Skip to content Skip to navigation

Поетиката на Гогол в епистоларните рефлексии на Пенчо Славейков

Поетиката на Гогол в епистоларните рефлексии на Пенчо Славейков по повод юбилея на писателя – Москва, 1909 г.

 

Людмила Малинова-Димитрова

(Театрален колеж "Любен Гройс")

 

Abstract

A hundred years ago, on the occasion of the opening of the monument of N. V. Gogol in April 1909, the famous Bulgarian modernist Pencho P. Slaveykov arrived in Moscow. He is a member of the official Bulgarian delegation and for his great surprise is the only poet together with Valery Bryusov among the guests. Up to then nothing suggests, that he knows so much about Gogolʼs works. In his short formal speech on the solemn meeting in Moscow University, Slaveykov stands the thesis that the Russian classic is realist and satirist and thus is fully established in Russian tradition of Gogolʼs creativity interpretation. But more interesting are not his words, but the shared observations in his long informal letters sent to his companion, poet and translator Mara Belcheva. The letters are not just chronicle of the anniversary; they contain various valuable observations on the art world of Gogol and contribute the interpretation of his poetics in non-Russian context.

Slaveykov`s reception is provocative – this is the point of view of one modernist, who reaffirms Gogolʼs world of absurd in the beginning of XX century and by typical modernist means shows how modernism (and in particular Bulgarian modernism) reads Gogol. The article focuses on these and other issues.

 

Резюме

Преди сто години, по повод откриването паметника на Н. В. Гогол през април 1909 г., в Москва пристига големият български модернист Пенчо Славейков. Той е член на официалната българска делегация и за негово голямо учудване е единственият поет сред присъстващите заедно с В. Я. Брюсов. До този момент нищо не подсказва, че той познава толкова детайлно творчеството на Гогол. В кратката официална реч, която произнася на тържественото заседание в Московския университет, Славейков откроява руския класик като реалист и сатирик и с това се вмества напълно в установената руска традиция в тълкуването на Гоголевото творчество. Но по-интересни са не тези негови думи, а споделените му наблюдения в дългите неформални писма, които изпраща до своята спътница, поетесата и преводачка Мара Белчева. Тези писма са не просто хроника на юбилея, а съдържат изключително ценни наблюдения върху художествения свят на Гогол и са приносни към тълкуването на поетиката му в неруски контекст.

Рецепцията на Славейков е провокативна – това е гледната точка на един модернист, който препотвърждава Гоголевия свят на абсурда в началото на ХХ век и чрез типични модернистични средства демонстрира как модернизмът (и в частност българският модернизъм) чете Гогол. Върху тези и други проблеми ще акцентира статията.

 

Преди един век, когато в Москва се чества 100-годишният юбилей от рождението на Н. В. Гогол, чиято кулминация е откриването на прочутия паметник на писателя, дело на Николай Андреевич Андреев, като гост на събитието присъства и големият български поет Пенчо Славейков. Славейков е знакова фигура в националния културен живот, баща на българския модернизъм, член на естетическия кръг „Мисъл”, критик и общественик, първият писател у нас, предложен за Нобелова награда лично от Алфред Йенсен, който е и преводач на неговата поезия на шведски език.

Независимо че попада на юбилея почти случайно, Славейков се оказва неочаквано подходящият свидетел на събитието – той е човек с не по-малко драматична лична съдба от тази на Гогол и със своя философия, формирана не само през немското му класическо образование, но и от огромното му житейско страдание – през по-голямата част от живота си е полупарализиран. Славейков има рядката способност да се полага в различни културни контексти, като превръща ерудицията си на мислител в основа, върху която надгражда нови естетически перспективи – и за националния живот, и за общото славянско пространство. Именно той е единственият чужд поет сред многобройните участници в тържествата. В делегациите преобладават филолози, политици и, както сам той ги нарича, „културни черносотници”. А странното е, че (по собствените му наблюдения) и от руска страна присъства само един поет – Валерий Брюсов. Славейков се оказва и сред малкото участници, приели положително нетрадиционния поглед върху творчеството на Гогол в речта на по-младия му съвременник. Тази реч ще се превърне във важна провокация за неговите по-нататъшни наблюдения и ще го стимулира да се вгледа в света около себе си „сквозь гоголевское стекло”, по думите на Брюсов.

От съвременна гледна точка рефлексиите на българския поет, разгърнати в шест писма до неговата любима жена, поетесата и преводачката Мара Белчева, представляват изключителен интерес – както документален, така и литературоведски. Те имат личен, неофициален характер и съчетават хрониката на пътуването му до Москва с едно дълбинно социопсихологическо осмисляне на Гоголевия художествен свят, като същевременно отразяват стремежа на автора да долови конвулсиите в духовната драма на писателя. Противно на жанровите конвенции, тези текстове не са непосредствен репортаж на събитието, а отглас от него, защото Славейков ги пише двайсетина дни по-късно. В тях той започва да подрежда случилото (му) се в последователен сюжет, чрез който осмисля феномена памет, отнесен към творческата личност и творчеството, а в конкретния случай към Гогол. Първокласна проза с преобладаващ оценъчен дискурс, тези писма заемат художествени елементи от поетиката на „Петербургски повести” („Невски проспект” и „Нос”) и ги усвояват в подражателно-игрови план. Но същевременно те съдържат и личното естетико-философско прозрение на Славейков за „душата на художника”, както гласи известната му концептуална формула. В този смисъл те са приносни в гоголевистиката и са представителни за начина, по който неруският славянски модернизъм възприема Гогол.

В кратката си приветствена реч, съобразена с официалния тон на заседанието в Московския университет, българският поет обобщава значението на Гогол за своята национална култура, разказва за неговата популярност сред българския читател не само в превод, но и в оригинал и акцентира преди всичко върху силата му на „велик обличител” и „велик страдалец и чародей на руското слово” (Славейков 1929: 81)1. От друга страна обаче в едно от писмата до Мара Белчева той откровено отбелязва, че от Гоголевите празненства вее „особен дъх, на бездушие дъх” (Славейков 1929: 91). Затова се разграничава от празнословието и формалното участие на пратениците, някои от които за пръв път чуват името на Гогол и за които той е „ein Nichts”. Самоиронично Славейков оглежда себе си в нелепата ситуация и когато цитира надписа на венеца, положен на паметника на Гогол от българската делегация: „Учителю жизни и художественной правды…”, признава: „Тая глупост аз я съчиних. На глупав празник добре че и това ми дойде на ум”. И прави заключение с характерния си рязък тон: „Празникът на поета беше присмех над поета” (Славейков 1929: 93).

Той описва присъстващите на тържественото заседание в аулата на университета напълно в стила на Гоголевите метонимии: „Публика най-пъстра. Шапки. Голи глави. Рошави прически. Тумбести предници. Образини разни сортове – от тире до въпросителна и многоточия. Там еднооки, там с две очи и очила отгоре. (…) Беловласи мили останки (…), модерни мушмули (…), представители на мисълта и безсмислието. Принципи, възрения, школи, параграфи – де са живите хора?” (Славейков 1929: 102).

На този разнолик фон Славейков откроява изказването на В. Я. Брюсов: „Най-сетне излезе и един, без гледище пък той, млад символист-поет, Валерий Брюсов – и дигна скандал, – възмути теориите, и каза живо право слово – ама съвсем не на място” (Славейков 1929: 105). Особен интерес представлява как по-нататък авторът коментира неговата реч и реакцията на публиката. С нескрита ирония Славейков предава основните тези от изказването на Брюсов, че всичко у Гогол е хипербола, че Гогол лъже, че великият певец на руската пошлост също е пошъл. „Брюсовата реч – продължава той, – беше една хипербола”. Въпреки това наблюдение Славейков приветства дързостта му да заяви позиция, различна от официалната, опитвайки се да проумее Гогол в нов, модерен контекст: „Аз бях един от малцината, които ръкопляскаха…” (Славейков 1929: 105). Но за разлика от него публиката с подсвирквания и тропот принуждава оратора да прекъсне изказването си, да изчака и в крайна сметка да се откаже да продължи. Живо и експресивно авторът коментира: „Излезе съвсем по гоголевски: един човек се намери, а публиката помисли, че и той е свиня.” (Славейков 1929: 105). Самият Брюсов, когато по-късно публикува доклада си „Испепеленный. К характеристике Гоголя”, в предисловието към него припомня, че вестниците са оценили текста му като „оригинален”, но „неуместен” за юбилея. Общото между Брюсов и Славейков е, че и двамата поети изразяват преди всичко „своего понимания Гоголя”: те отказват да благоговеят пред клишетата, според които писателят класик е последователен реалист, стремящ се към точно възпроизвеждане на действителността.

Макар в епистоларните си рефлексии Славейков също да говори за това, че Гогол точно възпроизвежда действителността, той не го възприема като груб натуралист, нито пък като фантаст, както го представя Брюсов, а като пророк, изстрадал настоящето и бъдещето на Русия. В началото на ХХ век пред очите на българина оживяват познатите със своята абсурдност, карикатурност и пошлост Гоголеви герои и ситуации. Но най-заразително му въздейства така наречената от Леонид Гросман „Гоголева ринология”. Още докато пътува към Москва, Славейков забелязва, че началникът на влака има нос, който при говорене се клати наляво и надясно „като махало на стенен отколешен часовник” (Славейков 1929: 84), а носът на един от спътниците му в купето е „превит като закачалка” (Славейков 1929: 88). По-късно, пред новооткрития паметник погледите на някои от гостите славянофили се спират върху лицето на Гогол и се питат защо носът му е толкова голям. На един от тях, Мелхиор де Вогюе – литературният критик, приписал на Достоевски митологичната фраза, че всички руски натуралисти са излезли изпод шинела на Гогол, Славейков директно отговаря, че „носът на Гогол не е влязъл още в митологията, но той като професор може някак да го вкара там” (Славейков 1929: 95-96). Може би това общо съсредоточаване върху знаменития нос на писателя, а може би собствената му творческа интуиция провокират Славейков да се съгласи, че дългият нос наистина не украсява лицето на Гогол и навярно му е пречел, но той предпочита да го възприеме метафорично като органа на интровертната му менталност: „Него той е пъхнал тъй дълбоко в душата си, в тмата й, че там спареният въздух на мистицизма убива скоро здравата миризма на действителния живот, към която по-напред тоя нос е бил тъй чувствителен!” (Славейков 1929: 94-95)2.

Именно паметникът се оказва голямото преживяване на поета през юбилейните дни. И не носът е забележителното в него, а „погледът на вдлъбнатите очи (…), поглед обърнат навътре, поглед на съзерцател” (Славейков 1929: 95). Цялото пътуване на българина до Москва, приближаването му до духовното пространство на руския класик се осъществява като извървяване на поклоннически път, етапите на който са фиксирани от паметниците на други велики поети. Преди това в Будапеща се покланя пред статуята на Петьофи; във Варшава специално разглежда, а после коментира паметника на Мицкевич, наричайки го „паметник на ямурлука (шубата)”, защото на него е изобразено политическото наметало, а човекът, творецът е останал на втори план. В Москва неусетно се озовава пред прочутата статуя на Пушкин на Тверския площад и я възприема като произведение на традицията и пошлостта: „Един висок господин, с бакенбарди, привел къдрава глава и намръщено чело и – гледа долу обущата си!” (Славейков 1929: 100). Тези наблюдения не са проява на скепсис или негативизъм; Славейков високо цени културната мисия на тримата големи национални поети, на които е посветил едни от най-проникновените си критически статии, но се вглежда необременено, неконвенционално в добилите популярност техни монументални образи. С нагласата за Гоголевия юбилей той отново става твърде чувствителен към темата за истината и вечността в литературата и размишлява за това как скулптурното изображение въплъщава същността на човека на изкуството, как улавя и предава на поколенията уникалността на неговия дух. До този момент самият Славейков не е директно повлиян от идеите и образите на Гогол, не е писал за него и нищо не подсказва, че не само познава творчеството му в детайли, но и пристрастно размишлява върху причините за духовния му прелом. Затова толкова внимателно се вглежда в паметника и открива в него запечатан „момента на обръщане погледа навътре – кризисът на Гоголя”; краха му пред „прага на ясновидството” (Славейков 1929: 95). Естетическата му оценка за монумента е категорична: „Дивна е тая статуя и ни в Москва, ни в Петербург има подобна ней. (…) Модерна работа в стила на Auguste Rodin” (Славейков 1929: 95) А малко преди това споделя: „Русите не го харесват, а той е прелестен!” (Славейков 1929: 94)3. След официалното откриване на паметника Славейков изпитва необходимост няколко пъти да се завърне пред него и да го съзерцава в непосредствено интимно уединение. В тези моменти той изпада в особено мистично състояние, стига до прозрения, внушени сякаш от автентичния дух на писателя. Колкото и да е рядко и необяснимо подобно изживяване, за поета то се оказва типологично. Той има особено отношение към камъка, въплътил образа на някой световен гений – в мъртвата материя провижда безсмъртния дух на твореца. Тези ситуации за Славейков са вдъхновение за поезия: пред паметника на Мицкевич във Варшава пише творбата си „Жрец на живота”, а пред Гогол – стихотворението „Богоборец”. С други думи онова, което интересува българина, е неръкотворното в паметниците – през тях той се доближава до живите души на поетите, осъществява диалог с тях.

Другото – материалното – е нетрайно, а след време и поразително абсурдно. Коментирайки изложбата, посветена на Гогол, Славейков не само изброява запазените оскъдни предмети, но и бива изненадан, че цялото имущество на великия писател е оценено на 43 рубли и 88 копейки. „Книгите му – по копейка. (…) Сиромахът Гогол! Да можех да се помоля за душата му! Но моят Бог е друг и не ме терзай, и, вярвам, няма да ме доведе до полуда” (Славейков 1929: 107). Въобще, Бог е особена субстанция за Славейков. Със своя нетрадиционен възглед за него той е в състояние да се доближи до противоречивите лутания на самия Гогол и да ги разбере. В писмата си не размишлява за религиозните конвулсии в съзнанието на писателя, но описанието, което прави на черквите в Москва, наблюдението, че „Христос Спасител” е единствената светла черква, че „Василий Блажени” е отблъскваща, а Бог Отец от свода й прилича на огромен паяк-кошмар, му внушава онова чувство за потиснатост и безнадеждност, терзаещо Гогол до края на живота му. „Всички московски черкви – освен храм Спасителя – правят едно впечатление: тежки са, притискат и земята, и душата, пълна противоположност на църквите, които съм виждал по Европа, дето всичко се стреми нагоре, към Бога. Тук всичко дави и Бога, и човека. Към земята дави, мачка, към смъртта!” (Славейков 1929: 98). Налага се усещането, че Църквата, проповядваща чудото на упованието и спасението, се е превърнала в чудовище. Едно от чудовищата, изпепелили душата на великия страдалец Гогол. Неслучайно последното писмо на българския поет от Русия завършва с възклицание, трудно вписващо се в тона на интимната кореспонденция: „Сбогом, Москва! чудовище, което ще ме смущава до края на дните” (Славейков 1929: 119). „Чудовище” е изразителна дума от Гоголевия лексикон, изведена като важен семантичен акцент и в доклада на Брюсов. И отново в писмо (третото от „Четири писма до различни лица по повод на „Мъртви души” от 1843 г.), самият Гогол споделя: „Ако някой бе видял тези чудовища, които излизаха изпод перото ми в самото начало, когато започвах да пиша, той със сигурност би настръхнал”.

Ако приемем, че коментираният „руски” епистоларен корпус на Славейков е неговата поредна статия за „душата на художника”, този път посветена на Гогол, то тя спокойно може да бъде озаглавена и „Избрани места от кореспонденцията с приятели”.

 

Бележки

1. Оттук нататък цитатите са според посоченото издание, като в скоби се отбелязва само страницата – б. а.

2. В статията си „Адам Мицкевич” Славейков пише, че от творенията на художници като Гогол, Толстой, Мицкевич, Словацки, Връхлицки вее особена мистичност на духа. Виж: Славейков, П. Събрани съчинения, том 7. С. 1940, стр. 103.

3. Съвременните изкуствоведи по поразително сходен начин тълкуват работата на скулптора Андреев: „Гогол с тъга се вглежда не толкова в света, колкото в глъбините на своята измъчена и изтерзана душа. (…) „Гогол” е монумент от ХХ век, чиято поява става возможна едва след „Балзак” на Огюст Роден”. Виж: http://artclassic.edu.ru/catalog.asp?ob_no=18642&cat_ob_no=18643.

 

Цитирана литература

Брюсов, Валерий Я. 1955. Избранные сочинения в двух томах. т. 2. Москва: Государственное издательство художественной литературы.

Славейков, Пенчо. 1929. Писма на Пенча Славейков до Мара Белчева. София: Хемус.

 

За автора

Людмила Малинова-Димитрова завършва Българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Преподава българска драма и театър в Театрален колеж „Любен Гройс“. Автор е на монографията „Багряна и Словения“ (в съавторство с Л. Димитров), Любляна, 2011 г.

Електронен адрес: ljudmalin at abv dot bg