна власт над Норвегия и извежда благородството и превъзходството му: „...винаги се стремял да е първи, а и било редно да е така, ако се съди по положението и произхода му”. В произведението почти всеки персонаж е въведен заедно с кратка справка за потеклото си, като често за модерния читател това може да изглежда ненужно и натоварващо, но в художествения наратив и за средновековния човек родословието има своята функция. То не само формира идентичността на отделния индивид като част от социума, но и носи определена конотация – благородните и възхвалявани дела на предците са доказателство за качествата на личността, а пък тя от своя страна с постъпките си трябва да оправдае очакванията, които славния род поставя. Голяма е обвързаността с миналото, което се възприема като коректив и пример, като време на първоначалата и ценностите, затова и фамилната история и традицията се пазят и ценят, те са основополагащи за консолидацията и просъществуването на общността16.

Макар че разгледаните южнославянски и скандинавски произведения изглеждат отдалечени и нямащи общо помежду си, между двете литературни традиции може да се открие пресечна точка – те се срещат на територията на Киевска Рус. Дмитрий Лихачов нарича южнославянската православна литература посредница между византийската и източнославянската православната традиция, отбелязвайки значението на делото на средновековните българските книжовници; подобна оценка дава и Рикардо Пикио, назовавайки я литература парадигма. Като Киевски митрополит Григорий Цамблак, авторът на житието на Стефан Дечански, е значима фигура за източноправославното славянство. От друга страна, скандинавците също имат влияние върху културния и обществения живот в Киевска Рус17, като се забелязва и обратното – владетелят Ярослав Мъдри е герой на сагата за свети Олаф.

В опита да се сравнят двата типа средновековен исторически наратив се забелязват определена сюжетна и структурна близост, както и функционирането на сходни механизми, превръщащи биографиите на владетелите в текстове, носители на културна памет, която формира идентичността и не позволява да се загуби споменът за значимите събития. По този начин се осигурява непрекъснатостта и съхраняването на социума независимо от превратностите в историческия му път18, защото принадлежността се ражда и оцелява чрез тези произведения, в словото за величавото минало, за онези личности, превърнали се в пример за поколенията и еманация на непреходни ценности.

  • 1. „Миналото не е естествено явление, то е културно творение.” (Асман 2001: 64)
  • 2. Според някои изследвания сагите представляват специфичен тип наратив, различаващ се от европейските биографични съчинения за владетели: „…учените не откриват близки прилики между исландските кралски саги и техните европейски еквиваленти, макар че някои от сагите, особено тези, написани на латински, показват известна близост с други европейски владетелски биографии.” (McTurk 2005: 390)
  • 3. „Авторството на Heimskringla е изключително дискутирано, като Патриша Пайърс Булхоса (Patricia Pires Boulhosa) наскоро представи много критично мнение; скептично е мнението и на Алън Бъргър, Маргарет Кормак, Йон Гунар Йоргенсен и Джона Луис-Дженсън (Alan Berger, Margaret Cormack, ]on Gunnar ]øergensen and ]onna Louis-]ensen).” (Ghosh 2011: 16)
  • 4. Съвременните изследвания поставят под съмнение достоверността на изложените факти: „Едва в последните две десетилетия се забелязват значителни усилия да се представи ролята на тези творби в техния социален, исторически и литературен контекст. Въпросите включват например автентичността на изложената информация, авторовата концепция за история и за истина…” (Ghosh 2011: 3)
  • 5. „Смята се, че Hkr е съставена в периода между 1225 и 1235 година; публиката, за която е предназначено това произведение, е въпрос на хипотези, макар че се допуска, че е замислено за Хакон Хаконарсон.” (Ghosh 2011: 17)
  • 6. „Ако старата поезия се оценява по-високо, това е, защото създателите ѝ са смятани за очевидци или поне близки до времето на описваните събития мемоаристи.” (Theodoricus 1998: XVII). Един от тях например, често цитиран в сагата, е скалдът Сигват, който е приближен на краля, на когото предлага възхвала в своите творби:”От мен би чул достатъчно балади/за подвизите твои славни”.
  • 7. Една от валкюриите.
  • 8. „…най-ефикасното средство за придаване на устойчивост на етническата идентичност се оказва религията.” (Асман 2001: 161)
  • 9. „Защото Олаф не забрави Божията заповед: Обичайте враговете си, […] добро правете на ония, които ви мразят.” (по Матей 5:44). (Theodoricus 1998: 30)
  • 10. „… този благословен мъж вървеше по стъпките на първия знаменосец на нашия Спасител, благословения първомъченик Стефан.” (Theodoricus 1998: 30)
  • 11. Като важна причина за изграждането на връзката с тази толкова значима християнска фигура в увода към историята е посочено : „Аналогията с Първомъченика и неговите предсмъртни слова […] е подсилена от литургичната връзка между двамата светци: пренасянето на мощите на Олаф на 3 август съвпада с празника на откриване на мощите на Свети Стефан.” (Theodoricus 1998: XX)
  • 12. „Годините 1177 и първата половина на 1178 и времето между средата на лятото на 1183 и декември 1188 остават най-правдоподобните дати за завършването на историята.” ( Theodoricus 1998: XII)
  • 13. „Успях да науча с усърдно разпитване на хората, сред които споменът за миналото процъфтява – а именно тези, които ние наричаме исландци, които го съхраняват като прославени теми в своите древни поеми.” (Theodoricus 1998: 1)
  • 14. „Формативните текстове – напр. племенни митове, героически песни, родословия – отговарят на въпроса: „Кои сме?” Те служат на самоопределението и проверката на идентичността. Те предават осигуряващо идентичност знание…” (Асман 2001: 142)
  • 15. „Този епитет означава „еднакъв с името си”, а в преносен смисъл „увенчан, венценосен”. Не бива да се забравя, че и Стефан Лазаревич е съименник и на първите сръбски крале и светци Стефан Неманя (Свети Симеон) и Стефан Първовенчани.” (Костенечки 1993: 197)
  • 16. „В края на чудесното си изследване на средновековната исландска историография Диана Уейли заявява, че „ може би най-важната „употреба” на историческото писане в Исландия […] е в подхранването на националната идентичност.” ( Ghosh 2011: 177)
  • 17. „Ярослав Мъдри е последният руски княз, широко използващ скандинавски наемници за решаването на вътрешнополитически въпроси. „Повесть временных лет” два пъти споменава за специалната покана на варяги в най-напрегнатите моменти на борбата.” (Мельникова 1978)
  • 18. Както отбелязва Ян Асман: „Изчезването на етноси (с малки изключения като например царството на инките) не се дължи на физическо изтребление, а на колективна и културна забрава.” (Асман 2001: 161)
Година: 
2013
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: