Франкенщайн на Кенет Брана – разночетения на подобието

(въведение)

Огнян Ковачев

(Софийски университет „Св. Климент Охридски“)

Публикуваните тук четири критически текста са повече или по-малко допълнени и преработени варианти на доклади, прочетени в рамките на научната конференция на Факултета по славянски филологии “Матрицата – властта на подобието” (18-19. 05. 2005). Те бяха обединени в тематичен панел „Матрица и майцеубийство: Франкенщайн между страницата и екрана”, организиран и осъществен от студенти и преподаватели от курса Образ – текст – метатекст в магистърската програма “Литературознание” през 2004/2005 учебна година. Този курс представя взаимодействието между литературата и киното, между техните изразни средства и конкретни произведения, като поставя на фокус изучаването и стимулира изследването на филмовата адаптация. Модератор на панела беше доц. д-р Огнян Ковачев, а като дискутант участва доц. д-р Миглена Николчина.

Основната нишка във всички доклади е съпоставителното интерпретиране на романа на Мери Шели Франкенщайн (1818) и филма на Кенет Брана Франкенщайн на Мери Шели (1994). Значително внимание е отделено на техните философски, естетически, литературни и социологически контекстове, както и на дебатите, които двете произведения са породили в тях. Романът не само съдържа най-популярния за всички времена сюжет от английската романтическа литература, но и бързо натрупва висок изследователски и каноничен рейтинг през последните три десетилетия. В предговора към изданието му от 1831 г. самата авторка разказва историята за неговото замисляне и написване, която се превръща в литературна легенда. Тази предистория съдържа също така важни ключове за възприемането на романа, на неговите идейни и жанрови формати, както и за превръщането му в един от най-устойчивите и най-многоликите културни митове пред последните две столетия. Мери е едва деветнайсетгодишна, когато заедно със съпруга си Пърси Шели и доведената си сестра Клер Клермонт гостуват през лятото на 1816 г. на изгнаника лорд Байрон и неговия лекар и приятел д-р Джон Полидори във вила Диодати край Женевското езеро. Освен за поезия и политика (няма още година, откакто Наполеон І е абдикирал от трона и е заточен на Св. Елена) те разговарят за научни открития: за галванизъм, електричество, медицински и биологични новости, за възможността да бъде направено изкуствено човешко тяло, как да му бъде вдъхнат живот и къде в него се намира душата. Четат и немски разкази за призраци, които вдъхновяват Байрон да предложи всеки от тях да напише произведение с подобен сюжет. Така се ражда идеята за този роман, в който върху операционната маса на литературата щастливо се срещат готическият жанр, вече със славно потекло, и едва-що прохождащият научнофантастичен жанр. От петимата единствено Мери и Джон си написват домашното, но пък създават най-знаменитите литературни и филмови чудовища на ХІХ и ХХ век. През 1819 г. Полидори публикува в Лондон своята новела Вампирът (The Vampyre). На тази история Кен Ръсел посвещава през1986 г. забележителния си филм Готика (Gothic).

Филмът на Кенет Брана беше предпочетен сред изобилието от екранни потомци на книгата, не само защото е все още най-новата нейна успешна адаптация, но и защото дори “грешките” в него имат своите аргументи. Въпреки заявеното още в заглавието си желание за “вярност към оригинала” (желание, изненадващо обсебило западната култура през 1990те години според Боряна Захариева) той се оглежда диалогично и в богатата традиция на адаптациите на романа през ХХ век. Те започват буквално в самото му начало с митичния неоцелял филм на Томас Едисън, а списъкът им наброява повече от 80 филма, отъждествяващи се пряко с романовия сюжет и неговите главни персонажи. Сред тях се открояват Франкенщайн (1931) и Годеницата на Франкенщайн (1935) с режисьор Джеймс Уейл и Борис Карлов в ролята на създанието, по-свободните версии на Терънс Фишър през 1950те, пародията Младият Франкенщайн (1974) на Мел Брукс и др.

Франкенщайн на Брана се стреми да възпроизведе обстановката, реалиите, облеклото от края на ХVІІІ в., дори указва точни години на действието, каквито в романа няма. Търсенето на конкретност и правдоподобие обаче е съпроводено с множество едри или по-незабележими сюжетни промени и допълнителни епизоди. При всяко следващо гледане те нарастват и обогатяват играта между литературния “оригинал” и филмовото копие/копия. Най-открояващите се различия са подробните сцени на съживяването на създанието в лабораторията и на създаването и самоунищожаването на неговата другарка, смъртта на майката на Виктор при раждането на брат му Уилям и експериментът с гръмоотвода по време на лятната буря. От друга страна, филмовият разказ чрез конкретни монтажни връзки постига сполучливи еквиваленти на епистоларните дялове в романа, както и на неговата концентрична наративна структура, състояща се от вписващите се последователно един в друг разкази на капитан Робърт Уолтън, на д-р Виктор Франкенщайн и на неговото Създание.

В названието на панела се опитахме да разположим, доколкото изобщо е възможно, хипотетично неограничения ред от превъплащения на сюжета-и-мита Франкенщайн между фигурата на еднообразното повторително възпроизводство, каквато е “матрицата”, и на радикалната самопораждаща се другост, която се явява през чудовищната фигура на “майцеубийството”. Съотношението между двете фигури представя иронично взаимодействието между литературата и киното, припомняйки знаменитата реплика на Клод Фроло от Парижката Света Богородица: “това ще убие онова”. От друга страна, съполагането на “матрица” и “майцеубийство” неумолимо реактивира травмата на “родилния мит” (според разбирането на Елън Моърс) в писането и в живота на Мери Шели. Епизодът с раждането и смъртта на майката във филма свидетелства за чувствителността и на Кенет Брана към този мит.

Представените тук текстове показват както добра осведоменост, така и умение да намерят и аргументират свой аспект, да открият своя punctum (термина на Ролан Барт) в непрекъснато нарастващия Франкенщайнов корпус от слова и образи. Обединява ги преди всичко интересът към поетиката и диегетиката на тялото, което от друга страна е обект на най-разноречиви и разобщаващи се рефлексивни подходи и дискурси. Най-амбициозен с оглед на това многообразие е текстът на Леона Асланова “Шев и кройка в книгата и филма: матрицата на тялото (по Франкенщайн на Мери Шели и едноименния филм на Кенет Брана)”. Той събира от най-различни литературно-исторически и теоретични, културни и философски контексти суров материал, простете, предпоставки, за своя интерпретационен проект. Оригинален и запомнящ се, но съвсем не безпроблемен е нейният опит за готицизиране на образа на кораба в романа и във филма, като аналог на тялото и на готическата архитектурна метафора. Корабът в литературата – от Омировия епос до космическата фантастика – носи такъв универсален свръхтовар от знаци и символи, че всяко негово локално жанрово, историческо или естетическо закотвяне изисква много прецизност и грижи. Но евристичната дързост заслужава уважение и воля за дебатиране.

А сега, пълен напред към “Франкенщайн или телата на подобието и другостта” на Галина Иванова. Според мен от трите текста този се стреми и успява най-добросъвестно, концептуално и последователно да съпостави книгата и филма, да проследи играта на Същото и Другото между тях. До голяма степен успехът се дължи на неочаквано добрата епистемна комбинация от матриците на Дельозовото “различие и повторение”, “езикът като тяло” на Нанси и Бергсоновия онтологизиращ възглед за паметта. В още по-голяма степен – на проявения добър вкус и добросъвестен усет за мяра в анализа и аргументацията.

Текстът на Ваня Петкова “Франкенщайн undead (когато романът отива на кино)” е по своему последователен и същевременно очарователно еклектичен. Тя се вглежда отблизо в синекдотичния филмов образ на шева по лицето на Създанието/Робърт де Ниро, за да го интерпретира като граница и спойка между разнородни естетически практики, екзистенциални събития, епистемологични рамки и т. н. В нейната интерпретация шевът едновременно проправя и поправя, но не премахва разривите между литературата и киното, раждането и убийството, живото и мъртвото. Той е минимален, но неизличим белег на тяхното немислимо и неизбежно съседство – синекдоха на “немъртвостта”. Както тезата, така и аргументацията в този текст впечатляват най-вече със своя ефектен, но и ефективен, минимализъм.

Поради вродена скромност ще се въздържа от коментар за четвъртия текст. Вместо това, накрая искам да благодаря на г-жа Боряна Захариева за любезно предоставения текст на нейната студия “Frankenstein of the Nineties: The Composite Body”, публикуван в Frankenstein: complete, authorative text with biographical and historical contexts, critical history, and essays from five contemporary critical perspectives. Ed. by Johanna M. Smith. Case Studies in Contemporary Criticism. Macmillan, 2000. Благодаря също така на Леона, Галина и Ваня за ентусиазма, с който доизмисляха една история на Мери Шели.

За автора

Д-р Огнян Ковачев е доцент в Катедрата по теория на литературата, Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава антична и западноевропейска литература, готически изследвания, литература и кино.

Електронна поща: okovachev[at]yahoo[dot]co[dot]uk