Skip to content Skip to navigation

Kогнитивните измерения в науките за езика. Към въпроса за разбирането, овладяването и затвърдяването на езикови знания в прагматиката и езиковото обучение

Програма „Леонардо да Винчи“

Тристепенен лексикално-ориентиран модел за създаване и оценка на устни езикови умения по славянски езици с оглед нуждите на туризма


Въведение в проблема

Когато в науките за езика настъпи поредната промяна в парадигмите и структуралистичната теория, преформулирана в постструктуралистична (Райнов 2000), не задоволяваше – редица изследователи побързаха смело да потърсят решения и Изход в създадената лингвистична и ментална ситуация. Очевидно неудовлетворени от възможностите на познатите подходи, създаването на критична маса от съждения позволи преминаването на `другия бряг` и това стана така бързо и неконтролирано от обстоятелства и факти, че в лагера на новата парадигма, наречена когнивистична, можехме да видим един много пъстър отбор.

Една от първите изследователи, които предупредиха за прибързания нов избор, бе уважаваната московска теоретичка Р. М. Фрумкина. Това тя направи не къде и да е, а тъкмо във „Вопросы языкознания“ още през 90-те години, но нейната емблематична забележка и реплика към „новия подход“ много не смути новаторите (Фрумкина 1996). Ще припомня, че тя обърна внимание именно на неравнопоставеността в разработките на европейските и североамериканските автори. Докато първите повече от един век носеха със себе си една наложила се лингвистична теория, другите внесоха силната експериментална психология в науките за езика; докато австрийският психолог Карл Бюлер с неговата „Езикова теория“ (Bühler 1934) остана непознат отвъд океана (трябваше невропсихологът Джейсън Браун, по времето на една европейска специализация, да го превежда едва през 80-те години). Силните и слабите страни на двете школи така и не създадоха нужното равновесие и по правилата на доказаната от Н. Кун смяна на парадигмите, невробиологичните науки първи заговориха... представяха и налагаха своите решения. Публикуваните съобщения и монографии все по-застрашително се наричаха когнитивни, а изводите и доказателствата за `когнитивността` трябваше да бъдат приемани като нещо подразбиращо се – conditio sine qua non!

Първият, който представи лингвистични изследвания „чиста проба“ интердисциплинарни и когнитивни, беше Р. О. Якобсон и то защото знаеше всичко за руското и европейското езикознание, беше близък на невропсихолога и медика А. Р. Лурия и през 50-те години вече работеше в американския МІТ заедно с елита невробиолози, търсещи менталните репрезентации на когнитивната дейност (Якобсон 2000). Ноам Чомски искаше да бъде носител на промяната, но твърде малко време отделяше за тази тенденция, а се задоволяваше с признанието, че всичко в езика е психология! Тогава други напористи и безпардонни американски и канадски автори, почти без изключения непознаващи европейските насоки, както и друг език освен английския – бързо приеха европейската опитна психология след Вунт и въведоха психометричните методи за оценка и доказателство в научните си изследвания. Американската индустрия и специалните военни разработки, финансирани от грантовата система направиха останалото, а ‘изтичането на мозъци’ от Европа формира крещящо неравновесие между претенции и реалност. При такава ситуация източноевропейските учени просто бяха бедните роднини. Някои като проф. Вежбицка, използваха престоя си в западноевропейските центрове, за да публикуват претенциозни изследвания, които с нищо не се отличаваха от тези на източните събратя, но отпечатани от авторитетни издателства на английски език създадоха илюзията, че нещо вече се случва!

У нас, включително и в Института за български език, бяха написани, но не и отпечатани поредица от работи в актуалната парадигма. Компютърната лингвистика, еманципирана тъкмо в Института за български език, публикува в сътрудничество предимно с френски автори убедителни анализи, носещи въпросните слабости. М. Стаменов бе от първите, които още през 1987 г. завършиха, а едва през 1993 г. публикуваха цялостни изследвания чиста проба когнитивни (вж. Стаменов 1993; както и моята рецензия на книгата от 1995 г.).

 

1. Причини за голямото ново начало

1.1. По принцип т.нар. когнитивни науки непрекъснато представят все повече различаващите се нови опити за описание на мисловните процеси и на т.нар. интелигентно комуникативно общуване. В този свой стремеж изследователите правят опити да обяснят от позициите на естествените науки и на науките за човешкото поведение онова, което наричаме cogito, вдъхновени най-вече от компютърните аналогии. Когниционистите започват да представят всеки когнитивен/мисловен процес като символна преработка, което много бързо ги довежда до невъзможност за продължение на анализите и до откровена задънена улица! Някои от тях (тук започвам същностен анализ на разсъжденията на проф. М. Куртен – вж. Kurthen 1992; 1994, с когото ме свързва активна изследователска работа по време на многократните мои престои в Университета гр. Бон – в Института по комуникация и в Неврофизиологичната лаборатория към неврохиругичната клиника) оценяваха само определена част от знаковата преработка за когнитивна, докато други, описвайки цялостно терминологичното разнообразие на символните съставки, не можеха да преодолеят подобна първа преграда и затъваха в обяснения на обясненията.

1.2. Философията на познанието е развила система от подходи, с които тя се идентифицира, за да отдели различните елементи на символната преработка – преди всичко това се отнася до т.нар. репрезентационализъм, който вместо да предложи някакво обяснение, всъщност отбягваше и препятстваше формирането на система. В САЩ под влиянието на когнитивните науки, идващи от невробиологията, се разви алтернатива на основите, поставени не от някой североамерикански автор, а тъкмо от М. Хайдегер и то в ранното му фундаментално изследване „Битие и време“ (Хайдегер 1976). Според Куртен, ползвайки понятието „In-der-Welt-Sein“, тези автори показват стремеж да обясняват повечето интелигентни артефакти тъкмо чрез подобна парадигма.

В границите на науките за езика вече над 150 години една частна наука непрекъснато се формира, развива и заявява своите претенции за решения. Наречена семиотика или най-общо казано `наука за всички символни форми и знакове`, тя търсеше значението във всяка артефициална когнитивна форма.

1.2.1. Проблемът за знака и значението във философската и лингвистичната традиция (тук следват съжденията на проф. К. Илиева и моите по темата, събрани в нейните лекции за курсовете по Европеистика, които допълнени и преработени от мен представях няколко семестъра в различните потоци на хуманитаристичните специалностите в Русенския Университет „Ангел Кънчев“, Райнов) е многолик и изпълнен с противоречиви тенденции.

Семиотиката, наречена с коренната морфема, означаваща знак/значение/смисъл – сема, може да бъде определена като нова, но в същото време и като твърде стара научна дисциплина. Нейната актуалност се свързва повече с имената на Ч. Пърс и Ч. Морис, но началото можем да търсим във фундаменталните съждения на класическата философия. Проблемът за знака и за знаковите системи се поставя във всеки философски труд, а логическите и лингвистичните аспекти се вплитат, та трудно става разделянето им или определянето на всяко ново начало.

В т. нар. античен период на знанието тези позиции формират и началото на философията на езика. Изписаната реч (Райнов 2006) предизвиквала особени размисли с нейното влияние върху знаковата система. Тя репрезентира, подрежда и из/замества устната реч и повечето от останалите семиотични системи. Платон определя, че едни звукове служат пряко за изобразяване на назоваваните обекти (т.нар. ономатопоеи), други означават свойства, а трети – представят съчетания от изображения на обектите (т.нар. словопроизводство и словосъчетания). Звуковете репрезентират една вещ / предмет или класове от предмети, а самата дума има частична прилика с предмета, – днес това наричаме модел на самия предмет. Говорещият и слушащият човек сравнява думата с предмета, опознавайки я в зависимост от особеностите на обозначението за конкретната лексикална единица. Според Платон в думите са въплътени същностните характеристики на понятията за предметите. Тогава, без да се знае кой предмет е назован с дадената дума, могат да се правят предположения за неговата същност. По този начин корелацията дума-вещ-значение придобива условен характер. Затова и думите биват създавани по принципите на природната даденост – φυσει или по обичай – τεσει .

Осмислянето на думите в словния ред започва с разсъжденията на Аристотел, който като че ли първи започва да търси обяснения за принципите в структурата на цялостния изказ. Той дефинира правила за комбиниране на думите в речта, това е т.нар. силогистика (онова, което в модерността Чомски ще нарече „краен брой правила в безкраен брой комбинации“), както и подредбата на думите по класове – именен, глаголен и пр. Езиковите определения на Аристотел, вплетени в представите му за душата, за смисъла и за значенията стават по-късно основа за създаване на граматиката като самостоятелна научна дисциплина в трудовете на Диносий Тракийски и Аполоний Дискол. След това стоиците (Хрисип и Кратет Милоски) ще предпоставят и изкажат важни тези в лингвистичен и семиотичен план: „езикът е средство за изразяване на мислите и чувствата, и се характеризира с дихотомията ‘означаващо/означаемо’ като е в пряко съотношение с предмета“.

Следващият етап на големи промени се осъществява през Ренесанса, изразени чрез технологични постижения, които са антропоцентрични по своята същност. Става дума за перцептологичното самопознание на човека, открил за себе си новите светове на перспективата и нейното издигане във водещ принцип при създаването на знаковете в изобразителното изкуство. С построяването на изобразен свят в перспектива се постигат проекции и плоскости, дали началото на техническото изобразяване, на картографията, както и на мореплаването и математиката в модерния неин вид. Чрез перспективата математическите знания се свързват с активни наблюдения и изследвания на обектите по предварително избрани правила. От гледище на естетиката се поражда интерес към самите вещи и причината за тяхното конкретно възприемане от човека, т.е. от неговата психофизиологична или биологична същност. Това дава основания на Леонардо да Винчи след наблюдения, които са му били забранявани от Инквизицията, да напише труда „За светлината“, където са поставени основите на науките за цветовото възприятие, назоваването и други ментални основания за възприемане, преработка и създаване на езикова информация.

По това време бива открит и печатният шрифт и цялостната тенденция към другостта в изобразяването (Райнов 2006), за да се формират нови брегове пред познанието, а философията да формулира своите претенции към езика, както и науките за човека да потърсят в организацията на езиковите функции биологична същност на езиковото общуване (вж. моята работа за шрифта и подобието/различието, Райнов 2007).

Тогава започва изучаването на т.нар. вътрешна структура на езика и осветляването на неезиковите знакови системи. В центъра на интересите попадат националните езици и правилата за формиране на изкуствените системи. Общата теория на знаковата/символната дейност подтиква Дж. Бруно да състави класификация на мнемоничните знакове и да класифицира съзнателната дейност на човешкия разум. Същността на неговата теория се състои в описанието на елементарните предмети, на тяхното отъждествяване, разграничаване и аргументиране, от една страна – и на комбинативното им отразяване в представите и съжденията на хората – от друга.

Така постепенно се предпоставят и действията за появата на Рационализма във философското мислене и в науките за езика. Основоположникът на символната логика Г. В. Лайбниц пренася в логиката системата от буквени алгебрични символи, създадени преди него от Рене Декарт. Целта е формирането на универсален научен език, който да представлява своеобразна азбука на човешките мисли, от която по дедуктивен път, след въвеждането на правила за комбиниране, да се изведат други или нови съдържания. Създаването на универсалния език предполага не само предаването на мисли, но и улесняване на самия мисловен процес и осигурява предпоставки за обяснения на менталните събития.

Според Г. Лайбниц, който е наречен „последният велик полихистор“ от своите съвременници, е нужен общовалиден метод, който да замени разсъжденията с формални изчисления. Така е създадена пазиграфията (списък от знакове, построени на геометрична основа и с постоянни константи, имащи точно определени отношения помежду си). Обособената по такъв начин знакова система отговаря на изискванията за минималност на изказа, изоморфност на представянето на идеите, които съчетани да изразяват по-сложни цялости. Абстрактните тезиси формират правила, регулиращи действията на символите. Правилата описват формалните свойства на знаковете като се създават традиции за изобразяването. Универсалността на системата ѝ позволява чрез подходящи изчисления да разложи всяко съдържание на отделни елементи. Създадената комбинаторика е вече едно изкуство за означаване на менталните събития, където се виждат приликите и отликите на нещата. Тези гледища са развити и представени в неговата „Монадология“, много по-късно открита в хановерската библиотека и преведена от латински (вж. и в Райнов 2007).

Под влияние на Лайбниц идеите за знаковата комбинаторика са развити от Кр. Волф, който написва знаменателното съчинение „La Loquella“, познато ми от неговия съкратен немски превод (текстът преоткрих за себе си през 1971 год., след като бонският ми ментор проф. Г. Унгехойер направо ми го даде преведен в ръкопис по време на седмичните колоквиуми). По този начин проблемът за знака излиза извън рамките на изследванията за естеството на езиковите елементи и обхваща производните знакови системи. Целта е да се изяснят не само общите свойства на езиковите системи, но и различията, които предопределят началото на описанията за менталната дейност.

Тогава Фр. Бейкън допуска, че усещанията са обективен източник на познания, а индукцията, според него, е единственият и основен метод за тяхното постигане. Така се ражда рационалистичното гледище, което представя езика на две равнища: обичайното и това на естествената философия, т.е. на научното знание. Съпоставят се за първи път всекидневния език и научната рационално-регулирана знакова система. Бейкън въвежда математическите методи за описание на естествените езици и пледира за създаването на изкуствен международен език. Ексцерпирането на общи понятия от европейските езици би могло, според него, да послужи за основа на речник, от където да се сътвори и нов език на международната наука.

С трудовете на Томас Хобс когнитивното начало в анализа получава нов тласък. Езикът е видян като: а) източник на познанието, формирано от имена, думи или изречения, и б) средство за комуникация, основано на знаковата система. Това е всъщност гносеологичното (т.е. познавателното) и онтологичното (комуникативно) начало, дало тласъка на анализите в теорията на познанието. Знакът „е чувствено-съзерцателен обект, напомнящ за минали явления при всеки нов момент на възприемане“. Знаковете са `условни` и `естествени`, което води до езиково/неезиковото деление на познавателните процеси.

Следва появата на концепциите на Джон Лок, който извежда мисленето и идеите от сетивните възприятия, но и от наблюдението и правените след това съждения, започва едно по-различно начало в гносеологията. Езикът е разглеждан като социално явление – за общуване, за постигане на познавателни цели и за естетическо изразяване. Най-важна роля в познавателните процеси играе езиковата знакова система и тя служи за изходна при моделирането на други знакови системи. Мястото за натрупване на идеите е паметта, която не е толкова надеждна като цялостност и затова са нужни знакове, чрез които да бъдат съхранявани мислите. Лок смята, че най-удобни за целта са членоразделните елементи. Така думата има способността да замества понятията и представите, и е произволна по отношение на означаваното и на говорещия.

Йохан Ламберт е продължител на идеите на Лок, като развива тезите за език на науката, създаден от елементите на коренни думи, които пък след комбинирането им оформят понятийните модификации. Теорията на науката, обособена по този маниер, се превръща и в първата знакова теория, докосваща менталните модели и търсеща отговори за мисловната организация. Чрез създаването на система в рамките на математическата логика, Ламберт търси решение на същностните, базови гносеологични проблеми.

С делото на Емануел Кант започва фундаментално преразпределение на обективните и субективните постижения в областта, а в преразглеждането на теориите за езика и за знака се поставят нови предпоставки за фундаментални решения. Когато анализира естеството на знака, Кант обяснява и условната връзка между означавано и означаемо. От своя страна, за него съзерцанията са схеми и символи (последните са изображения на понятията, постигнати чрез аналогии, а схемите са преки изображения на понятията). Знаковете са разделяни на три типа: а) произволни (жестове, писмени, музикални, цифрени, отличителни, служебни, етични); б) естествени (демонстративни – в зависимост от ситуациите, напомнящи, прогностични); в) знакове/значения (затъмнения, северни сияния и пр.). Със строгото разделение на знака от неговата мисловна стойност Кант, в условията на немскоезичната философска традиция, представя още веднъж делението разум/разсъдък.

С развитието на знаковите идеи и на съжденията за менталната преработка Хегел е от първите, които създават друга парадигма, по-късно наречена диалектическа. Според него силата на въображението възпроизвежда образите като ги принуждава „да се изкачат на повърхността на съзнанието по три стъпала“.Това позволява да се обусловят трите форми на диалектическия подход: а) образите влизат в сферата на наличното битие, основавайки се на формалната дейност на съзнанието, б) наличните образи влизат в отношения помежду си, чрез което се извършва асоциирането или преобразуването им в представи и в) общите представи се отъждествяват с онова, което е специфично за един или друг образ, т.е. получават определеност в себе си, in sich, където разумът се стреми да определи себе си като съществуващо, Seiende – или като вещ. Силата на съзнанието е насочено навън от онова, което поражда съзерцанието посредством знаковете. Така Хегел развива тезата за движение на образа към идеята и необходимостта чрез езиковата система да се изрази и диалектическият подход за обяснение на `нещата`.

Когато анализира езиковата система, Хегел подчертава нейния знаков характер, връзката между езика и мисленето, която е условна. По своята онтология, в неговите представи, знакът и езикът имат собствена специфика в качеството си на сензорни и на социални обекти.

След Хегеловата философия не трябва да пропускаме и приносите на математиците от ХІХ и началото на ХХ в., които създадоха рационална почва за изказването на повечето тези в границите на езиковата философия. Джордж Бул с неговата алгебра, Дж. Вен и вероятностната логика, Дж. Мил, Бертран Ръсел и Г. Фреге са имената, които трябва да посоча в този дискурс. Без подробности трябва да бъде отбелязан и огромният принос на Чарлз Пърс по отношение описанията на свойствата на знака, на тяхната типология и за описанията на менталните действия и състояния.

Наред с познатото понятие `знак` Пърс създава `репрезентамен` с три класа: сумисигнуми (или реми), дицисигнуми (или квази-изречения) и свадисигнуми (или умозаключения, които имат троична рационална сила). У нас многогодишните усилия на Иван Младенов позволиха сложната представна и теоретична мисъл на Пърс да стане достъпна или поне четима за българите, търсещите отговори в тази посока.

Значително опростена, по-достъпна и универсална е теорията и класификацията на Ч. Морис, който формира своите философски представи под влиянието на Джеймс, Дюи и Пърс. Предлага се теория, където значението `meaning` се отнася към социалния опит или по-точно до съдържанието на опита, включващ самата действителност, и субекта, който я опознава (чрез своето съзнание). Значението и обектите от действителността се появяват в съзнанието във вид на знакове. Иначе тази парадигма може да се представи така: значението М като компонент на опита се състои от модусите Ме (или денотативното значение, където знакът е с репрезентираното от него понятие или представа, т.нар. сигнификат), Мр – прагматичното значение, Мf – синтактичното значение с парадигматичния и синтагматичния свой план.

Концепцията на Морис е доразвита в работите на Кл. Луис, който във „Видове значения“ прави своя принос към изясняване на понятията. В тази система словесният символ е опознаваният образец `pattern` от звукове, рисунки или белези, които се използват за изразяване на нещо, като две рисунки, съответстващи на един и същ разпознаван образец, представящи два екземпляра – `instances` на един и същ символ.

Езиковият израз се описва като съставен по асоциация на словесен и на дадено значение, като не може да се отъждествява само с един символ и едно значение. Езиковият израз или е термин или е пропозиционална функция. Терминът е израз, който назовава вещ или група предмети от един или друг род, които са реални, въображаеми – или се приписва като качество на тези вещи. Денотацията на един термин представлява клас от всички реални предмети, към които терминът може да бъде реално приложен. Така обемът на понятието `comprehension` за даден термин представлява цялостен клас от всички непротиворечиво подразбирани предмети, за които може да се използва конкретния термин. Към този обем се включват всички реални и въображаеми обекти от даден клас, докато денотатът обхваща само реално наличните обекти от същия клас.

Същината – `essence`, е онова свойство на именувания обект или обекти, което се съотнася с интенсионала на термина. Един термин обозначава (сигнифицира) определени признаци от съдържанието на понятието, наричано още интенсионал или конотация, та всеки обект, който притежава тези признаци може да бъде именуван със същия термин. Това свойства в парадигмата е наричано сигнификация. Абстрактните термини назовават онова, което обозначават, а така тяхната сигнификация и денотация съвпадат. В определенията на Луис, абстрактните термини имат само интенсионал, а конкретните – и екстенсионал.

Тогава се създават предпоставките за поява на работите на Огдън и Ричардс, където се търси структурата на знаковата ситуация, отношенията между знака и значението, както между означаващото и означаемото.

Според Морис „езикът е съвкупност от обекти, свързани по между си с два класа правила: правила за образуване (те определят допустимите самостоятелни съчетания за говорещите от дадена съвкупност и се наричат изречения), и правила за преобразуване (те определят изреченията, които могат да бъдат получени от други изречения). В търсенето на менталните отражения Морис продължава: синтактиката изучава съчетанието на знаковете, организирани в синтактични правила, без да се интересува от индивидуалните свойства на знаковите средства, както и от други отношения извън синтактичните... Синтактиката анализира също и отношенията между логическия синтаксис и семиотиката, като извън тези наблюдения остават възприятийните, прагматичните, естетическите и даже менталните проблеми на формирането.

Определени са основните опериращи класове: постоянни-персонални и променливи, като операндите съответстват на знаковете-спецификатори на класове. Семантиката, в парадигмата на Морис, работи с отношенията на знаковете към техните десигнати. Обменният процес се постига чрез знаковия носител, който е акустичен образ, отнесен към обектите. Така чистата семантика предлага конкретната теория и терминология, необходима за семантичното измерение на семиозата, а дескриптивната семантика наблюдава реалните прояви на подобни измерения.

Изтъква се също така, че правилата за използването на знаковите средства съществуват като навици на поведение, а само някои съчетания от знакове са производни на други в определени ситуации. Тогава се разиграват и правилата за езиковата прагматика, където интерпретаторът и интерпретантът представят целостността на знаковия обмен, а благодарение на семиозата всеки индивид взема съществените свойства като ги вгражда в общи значения. Иначе казано, според Морис, синтактичните правила определят взаимоотношенията между знаковите средства, а семантичните – съотношенията и към други обекти, се превръщат в знакове за интерпретаторите. По този начин във всяко правило има прагматична съставка и съществуват знакови средства, които се управляват предимно от прагматични правила (става дума за модалните думи, подбудителните елементи и междуметията). В този контекст Чарлз Морис твърди, че „за да се разбере Езикът или за да може правилно да бъде използван, е нужно да се спазват правилата за употреба (синтактични, семантични и прагматични), приети от дадена социална общност“.

1.2.2. В този смисъл, като следвам логиката на моето описание, е нужно да представя `знаковата ситуация` и предпоставките, които произтичат след това за т.нар. когнитивно обособяване на езиковата същност. По създалата се езиковедска традиция, знакът и значението оперират в знаковата ситуация или в семиозата. Редица автори дори се опитваха да моделират процесите и специфичните условия, където функционира знакът, значението и смисълът.

Според Бенвенист на първо място в подобна парадигма стои общият признак на знаковите системи, а именно – свойството им да означават. В непосредствена връзка с това свойство се намира и способността знаковете да имат значение. Тук започва голямата игра с влагането на различен смисъл в понятията `означаващо` и `означавано`. За Сосюр те имат психична същност, а „езиковият знак свързва не вещите и техните названия, а понятията и техните акустични образци“. Тогава се налага и схващането, че означаващото е материалната страна, а означаваното – неговото `идеално` съдържание. Привържениците на едно монистично гледище твърдят, че знакът е само къс материя, където ще се придаде след социалния опит и значението.

Въпреки това Бенвенист смята, че произволността на знака се проявява само по отношение на явлението или обекта от материалния свят и не играе никаква роля за вътрешната структура на знака. Условността на знака по този начин се определя като относителна, а не като абсолютна. Затова и споровете около материалността на знака във философията и езиковата философия продължават да бъдат жизнени и плодотворни. Така повечето от изследователите-лингвисти приемат максимата, че знакът като цяло „е материализираната идеална същност, която предполага обединение на менталното и сетивното начало във възприемането на езиковата цялостност“. Тази идеална същност обаче има своята протяжност или линейност, времетраене и възпроизводимост, необходими в комуникативния процес и следователно възможни за репродуциране в общуването между представителите на всеки социум. Тук се формира и фундаменталното противоречие, намиращо се в основите на дуализма тъкмо в корелацията „тяло-душа“.

Друга важна особеност на езиковия знак е неговата стойност или значимост – или по Сосюр:`valeure`. Стойността на знака не е абсолютна, а се обуславя от комуникативната ситуация, в която той е употребен. С това се въвежда ново свойство на знака – неговата ситуативност. Накрая, още едно от важните свойства на знака, изразени чрез предполаганата системност: стойността на знака е обусловена от свойствата на цялата знакова система, от другите знакови значения и техните взаимоотношения. В този смисъл е и определението на Ю. Маслов*, „ че комуникативен знак можем да наречем умишлено възпроизводимия материален факт, съобразен с нечие възприемане и предназначен да служи като средство за предаване на информация за нещо, което се намира извън този факт“. Веднага се виждат и когнитивните компоненти, изразени в съдържанията на определението. По този начин езиковедите, а едновременно и психолингвистите – в частност, класифицират езиковите знакове според психофизиологичните особености на тяхното възприемане от човека. 1

1.2.3. Подредбата става според материалната форма на знака и означавания обект, според начините на възприемане и от общо или от функционално гледище:

– от гледище на материалната форма могат да бъдат знакове-признаци или индекси, иконически знакове и знакове-символи;

– според възприемането от човека, в зависимост от физиологичната им структура (възприемани чрез слуха, зрението и осезанието).

Функционалната класификация на езиковите знакове е повлияна особено от „Езиковата теория“ на виенския професор Карл Бюлер (Bühler 1934), която остава определяща, макар и не дотам добре позната, тъй като авторът е психолог. Комуникативната ситуация е в основата на това деление: а) ако знакът изразява вътрешната същност на източника и има експресивна характеристика; б) ако подателят се обръща към адресата и в) ако знакът е ориентиран към предмета и неговото материално съдържание, т.е. има репрезентативна функция.

Какво означава, че функцията на знака е особена, когато той се използва за получаване на информация? Това е ролята на езиковия знак, свързана предимно с неговата когнитивна или гносеологична функция, с което знаците показват способността си да отразяват реалностите на околния свят като обозначават отделните предмети, явления и свойства, които са фиксирани от човешкия Разум във вид на повтарящи се представи.

Комуникативната функция се отнася и към информативната и към социалната страна на изказа, но особено важно и в случая на този дискурс е, въпросните функции да са свързани с перцептивните или със смислоразличителните (дистинктивни) роли на знаковите системи. В по-сложните случаи в естествените езици, а и извън тях, настъпва комплицирано конфигуриране на отделните системи и подсистеми, та Йелмслев ги описва като системи-фигури. В този смисъл те носят със себе си функции на информативи, делиминитативи и дистингтиви, управлявани от психофизиологична система, или от човешкия мозък. Тук е и началото на когнитивността...

Когато се говори за функционална класификация на знаковете или за знаковете-сигнали, твърдим, че тяхната основна функция е информативна с елементи на регулативност. Това се доказва с предизвикването на някакви реакции у интерпретаторите или налице е т.нар. подбудителност. Освен това символите имат особена демонстративна и образно-изразна функция, като при това съчетават елементи на произволност и мотивираност. Според Жан Пиаже символът запазва връзката по сходство между означаваното и означаващото, докато знакът е конвенционален и произволен. Чарлз Морис пък смята, че знакът има три предиката – десигнативен, апресивен (или оценяващ) и прескриптивен (предписващ). Затова и Роман Якобсон определя естествения език като особена и специфична знакова когнитивна система.

В процеса на комуникация човекът предава не само логическа и събитийна информация, но и съобщава за своето `вътрешно` състояние, за собствените си чувства и за своите желания, бидейки `bei Sich Sein`, в парадигмата на Хайдегер. Така започват да се изграждат езиковите системи, които са предопределени когнитивно и то:

– една система може да породи друга, напр. естественият език създава логико-математичния формализиран език, шрифтът поражда стенографията, графемите от азбуките на естествените езици създават по аналогия, пространствена и перцептивна – Брайловото писмо;

– езиковото отношение, или самият процес `пораждане`, се осъществява от две едновременно действащи системи, от които едната се надстроява над другата и поема някаква особена, частна функция.

След Бенвенист остават разсъжденията за взаимоотношенията между знаковите когнитивни системи, а именно: а) преминаването на една система в друга, например в тази на шрифта и движението на изписаните знакове; б) хомологията на вътрешно семиотичните правила – установяват се корелациите между частите на две или повече знакови системи и в) интерпретативното отношение между отделните когнитивни структури, където Езикът е интерпретант на всички други системи.

По отношение диференциацията на знаковите системи се знае, че те могат да бъдат определени като първични – или базови, събрали предметите и явленията с техните свойства, и вторични – отразените в човешкото съзнание или когницираните чрез мозъка и езика знакови системи. Освен това те биват определяни като естествени и изкуствени. Първите са създадени независимо желанията и волята на човека, а вторите- са формирани антропоцентрично.

Едни системи са предопределени като функция и елементи, т.е. те са детерминирани, докато някои получават допълнително тези качества. Известна е друга делитба и от популярните граматични класификации – става дума за синтагматичните и парадигматичните отношения. Те обикновено са вероятностно зависими от възможността за появата на дадено значение, на конкретен смисъл или на отношение, които са определима статистическа величина (вж. за това по-подробно у Фрумкина и Василевич 1970).

Освен това системите биват едномерни и многомерни, динамични и статични, с което всяка структура от познатите ни естествени езици може да бъде описана като вторична, естествена, вероятностна, многомерна и динамично усвоявана чрез когнитивната мозъчна организация.

 

1.2.4. По отношение на знаковостта и на влаганото или на изгражданото значение мога да кажа, че редица частни науки продължават да тематизират проблемите относно взаимоотношенията знак/значение/когнитивиране. Достига се до съждението, че „значението е факт, който се превръща в акт на съзнанието“ – това определение най-вече е създадено от невропсихолозите и то битува обикновено сред невролингвистите. Смисълът, според предложената парадигма, `се затваря` в съзнанието без да напуска пределите на човешкия мозък. При осъществяване на процес за предаване на съдържания не се извършва транслация, тъй като знаковете материално не се препредават; самите значения не са някакво материално тяло на знака. Те са един вид метафори и индуцират тъждествени или сходни значения, възбуждат аналогични информационни процеси, основавайки се на повторяеми мозъчни индукционни събития.

`Знакът и значението` са моносемантични и носят едно общо съдържание в себе си. Знакът е `предмет` специално предназначен за съобщаване на семантика и в тази своя функция е загубил природните си връзки. Така значението не е част от импликациите на знака като природно явление, а продукт на специфична мозъчна преработка на информация. Самото понятие `значение` е по-широко от това на знака. То може да бъде открито в по-низшите свои допонятийни форми още на предзнаково равнище в човешкото съзнание, а отчасти у животните и особено у висшите примати.

Типологията на понятието `значение` пряко произлиза от определението за естеството на значението – делението е на импликационни и на знакови модели. Основанието за подобно деление е характерът на информационната връзка между две или повече същности. Обикновено между тях няма природна връзка, но в езиковото съзнание на субекта се установява знаковост, а към знака се прикрепя определена кодифицирана мисъл, която представя неговата (на знака) знакова стойност. В естествените езици знаковата функция се установява в резултат на комуникативно намерение, а след това с развитието на езиковите структури – спонтанно, но и по споразумение. Така значенията на т.нар. вторични знакове са опосредствани от първичния естествен език.

Съществува и една разновидност на импликационните значения – това са случаите когато вследствие темо-ремните отношения се представят и други комуникативни и физиологични предпоставки за семиимпликационни значения.

Когато в центъра на събитията е психичната дейност разпознаваме два типа значения – когнитивни и прагматични, които формират знаковите представи. Прагматичните са изходни и отговорни за формиране на основата за всеки индивидуален опит. Наблюдаваното и преживяното от човека от гледна точка на неговите интереси и ценностна ориентация формират субективната му оценка за нещата и събитията. Създават се дву- или тричленни опозиции от типа: добро-лошо, красиво-некрасиво-грозно и пр.

Екстрапрагматичното знание за света и неговата същност, признаците и следствените връзки, формира след развитието на мозъчните структури на съответното структурно равнище и когнитивните структури. Те непрекъснато се развиват и обогатяват до определи нива, създавайки широка основа за езикова и знакова ориентация в избран свят и в определена операционална дейност.

Тези два вида структури на съзнанието са в основата на субективното формиране на оценки за околната действителност и за вътрешния човешки свят. Когнитивното значение има два компонента – наречени контенсионал и екстенсионал (Кл/Ел). Имената на вещите са аргументи, а имената на признаците (прилагателните, глаголите, причастията, местоименията и числителните) – предикати. Признаците се делят на свойства, на отношения и на такива, които определят броя на аргументите – едноместни, многоместни и пр. Значението на репрезентиращите знакове се характеризира според обема на изразяваните понятия и тогава контенсионалът ще е съвкупността от структурите на отразените от дадено понятие съдържание, а екстенсионалът – ще изразява обемите на понятията.

Денотатите определяме като реални и въображаеми – кон/кентавър; така може да се каже, че интенсионалът и екстенсионалът са обратно пропорционални, т.е. колкото повече признаци съдържа Кл, толкова по-ограничен е броят на Ел.

По този начин се достига и до извода, че „отношението между значението като цяло, от една страна, и прагматичното и когнитивното значение – от друга, представлява отношението цяло/част; като същото се отнася и за когнитивното значение и съотношението му с Ел/Кл“. По-различна е ситуацията при контенсионалното значение и отношението му към сигнификативното и денотативното, които са разновидности на съпоставянето род/вид. Тогава „едно име може да носи когнитивно/прагматично или контенсионално/екстенсионално значение, но не е възможно да се съчетава сигнификативно и денотативно значение при един и същи вид употреба“. Затова и денотатът е вещ, индивид или елемент на Ел, а денотативното значение е елемент от когнитивните структури на езиковото съзнание и включва общите признаци за даден клас от обекти, както и признака единичност/цялостност.

Теориите за значението водят своето начало някъде във времето около Пърс, след това идват анализите на Морис и логиците-семиотици. В тези концепции за значението се търси формулата за обща парадигма, която да може да опише смисъла и съдържанията в синтагматично и парадигматично отношение.

Може да се каже, че знакът не е еднакво ориентиран към вещта и понятието, а тъкмо разликата бележи и отличаването между денотативното и сигнификативното значение.Каква е ситуацията при прагматиката, където за реален предмет са взети разнородни цели и задачи: става дума за онази знакова дейност, която е останала встрани от досегашните лингвистични занимания и обхваща референциалния аспект на знаковата дейност и отражението в менталната преработка. Така понятията значение и смисъл придобиват ново терминологично различие. Смисълът остава персонална категория, с което се определя като достояние на индивида. Освен това смисълът на отделните езикови единици е подвижен и е различен от определен текст до друг. Тъкмо смисълът, а не значението, носи разликите в разбирането от индивидите на едни и същи езикови единици и техните съчетания в текста. Различията са свързани с представите, асоциациите и с оценките на персонално равнище. Смисълът формира онези натрупвания върху значението, които обуславят особеностите и индивидуалния опит, формирани от и в психиката, т.е. в когнитивните структури.

Формира се и концепцията, според която взаимното разбиране се осъществява от общ обем значения, от еднакви за всички участници в комуникативния процес елементи от значения, съществуващи в езиковото съзнание въпреки индивидуалните различия. Тази теза все пак не отговаря на въпросите: как се поддържа съдържателното постоянство и еднаквостта на значенията, и в кой план на поведението дадени значения участват и в кой не! Оказва се, че няма постоянни гещалти от значения, а еднаквостта съществува много често независимо от опита; докато комуникацията се постига след непрекъснатото търсене на общото в различията.

Когато се смята, че тъкмо Фреге и Ръсел прекарват рязка граница между смисъла и референцията в семантичната структура на думата, трябва да се покаже в каква степен това става научен факт. В анализите, събрани в книгата „Funktion, Begriff, Bedeutung“ (Frege 1965), се прави опит за прецизиране на отделните понятия. В статията „За смисъла и значението“ от 1892 г. Фреге казва: „В непряката реч говорим за смисъл, например за смисъла в речта на някой друг...За да го изречем с малко думи, трябва да кажем, че значенията не са използвани в обикновено приетия техен смисъл. Или: думите в непряката реч се използват в непряк смисъл, т.е. имат непряко значение. Тогава в приетото значение на дадена дума намираме и непрекия неин смисъл. Така непрякото значение на думата става обичайният смисъл. Или – в изреченска цялостност могат да се вграждат знакове, смисли и значения, и то в правилни структури (§ 28). (§29) „Si duo idem facuint, non est idem – Когато двама си представят еднакви неща – то всеки си има своята представа!“ И по-долу: „Ние можем да разпознаваме различията от думи, изрази и цели изречения в три степени: или разликата е в представата, или смисълът не съвпада със значението или накрая самото значение не е вярното... Така оцветяването и осветляването на думите в поезията не винаги е обективното, а читателят и слушателят трябва да се приспособява по хрумванията на поета. Затова без подобието в човешките представи не би било възможно и изкуството. § 36. Едно изречение в пряката реч означава отново изречение, а в непряката реч – мисъл. За това в съображение влизат съставните части на изречението. Става дума обаче дали тези части, известни като Nennsätze, Beisätze, Adverbsätze носят със себе си и значения...“

По този начин се достига до формиране на една теория за значението, която обикновено тематизира следните направления: синонимията (или сходствата на значения), значимостта (наличие или отсъствие, безсмисленост, несъвместимост, абсурдност на значения), логическата еквивалентност на изказа, аналитичността и истинността, въпросите за природата на значението, по какъв начин езикът структурира и систематизира екстралингвистичната даденост, с какви средства разполага за описание на материалния и идеалния свят и как ги оценява – т.е. всичко това, което аз разбирам и наричам когнитивност!

Една от най-същностните теории, наречена теория на референцията, осветлява видовете отношения на знака към означавания предмет, изразявани чрез т.нар. квантори (показатели за логическо количество и екзистенция). Най-ярките представители на парадигмата са Стросън, Сърл, Куайн и Крипке. Те правят важна стъпка към прагматичната теория на референциалния акт като го свързват с говорещия субект, определяйки комуникативните намерения. Сърл (Searle 1969) вкарва в играта и адресата, фонда от знания на събеседниците, които допълват семантиката на референтния израз до такъв обем, какъвто е достатъчен за идентифицирането на обекта, за когото се говори. Основните части на труда: Теория на речевия акт; Израз, значение и речев акт; Структура на илокативния акт; Референция и речев акт; Предикация; Приложение на теорията – търсят пътищата към изясняване на проблемите със значението и причините за неговото когнитивно описание. Като благодари на своите учители Остин и Строусън, авторът не пропуска и своите спътници и колеги Бойд, Чомски и Мейтс, помогнали му да стигне до желаните изводи в описанието на новата парадигма.

Уилърд Куайн в своята Methods of Logic/Grundzüge der Logic 1988, извървя дългия и сложен път на нематематика към описанието на логическата теория и практика на кванторната логика и предикатните калкюли.

От тази гледна точка могат да бъдат определени и следните направления в теорията на референцията:

– семантично направление, до което са близки теориите на Фреге, Сърл и Хусерл, където референцията се осигурява от значението и където собствените имена са скрити референции;

– номинативно направление, образец на което е каузалната теория на Крипке, поддържаща становището, че референцията се осигурява от отношението на номинацията;

– деиктични теории, които застъпват мнението, че същността на референцията е в посочването на предмета и до това може да се сведат всички останали начини за съотнасяне на думата с предмета в езиковата действителност; особено значение имат деиктичните местоимения, наречени от Пърс – индекси.

1.2.5. Как теориите за знаковото продуциране се доближават до изказването на становища за когнитивните събития. Това е същностен процес на когото трябва да обърна внимание. Не друг, а Умберто Еко забеляза, че тъкмо теорията на езиковото продуциране разглежда видовете дейности, осъществявани при интерпретирането и продуцирането на знакове, съобщения и текстове, т.е. на физикалните (телесните) и интелектуалните (мнестичните) действия. Те съпътстват обработването на всеки сигнал, като потвърждават или отричат съществуващите кодове или правилата за връзките в дадена езикова система, определят времето за обработка на сигнала, енергията, която ще се изразходва, (а е известна теорията за максималната биологична икономия в езиковото възприемане и продуциране на Мартине), внушенията които ще бъдат адресирани от говорещия към слушащия и пр.

Първият вид дейност е материалната продукция на сигналите, които могат бъдат физикални величини без семиотична функция. Вторият - е свързан с произвеждането на изразните средства, които принадлежат на вече създадената знакова система като формират нови единици, сегментирани по някакъв начин. Това са елементи, на които се придава знакова функция, като по този начин се обогатява и самата система. Ясно е, че новите знакове са генерирани когато се представя нова реалия, значение или смисъл. Третият – е свързан със специфичното действие, наричано код или кодиращо правило, по което се установява връзката между елементите от две системи (като елементите от системата А сигнализират за състоянието или промените в Б). Четвъртият случай е свързан с приспособяването на комуникаторите към правилата на даден код, с чиято помощ се създава, предава и интерпретира. Петият – се отнася до изменението на кодовете и включва семиотични и фактологични съждения. Според Еко, семиотичното изказване свързва съдържанието със семантични маркери, а фактологичното – с маркери, които не са приписани предварително от кода. Шестият вид дейност се определя от различни реторични дискурси, а седмият – с интерпретирането на текстовете чрез логически извод. Осмият се отнася към генерирането и интерпретирането на изказвания, чието съдържание трябва да бъде потвърдено, или това са т.нар. общи твърдения които имат метасемиотичен характер. Деветият тип е свързан с установяването на фактическата истинност на изказването (преценява се реалното съответствие на обекта, за който се говори, с `действителността`). Десетият – оценява интерпретирането на изрази въз основа на определено кодиране на обстоятелства и прави логически изводи при възприемането на текста; а единадесетият вид дейност е референтен към насочване на вниманието на адресата към нагласи и намерения с цел предизвикването на съответни за конкретно поведение реакции.

Така най-общо могат да бъдат представени основните тематични кръгове на теориите, свързани с продуцирането и типологиите, водещи до описание на когнитивните процеси. Параметрите, отнасящи се до различните видове продуциране и когнитивиране, са приближени до: а) физическото генериране на изказа, – от прякото разпознаване на известните обекти до създаването на нови и предварително некодирани изрази; б) създаване на отношението тип/индивидуалност; в) формирането на континуум (хомогенен и хетерогенен) по отношение на връзката с адресата и г) извършване на оценка за сложността на продуцирането чрез кодирани и хиперкодирани системи от комбинационни единици за съпоставяне на неанализирани текстове.

Според Еко, подобна класификация отразява начините за продуциране, но не и начина, по който са свързани изразите със съдържанието, а аз ще добавя – и с начините на менталното продуциране. Мога да определя и следните стъпки за генериране на всеки израз – това са разпознаването (reception/recognition), визуализирането, съпоставянето, копирането (matching) и инвенцията, където интенционално се предизвикват съдържанията. 2

След тези разсъждения преминавам към становището и хипотезите на Х. Шнеле (Schnelle 1985) за спецификата и посланията на когнитивните науки в езикознанието и антропологията, които имат особена аналитична стойност по отношение развитието и балансирането на парадигмата `когнитивна лингвистика`.

 

1.3. Посланията на когнитивната наука

Според Шнеле, когнитивните науки могат да бъдат определени като поле от системни знания, свързани с теорията за интелигентността. За разлика от досегашните твърдения, че интелигентността се свързва с общата вербална концептуализация и измерването на т.нар. IQ (intelligence quotient), когнитивните науки предлагат научни теории, които имат строго математически, респ. компютативни форми. За начало на този научен подход може да се смята изказаната през 30-те години на м.в. концепция от Туринг за компютацията, както и теорията на Поуст за системата от правила и знанията за ефективните изчисления.

Всъщност когнитивната наука в специфичен смисъл бе разпозната от Ноам Чомски в теоретичната лингвистика тъкмо като поле, систематизиращо знания от теориите за интелигентността. С помощта на формалния синтаксис и формалната семантика, преминавайки през теорията на Мар и теорията за планираната активност, формулирана от роботиката (след Милър и Уудс), т.нар. изкуствен интелект започна да описва структурите и да търси значими отговори на въпросите, следващи парадигмата за интелигентните системи и тяхното тълкуване.

Веднага стана ясно, че поредица от науки носят в себе си елементите на концептуално изградените части, които имат априорно интердисциплинарен, но твърде противоречив характер. Една справка, направена от Шнеле за въпросния период, сочи пропорционално нарастване на изследванията от десетки хиляди, до 20 милиона (за времето 1985-88 година). Динамиката на натрупванията в когнитивните изследвания са оценявани в: а) ширина – в оценка на различията и кохерентността и в б) дълбочина – при оценяване на концептуалните основи и системните подобия. Пионерска работа в това направление се смята изследването на колектив, публикувал сборника „Cognitive Science“, под редакцията на E. Walker (1978), както и формирането на направления от философията, психологията, лингвистиката, компютърните науки, антропологията и невронауките – в пряка зависимост от когнитивните, тъкмо в разработките на изследователи от Масачузетския технологичен институт (МІТ).

Въпреки всичко, смята Шнеле, в САЩ развитието на когнитивните науки е в някаква степен погрешно и не би трябвало да бъде безрезервно следвано поради концептуално противоречивите принципи, водещи главно до прагматични изследвания. Това причинява `incoherence of foundation` и `foundational crysis`, според Джери Фодор (Fodor 1987), а такива същностни практически задачи като направата на интелигентни роботи и операционалността на т.нар. изкуствен интелект неоснователно започват да биват обявявани за решения на фундаментални научни проблеми, свързани с базовите знания (например за когнитивността и езиковото обучение).

Това бързо бе схванато като тенденция и още през 90-те години на м.в. се появиха и първите критични изследвания и разсъждения се появиха, давайки началото на описанието на т.нар. криза в когнитивните науки. Причината – прекомерно увлечение в моделирането на мозъчните процесии, от което бе потърсен и изход тъкмо в символния рационализъм. Но твърде бързо се оказа, че и този подход също трябва да бъде заменен от количествени и каузални методи за теоретизиране в невронауките, в генетичната психология, а и с по-гъвкави опити за концептуализиране на философския дух, за да не бъдат надценявани толкова много получените резултати от планираните експерименти. Кризата принуди ускоряването на смяната на парадигмата, за да се потърси опора в `когнитивността` при решаването на проблемите, в които затънаха `формалните` логици и `формалните` лингвисти.

Така, според Шнеле, най-важните послания на когнитивните науки са:

- преодоляването на кризата в концептуалната база, както и

- ревизията на интердисциплинарната инкохерентност на лингвистичните методи и прекаленото теоретизиране.

Целта е, според Бар Хилел (цит. по Шнеле), “да не се поставя реалната човешка комуникация на Прокрустовото ложе, така както това прави формалната семантика“. Шнеле започва дискусия, която цели постигането на една `естествена теория на компютацията`, която да използва прагматиката на значението и информационната теория. Но как всъщност се е получила тази ситуация, където доминиращи се оказаха комуникативната и съдържателната криза? Ето и причините:

А. Според Дж. Фодор една от причините е фактът, че работим с представителна теория на разума без да имаме такава за менталните репрезентации;

Б. Това означава, че лингвистичната теория сочи как да представяме в символни понятия интенцията за възприемането, за разбирането, за мисленето, за притежаването и пр. – ситуации, където трябва да разграничаваме ментални състояния и да ги съпоставяме по структура и съдържания. Тогава определена част от изследователите решават, че тук може да се направи аналогия с компютрите, да се приеме понятието `изкуствен` и да се продължи със създаването на метафората `изкуствен интелект` – като че ли това е възможно и някой го е постигнал до днес!

В. Традиционните елементи на менталната дейност са наречени `идеи`, но никой досега не е доказал, че «идеите или още повече когнитивните състояния на всеки говорител формират информационните съдържания на изговореното» – това твърди Пери (Schnelle 1985) и трудно можем да не се съгласим с подоби съждения. За да получим т.нар. цялостно разбиране би трябвало да преодолеем и абстрактността, която често ни заблуждава при различните твърдения за идеите, а след всичко това трябва и да очакваме някаква реализация от индивида, респективно от човешкия мозък (съответно от изкуствения интелект или от компютърния хардуер). Така се кръстосват три позиции: на символните репрезентации, на менталните и на мозъчните състояния. Това реално положение формира и стародавния проблем `тяло-душа`.

Г. След като Фодор преразказа Хюм, теориите за представянето на символните `картини` започнаха едновременно се реализират в парадигмата. Става дума за представителната теория на разума, менталната теория на репрезентациите и физиологично базираната мозъчна теория, което веднага доведе до опростяване и `скъсване` на естествените връзки у съжденията в различните теории.

Д. Тази тенденция се повтаря при опита на лингвистите с компютърните науки, на изследванията с т.нар. изкуствен интелект и техните отношения с когнитивната психология, както и на невропсихологията, отнесена към философията на разума. Но ние знаем нещо повече от Хюм, твърди Фодор. От една страна имаме логико-синтактичните обекти, които асимптотично се обогатяват, за да осъществят структурата на мисленето, а от друга притежаваме компютърния език като важен елемент за формалното описание на естествените езици; освен всичко това – имаме и компютъра като модел и възможност за механично манипулиране на логико-синтактичните обекти. По този начин парадигмата на Хюм се допълва и обогатява с инструментите на съвременната компютърно-лингвистична прагматика.

Е. Във формиралата се ситуация последствията не водят до бързи решения, докато компютативната парадигма все повече разказва и доказва не изчисления, а базови съждения за човешкия разум; затова и емпиричните данни, получени от експериментите не правят теорията по-кохерентна.

Ж. Във всички когнитивни изследвания се споменават специфични форми на информационни множества, но остава неясен въпросът в какви количества тази информационна тежест въздейства върху езика и как еднаква информация предизвиква различни трансформации в зрителната и в слуховата модалност, и обратното.

Обобщавайки, Шнеле сочи, че в САЩ изследванията в когнитивната парадигма са разположени в следните области: информационни науки, компютация и когнитивност, но без да се прецизира достатъчно какво съдържание е влагано в трите домена. В Европа ситуацията не е по-добра и най-често става дума за технически описания на научните факти. Очевидна е фундаментална криза, за която е нужен основен концептуалуен анализ. Каква терапия на създалата се научна ситуация предлага Фодор?

Обобщавайки неговите изследвания, които предполагат и терапия от наднационален мащаб, виждам и препоръките, свързани с фундаментални разработки в разширени колективи на когнитивните и на лингвистичните процеси. Става дума за анализи в семантичен план и за решаване на т.нар. `understanding information` на компютацията и репрезентацията – това е едното направление. Другото трябва да бъде повече психологическо и да обхваща анализите на менталните процеси и състояния. Така се започват и първите наблюдения, осъществени в Центъра за езикови и информационни изследвания в Станфорд, а по-късно и в МІТ в Бостон. В основата на тези работи лежи `менталната архитектура и въпросите за рестрикцията на информационния поток към когнитивната система, за да се стигне и до идеята за описание на препокриването (shaping up) на лингвистиката и психолингвистиката от един нов, модулен тезаурус`.

Като допуска, че досегашните анализи позволяват концептуална неяснота, Шнеле сочи и известните принципи за формално описание на езика, които все пак трябва да бъдат ревизирани. Така нареченият Ренесанс на логиката, конфронтиран със средновековната логика и реалиите на днешната математика, трябва да бъде съвместен с репрезентативните езикови структури на естествените езици и човешките атитюди. Това е нужно, тъй като съседните антропологични науки векове повтарят, че човешката комуникация протича симултанно на повече от един канал и същностно зависи от фактори като говорещ-слушащ и котекст-контекст. Твърде лесна се оказва задачата, работейки с формалната семантична теория и търсейки отговор да твърдим, че точно това е семантиката или моделът на теорията за нея и да го представяме като задоволителен за естествения език. Тогава предлаганото описание на езиковата комуникация и на аргументативното поведение, в частност, помага ли да обхванем с подобна формална семантика Езика? – пита Шнеле. Не става ли твърде висока цената за подобен компромис и как да продължаваме нататък? Поставят се и основите на дирения за една друга теория, основана на комуникативността. Поуките могат да бъдат формулирани по следния начин:

– изследванията да бъдат насочени към конкретния говорещ и определен слушащ, обхванати от органичносвързаните комуникативни структури;

– трябва да се ограничаваме с използването на формални семантични структури, които са свързани с котекста и контекста; езиците, тяхното възприемане и мисленето да бъдат разбирани като продукт на конкретна реч и поведение, на определени мозъчни структури и на конкретен сензоро-моторен апарат (вж. и Райнов 2006).

 

Създадените по този начин реални предпоставки за анализ на когнитивността развиват и обогатяват концепциите за знанията ни относно информацията и компютацията. Очевидно класическите концепции трябва да бъдат внимателно заменени с парадигми, отнасящи се до интелигентните компютативни системи, свързани с изкуствения интелект. Тогава анализите на резултатите от мрежите-компютърни системи (т. нар. GRID-технологии), които в началото на ХХІ в. все още са методичен шлагер, биха помогнали за желания напредък.

Търсените анализи трябва да бъдат насочени към нива за кодове и програми, за равнища на абстрактна репрезентация и за управляващи системи, както и до представителни състояния на динамични модули. Поставя се и въпросът: „как да отнасяме рационалните репрезентации и нереференциалните структури с менталните състояния и с физиологичните процеси; как да съпоставяме физическата ситуация и същностните процеси в Света? Как да съотнесем света на концептите, на идеите, на мозъчните процеси и физиката? Как да съотнесем Разума и външната реалност, разума и поведението, разума и мозъка...; как да представим тези полета на знания и обективността от собствените наши калкюли и езиковата система с интуитивните картини на сензорно-моторната интелигентност?“ (вж. Schnelle 1985).

След тези разсъждения Шнеле прибягва и до кратка разходка в историята на философията: Хусерл и неговите „Логически изследвания“, предизвикали работите на полските аналитици Лесниевски и Лукашевич; първите феноменологични анализи на разума, довели до работите на Пери за символната логика. За да се появят и изследванията на психолога Жан Пиаже за интелигентността и концептите за знания, за равнищата от поредици на концептуална цялостност в езика и езиковото съзнание.

По този начин в парадигмата започва да се говори за концептуалната подвижност, която е част от т.нар. ментална архитектура. Затова не може „да се отделят формалните изследвания за репрезентациите и менталните състояния от общата философска рефлексия, както и от емпиричните и от теоретичните изследвания на причинната вътрешната връзка в равнищата на разума, на мозъка и в основните психофизиологични състояния“ – пише Шнеле. Тогава прагматиката на значенията и на теорията на информацията ще се управлява от тенденциите, водещи до препоръките на автора: А) направете приблизителен избор от форми за репрезентация или за изказ, използвани досега от вашата теория, а след това ги съпоставете с тяхната семантична употреба; Б) не се съгласявайте с направените от Карнап допускания, че `прагматиката е емпирично изследване в исторически план, както и тезата – че конструираните езикови системи се определят от техните собствени правила`; В) най-добрият метод за прагматичен анализ на значението са специализираните варианти за структурен анализ, тъй като те са приложими при създаването на езици за управлявани машини, както и при формирането на обучителни стратегии и програми за овладяването на друг език; Г) за да разберем как работи езиковият семантичен апарат, най-многото, което можем да направим, е да анализираме елементите и отношенията им в персонален план във връзка с произхода им; това се отнася пряко до тезите на немските неограматици относно онтогенетичните и филогенетичните аргументи за езиковия произход.

Когато говорим за прословутата интенционалност на информацията в естествените езици, като че ли най-рационална изглежда Фодоровата теза за модулния подход. Това не означава нищо друго освен отнасянето към т.нар. `проводима интенционалност на перцепираните стимули` и отговори от периферните неврони към централната нервна система, както и фиксирането и затвърждаването на паметовите следи. По този начин езиковите процеси са мотивирани и осъществявани кортикално, т.е. мозъчно и всички видови структурни, организационни, интенционални и прочие анализи трябва да бъдат ориентирани към търсене на отговори за структурната причинност или за каузалноста.

Ето и препоръките, направени от Шнеле (Schnelle 1985), които доминират в този дискурс като съдържателни и структурноориентиращи:

  • да възприемем такава форма и такива принципи за работа, където основаващи критерии да бъдат специфичните форми на една интенционална теория, опосредствана от компютативното поведение в широк смисъл;
  • да примирим антиинтеграционните тенденции при компютативното разделяне на механизмите и структурирането на перцептивните процеси, характерни за описанието на човешкото поведение, наричани още перцепция в действие;
  • да разделим езиковите алгоритми от знаковите теории за зрителната и за слуховата перцепция;
  • да приемем предложената от Нойман парадигма (за действията на автоматите) при представяне на словните символи чрез репрезентативния метод, работещ със `свързаните патерни`;
  • да търсим езиковата аналогия в изписаната реч и мозъчните перцептивни схеми при зрителното и слуховото възприятие;
  • да възприемем продуктивните концепти на компютацията, успешно прилагани и в конекционалните теории за клетъчните автомати, описващи процесирането в общ план;
  • да си припомним и за постановките на гещалтпсихологията с нейните метафори за `силите, свързващи интеракцията`, водещи до невроналната архитектоника на Лешли;
  • да използваме такъв анализ на архитектониката, която да се отличава от обикновените конекционални описания (такава може би е математическата теория на Петри, приложима към езиковите мрежи, – това е теория, която на практика е използвана в многогодишните съвместни изследвания на В. Косеска – ПАН, Славистичен институт и на сътрудници от Института за български език „Проф. Л. Анрейчин“ към БАН, вж. Koseska-Toszewa 1966: 24-58);
  • представените и съдържателно интерпретирани постулатите на Петри (Petri 1962) всъщност са една лингвистична теория на `мрежите`, където понятията `състояние, израз и процес` се описват от гледище на тяхната темпорална, аспектуална и модална нехомогенност.

Всички тези теории сочат начините за формиране на практически концепции относно компютативните репрезентации или правят описания за интенционалността – от физикалните и физиологичните към езиковите (когнитивни) факти. Обобщавайки, Шнеле заключава: централното знание на когнитивната наука е свързано с информацията, компютацията и когнитивността; основната задача на теорията на информацията е да разбере кодовете и кодирането, рекурсивните функции и универсалността на компютацията; следващото послание е анализ на интенционалността или събиране на знания за символната рационалност, т.е. за формалната логика и за формалната лингвистика; да се търси и да се създаде интегративна теория на интенционалните организми, сочеща начините за процесиране и причинността за органичната архитектоника и динамика. Това е теорията, която може би ще намали недостатъците на символната рационалност (или софтуера) и на количествената причинност (или хардуера) с помощта на т.нар. цялостност на архитектонично организираната динамика на менталните и езиковите процеси.

Описанието на компютативните теории и съждения, след представената дискусия, води до нуждата от една нова херменевтика, която обикновено в англосаксонската литература се нарича херменевтична когнитивна наука. По-долу ще представя новата вълна в това направление и изследванията на проф. Мартин Куртен, с когото ме свързва дългогодишно приятелство в съвместната работа.

 

2. Кризата в парадигмата и в лингвистичната херменевтика

В предговора към своята книга „Херменевтична когнитивна наука“ (Kurthen 1994) философът-неврофизиолог представя групираните ведно хетерогенни теории, които по един или друг начин се обособяват и претендират да са наричани `когнитивни`.Авторът разглежда последователно, а това следвайки го в цитирания текст ще направя и аз, основните предизвикателства в т.нар. криза на ортодоксалното знание в науките за менталното и езика. С уговорката, че под херменевтиката в когнитивните науки се имат предвид „деривативни и стеснени съдържания“, Куртен представя своя поглед върху проблематиката.

2.1. Херменевтика (Х) в когнитивните науки – това е първата спирка, където се правят анализи и критични описания на Х по отношение на нейните възможности в традициите на отделните хуманитарни науки. При определянето на текстове и съдържания, вложени в тях, с оглед описания на значения, които идват от `чужди` житейски и мисловни взаимоотношения, възниква и проблемът за `разбирането и удостоверяване на истинността`. Тогава преводът, интерпретацията или анализът на всеки представен текст може да постави под въпрос уменията и знанията на автора, на преводача, преподавателя на чужд език или анализатора. Така се създават началните предпоставки за обособяването на ново или различно от досегашните знания/познания, където разбирането се издига в необходима крайна цел. Решаване на подобна проблематика, която да бъде свързана с разбиране на текстове и с обучението на нов език, води до т.нар. философска херменевтика и обикновено се отнася до имената на такива философи като Шлайермахер, Гадамер, Дилти и Хайдегер.

Като централен проблем в парадигмата се повдига т.нар. херменевтичен кръг, където смисълът на елементите от обекта, който трябва да бъде разбран, се заключава от основата на цялостния смисъл, докато – обратното, разбирането на цялостния смисъл се получава единствено от `частичния`. В когнитивните науки много често се обсъжда този познавателен кръг, а според Куртен, самото разбиране понякога се превръща в непостижимо, попадайки в порочния кръг на описаните по-горе обстоятелства. Тъй като в когнитивните науки (КН) не е доказана вярната или правилната рецепция на този проблем, в голяма част от изследванията в дискутираната област в началните анализи се правят обяснения от херменевтичен хактер, а след това се пристъпва към същностни обобщения (Winograd & Flores 1986).

Според Куртен, когато се обсъждат връзките между текста и разбирането на текста, когнитивните науки опростяват съотношенията в смисъла, като се твърди, че не става дума за разбиране само на някакъв текст, а за разбирането на Света. Това окрупняване на проблематиката е подобно на направеното от Хайдегер още в „Битие и време“: „Когнициране, това означава разбиране, а `разбиране` примарно означава умение, или решителността всяка взаимозависимост между нещата да бъде описвана в конкретно взаимодействие“. По този начин се оформя една своеобразна наука за херменевтичното когнициране, която се определя от два същностни аспекта:

  • от взаимоотношенията между изследователите и техния предмет, и
  • от взаимоотношението между когнитивните системи и техния Свят.

Тогава КН навлизат в определена криза на общоприетата практика и започват да търсят нова мотивация в херменевтичните анализи.

Какво е когницията? Каква дисциплина е когнитивната наука, пита Куртен и отговаря с думите на изследователи, които ползват същите или близки ключови думи: когницията е `разпознаване и узнаване` (Варела) или духовна дейност (Хабел), – но какво е `познание, узнаване и дух`? Тогава следва изводът – когнитивната наука е инструмент за намиране на истината и т.н., все проблематични определения. Ако кажем, че КН се интересуват от „целостността на интелигентното или на рационалното поведение на основание на придобитите способности“, то все пак се приближаваме към това, което Куртен нарича `поведение в свобода и персонализъм`.

В представените изследвания се оперира с понятията когнитивност, интенционалност и семантичност, които по един или друг път водят до т.нар. `компютативно-репрезентативна теория на духа (на немски език CRTG или КРТД). Това от своя страна повдига КРТД като основен въпрос на т.нар. психосемантика в съгласие с Фодор (Fоdоr 1987) и води до възникването на същностен проблем: – как биха могли състоянията на компютативния дух да бъдат семантични, което създава поне три следващи проблема – първият, как може да съществуват семантични съдържания; вторият – как менталните състояния могат да имат семантично съдържание и третият – как семантичните състояния могат да бъдат обяснени с интенционален речник?

Очевидно е, че наличието на дух, респ. на Духовност, не може да бъде идентично с `качеството държа-на`, с което остава отворен въпросът за възможността с помощта на КРТД да се обясни семантичността. Според Куртен тъкмо «херменевтичната когнитивна наука може да предложи приемлива форма на един опредметен опит за решение».

В търсене на нови и по-различни отговори една по-различна методология на т.нар. биологичен конструктивизъм предлага анализи от позициите на автогенната система или на външния наблюдател. Това е т.нар. биологичен подход на Матурана (Maturana & Varela 1987), където в основата на парадигмата са поставени живите системи и тяхното самопроизводство. Допуска се, че всеки организъм единствено с помощта на церебралните взаимоотношения, наречени репрезентации, може да постига интеракционалност и по този начин, както е при човека, да се създава и да се овладее езиковия план на поведение. Матурана твърди: „когницията е биологичен феномен и може да бъде разбран именно само като такъв, а всяко епистемологично обяснение в тази област води извън разбирането му“ – и продължава – „всичко, което се казва, е казано от един наблюдател“, с което теорията за когнитивността се превръща в продукт на възможноста, чрез която можем да обясним нещо. Тук се достига до осезаем антропоцентризъм, за който съм писал и на други места, – и се създава взаимозависимост между описанието, поведението и операционалността на самата система, която трябва да бъде описана. Подходът на Матурана може да се определи като антирепрезентационален, тъй като стремежът е да се опише организацията на всяка интеракция в Този свят.

Така Езикът заема централно място във всяко описание, с което се търси отговор на въпроса за семантичността. Като опит за обяснение на езиковото значение е и определението, че под когнитивност се разбира способността за семантичност. Подобно твърдение води до разбирането, че езиковото значение е не само биологично, но и еволюционно понятие (нещо, което не може винаги да се свързва с езика, който все пак се променя, но постоянно не еволюира!, което пък не пречи на езиковедите непрекъснато да говорят и пишат, че „езикът се развива“).

По този начин Куртен задава и следващия въпрос: „Какво следва биологичните описания по отношение на когнитивността?“ Стойността на невробиологичните изследвания на когнитивността е предимно в теоретичните предпоставки, с които може да се преодолеят досегашните надежди, възлагани на когнитивната теория. Така че, мисли Куртен, централната постановка за аутопоезиса (или за саморегулацията) се отнася повече към общата теория за Живота, но не и към теорията за когнитивността. Тогава конструктивизмът с неговата епистемология може да се превърне в търсеното философско лингвистично обяснение за природата и появата на езика и смисъла. Матурана мисли по подобен начин, когато търси обяснения за езиковото значение. Тук именно благодарение на биологичното когнитивно начало на едно място могат да бъдат поставени основните когнитивни и езикови понятия, за да се формира накрая и когнитивната езикова система. Оказва се, че само когнитивната езикова наука, имаща поглед назад към прастарите времена на формирането на когнитивността, може да предложи някакво обяснение за Когницията като умение за семантичност (вж. Kurthen 1992 и по-долу в това описание).

Така, по един естествен аналитичен път се достига до твърденията на Хайдегер, който чрез своите анализи предлага т.нар. ново начало в когнитивните науки и то чрез `връщане към изначалното когнициране`. Това по-късно ще бъде наречено и лингвистична херменевтика.

 

2.2. `Експлоатирането` на Хайдегер и неговата методология от херменевтичната когнитивна наука

Някои херменевтици побързаха да обявят, че натрупалите се проблеми могат да бъдат решени като непрекъснато се търсят отговори от репрезентационалната теория. Задава се въпросът от битието на всекидневната психология на интенционалните състояния, каквито са например `мненията`: дали те могат да оперират в диапазона на физическите състояния, тъй като са в определена степен речевоструктурирани. Тогава се поставя и следващ въпрос – дали `мненията-Meinungen` наистина имат семантично съдържание, с оглед слогана на Фодор `syntax mirrors semantics`. Показвани са причинни състояния, които в компютативен дух имат функция и форма на символи, с което семантичното фактически се превръща в синтактично. Разсъждава се дали обикновените форми са репрезентации, но индиферентни на всяко отнасяне към смисъла, така че семантичните съдържания да си остават каузално недействителни или да бъдат само синтактичен иншрифт. С това проблемът за интенционалната причинност не се решава, а само се изхвърля семантичното от когнитивно-лингвистичните обяснения (т.е. извършва се поредната форма на елиминативизъм).

В крайна сметка не е толкова важно дали КТ предлага някаква езикова семантика на мисленето или отпечатъци на изговорената реч, – тя трябва да бъде теория на значенията, която да обединява преднаучните описания на интенционалните състояния с когницирането като постижение на човешката семантичност. В т.нар. от Куртен невросемантика се прави опит да се влючи и семантиката на ролите – Rollensemantik, за да се преодолеят по някакъв начин недостатъците на репрезентационализма, размножени от херменевтиците по пътя им към даване на обяснения за семантичността. По този начин се търси в рамките на историята за причинността психобиологичното протичане на мозъчните процеси, които превърнати в моторни изкази на интенционалността, могат да предложат някакъв отговор. Те пък от своя страна ще обясняват приетите в социалната комуникация (за нуждите на обясненията ad hoc) системни елементи на интелигентното поведение, което КТ също се стреми да обясни. Оказва се, след като толкова много е наговорено за КТ, «когницирането си остава някакво разсъждение за нещо като `умение`, за което не притежаваме теория за `моженето`» (Kurthen 1992: 42-43).

Така отново към началото, поставено от Хайдегер и интерпретирано от Виноград и Флорес в призната за библия на херменевтичната КН «Understanding computers and cognition“: какво означава, питат авторите, да разбираме езика? Обикновено в един конгломерат от теории се вкупчват в търсене на отговори – а) хипотезата за физикалната символна система, обясняваща когницирането като преработка на символи; б) репрезентативната теория на духа; в) реалната семантика, където значението се разбира като `кореспонденции` между езиковите събития и `картините на света`; г) научната парадигма на Виноград и Флорес; д) асимилирането на отделните тенденции – например втората по отношение на първата и т.н.

Описаното дотук, в представите и съображенията на Куртен, води до същностни социални, исторически и практически аспекти на когнитивирането в човешкото знаково поведение (Kurthen 1992: 54-55). Затова той взема от разсъжденията на Х. Драйфус (Dreyfus 1985), който е един от най-известните феноменолози и последователи на Хайдегер: а) схващането, че мозъкът като универсален инструмент за преработка на символи, работи като дигитална компютърна система, б) допускането, че мозъкът оперира като механизъм за преработване на информационни единици по формални правила, в) идеята, че интелигентното поведение може да се възпроизведе по ортодоксалните правила на репрезентативната парадигма, г) предположението, че светът може да бъде съвместен от контекстуалните данни и разчленяван на по-малки единици, и д) фактите, обяснявани от състоянието на повседневното знание за структурно описание на заобикалящото ни (Kurthen 1992: 56-58).

Както твърди Хайдегер, в съгласие с `късния` Витгенщайн (1977), „ние реагираме в света където живеем с помощта на интелигентния контекст без да разполагаме с някаква теория за това“ – факт споменаван неведнъж и от мен. Непрекъснато се обръщаме към ежедневната своя практика, която ни е социализирала, но без да е превърнала тези действия в някакви репрезентации (Kurthen 1992: 58-59). Както нямаме представа по какъв начин се научаваме да караме колело или да плуваме, така по естествен `човешки` път се изговарят съдържания, които сме превърнали в естествен език. Тогава и въпросът за това, как все пак когницираме, как езиковите игри, постигани с помощта на знанията, мисленето, разпознаването и пр. се реализират, си остава реторичен.

М. Куртен разиграва и т.нар. анти-сциентизъм, въведен в немската философия на езика от Лишка (вж. Lischka 1987, 1989). Става дума за:

– представата за когницирането като постижение на даден субект в противопоставянето му към обекта, т.е. субект-обект-разделянето в първоначалните научни представи;

–допускането, че когницирането е възможно единствено като ре-презентиране;

– предположението, че репрезентацията е възможна главно като апофантична действителност, т.е. допускаме, че Светът се определя от `такива и такива` елементи и че езикът операционално е символна система;

– несъгласието със сциентизма, който е по приницип против КРТД (Компютърна репрезентативна теория на духа) като научна теория.

Защо да не допуснем, пише Куртен, че все пак ние сме предпрограмирани – нещо, което смятам и аз, т.е. филогенетично разполагаме с генетични и органични предпоставки, плод на някаква биологична еволюция? След това не усвояваме всички възприятия като когнитивни, а използвайки своя мозък създаваме предпоставки за бъдещото свое формиране. Създавайки своята херменевтична интуиция ние продължаваме да питаме в рамките на КРТД и на психосемантиката: а) как е възможно компютативните състояния да имат семантични съдържания; б) как менталните състояния могат да имат семантичност и в) как семантичните съдържания могат да бъдат обяснявани натуралистично?

Тогава изследователите прибягват до т.нар. биологичен конструктивизъм, познат ни от изследванията на Матурана (Maturana 1982). Там се използва биологията на когнитивните процеси, която предлага поредица от предизвикателства и нови възможности за решения. Първата спирка е изборът на саморегулативната система и действията на външния наблюдател, възприемани като съставна част на човешката интеракция. С втората, описанието потвърждава, че организмът на човека успява с помощта на мозъчните корелати обхващането на т.нар. езиков диапазон. „Организмите след общуване с т.нар. репрезентации развиват избирателни подходи за структурно включване в езиковите системи“ – смята Матурана, а значенията се формират във всяка когнитивна система след като се когницира, а не преди това (Kurthen 1992: 78). Матурана се обръща към Хайдегер: нужно е да се върнем към примарното когнициране с помощта на нова систематика и с ясно определени понятия, за да постигнем друго начало така нужно ни в когнитивната теория (по Kurthen 1992: 86).

Като признава, „че Хайдегер със своето фундаментално произведение Битие и време отправя най-важните философски референции към херменевтичната когнитивна наука“, Куртен прави преглед на методическите забележки на философа. Според Куртен редица философи със съмнителна научна репутация са обяснявали КТ и продължават да правят това и днес чрез Хайдегер. Това е довело до гротескни решения и до същностно неразбиране на философската теория след Хайдегер. Използвани за подобни цели са две същностни възможности:

– първата: онези тезиси на Хайдегер, които могат да обяснят когницията, са взети така, че да се конфронтират с неговото учение и да трансформират самото поле на КТ;

– и втората: критиката на Хайдегер към КТ е напълно извън нея самата и е на равнището на метафизичните предпоставки; затова емпиричните изследователи изобщо не трябва да се интересуват и занимават с подобни теми (Kurthen 1992: 88).

По този начин когнитивните стремежи на езиковедите се сблъсват с менталната реалност и философицирането на различните парадигми и направления. Едно подобно, в което редица години попадах и аз, е психометричното и психолингвистичното направление, а експериментите от моята работа изглеждат така, както ги и представям по-долу. Вярвам, че това ще покаже и някои важни насоки и придобивки на въпросния методичен подход с оглед обучението на друг естествен език.

 

 

3. Ред в изказа, словна подредба и хаос

3.1. В анотацията към темата за „Синтактични отношения...“, разработена от екип на Секцията за общо езикознание към Института за български език към БАН, представена и обсъдена от неговия научен съвет, беше заложено желанието на един интердисциплинарен колектив да очертае определени подходи „към начините за взаимодействие и осмисляне на основните семантични контури на изречението и възможностите за тяхното съотнасяне“. В конструктивната аргументация препоръчително към останалите изследователи в колектива е казано, че това трябва да се прави от позициите на релационната, когнитивната и функционалната традиция на лингвистичното описание. Несъмнено подобен подход би позволил многопланово и с един полиморфен дискурс да бъде обсъждана ситуацията смисъл/текст по различен и специфичен начин (вж. по-подробно за това поредицата от работи на Жолковский и Мельчук 1961 и след това, както и Denett 1969), както и да се видят преките когнитивни намеси и описания. В същото време могат да бъдат проследени дискусионно някои същностни моменти при оценката на състояния, определяни като „дълбоки и повърхностни структури“, както и мястото на преработката на езикова информация, наричана много често в изследванията от последните години – когнитивна. В граматиката на непосредствено съставящите езика елементи – или НС на Чомски, става дума за предложената нова роля на семантиката. Там наред със значенията от „първи ред“ – sens intellectuel, Begriffsinhalt, denotation, според Апресян (1974), се включват страничните значения – nuances, Nebensinn, contextual meaning, както и стилистичните, емоционално-експресивни елементи, – или register, valeur, emotive, affective, Gefühlswert, Stimmungsgehalt, feelings, tone и пр. По този начин дискутираните още от Фреге (Frege 1966) вторични планове, наречени по-късно пресуппозициии, ще заемат специфично място в описанията на смисъла в рамките на синтактичния изказ и когнитивните му съставки. Известно е, че още през 1931 г. Щерба (цит. по Апресян 1974) подчертава, „че макар на някои стилисти синтактичните комбинации интуитивно да подсказват нови смислови подредби, явленията са твърде слабо изучени“. Става дума за„неадигивността при формиране на значението в свободните словосъчетания“, феномен, дискутиран още от Бали (Балли 1955). В този смисъл, според Апресян, „синтаксисът на семантичния език, както и неговият речник, трябва да осигурява еднозначност при отразяване на значенията“ (Апресян 1974).

3.2. Веднага трябва да припомня, че докато в Тезисите на Пражкия лингвистичен кръжец (ПЛК) можем да намерим формулировки, обясняващи, че функционалното разбиране за езика допуска взаимозависимост на синтактичните форми, то някои новозаявени претенции на семиотиката поставят фундаментално противоположни тези. Т. Сибиък (1997) сравнява в своите анализи фактите, съобщени от К. Гьодел (аналитик от Принстънския център за висши изследвания), който пръв доказва, че „съществува реална и неизбежна пропаст между семантиката и синтаксиса, предсказана в негова основна теорема“. Става дума за незавършеността на формалната система на аритметиката, която допуска, че „винаги могат да се изкажат истински изречения, които не са получени въз основа на синтактичните правила на системата“ – това пък аз определям с метакомуникативната аксиома: „В езика всичко е възможно!“. Представеният по този начин феномен е послужил на редица изследователи (например на Ейленберг и Маклейн) за обогатяването на канторианската теория за множествата при създаването на „нови езици“.

3.3. Дж. Лайънс (1978) когато интерпретира същата проблематика подчертава, „че съществуват разграничения между термините 'форма' и 'функция', предпоставящи първичността на 'думата', която съгласно своята роля в изречението, може да бъде описана с помощта на различните синтактични правила“. Например – думите получават 'различна форма', когато се интерпретират синтактично; тогава функционално те стават подлог, пряко допълнение и т.н. С въвеждането на термините 'контекстна свързаност' и 'контекстносвободни правила' се пускат в ход и т.нар. контекстносвързани граматики, според Лайънс. Така се достига и до обособяването на съществени принципи в трансформационната граматика (ТГ), а именно - въвеждането на понятията 'дълбока и повърхностна структура'. Трансформационната нееднозначност, както е разбирана от Чомски, Харис и Шаумян, и особено от последния в „Апликативният пораждащ модел“ (АПМ), води и до нееднаквото разбиране на основните информационни структури (ИС), а и до противоречия при оценка на Т-правилата (вж. Шаумян 1968). Структурният модел на Шаумян предлага формален апарат за моделиране в смисъл постигане на „описание на пораждащите езика модели“ и особено на т.нар. обяснителна сила за разкриване на дълбините на комуникативния същностен механизъм на езиковото общуване. В представената парадигма на второ място по важност са разпознаващите и пораждащите езикови модели. Тези цялости (или гещалти) претендират да осъществяват следващи стъпки след трансформационните (на Чомски). АПМ формира схема за изграждане на езика без да използва трансформации и се основава на две фундаментални гено- и фенотипни качества. Това е една представа за езика, която претендира да е възможна и за повечето езици, освен руския, за когото е създадена.

Типологията на синтактичните трансформи може да бъде формулирана по следния начин:

  1. Он пугается как заяц ~ Он как пугливы заяц;

  2. Они не закончать работу ~ Им не закончить работи;

  3. Солнце жарило утром ~ Утро было жарким от солнца и т.н. с пример на формализация : 1трансф. С1 и + Пг + СвС2/Гс2.

В този смисъл, според Шаумян, „всеки лингвистичен модел трябва да се разглежда като хипотеза за реалната структура на езика“, а верността или адекватността на всяка може да бъде потвърдена или отхвърлена единствено от изследователската практика, т.е. след лингвистичен експеримент. Така трите типа пораждащи модели на Чомски - а) моделът с краен брой състояния, б) моделът с непосредствено съставящите и в) трансформационният модел, могат да бъдат възприемани, по Шаумян, като различни степени за познание в сферата на езика.

Различен от трансформационния подход е предлагания от Шаумян АПМ, където се разпознават фено- и генотипни модели, имащи двустепенен трансформационен операнд. Или в различните езици всяка „идеална трансформация“ може да се разчленява по различен начин – количествено и качествено, например:

4. 0н пришел домой ~ его приход домой.

5. Той си дойде в къщи ~ неговото пристигане у дома ~his coming home.

6. He came home ~ his home coming.

Шаумян допуска, че „макар в математичен план генераторите на класове да имат безкраен брой тактове, а генераторът на комплекси да поражда цялости с безкрайна дължина, в реалните езици броят на тактовете е ограничен до няколко, докато дължината на комплексите е крайна. Тези ограничения са свързани с лингвистичните универсалии, а задача на лингвиста е тяхното планомерно разкриване“. Когато отново се върнем към интерпретациите на Лайънс, ще видим как неговото твърдение, че „системните обяснения на трансформационните отношения в границите на дадени теории, установени и за поредица други изкази, могат да бъдат достатъчно основание за модификации на езиковата теория (ЕТ)“, е реалистично и вдъхновяващо. В този смисъл използването на термина „референция“ или „съотнесеност“ може да има и значение на „отношения между думите от една страна и предметите, събитията, действията и качествата, които те заместват, от друга“(вж. Лайънс 1971: § 9.2.7. и § 9.4.1.).

През 70-те години на ХХ в. Чомски (Хомский 1961) започва да анализира и интерпретира своя собствен модел по нов начин, например като трансформационен модел (ТМ) за пораждане на непосредствено съставящи (НС) по правилата на езиковия синтез. Става дума за „езиков модел, представящ система от краен набор от правила“, които не винаги позволяват да се постигнат желаните (според признанията на самия автор и от неговите последователи в парадигмата) резултати. В повечето случаи, според Ревзин (Ревзин 1977), който детайлно анализира подходите на Чомски, моделът за изказ се гради на равнище синтагматика без да се отчитат парадигматичните връзки. Доколкото в началото на 60-те години синтактичният анализ в модерните тогава езикови теории е бил насочен към създаването на алгоритъм, с който да се осъществи автоматична обработка на текст за превод, то сведенията за езика и правилата за ползването им водят насочено към 'смисъла', т.е. до 'разбирането' на текста от изчислителната техника (Мельчук 1964). Например малко по-късно в Института по фонетика и комуникация към Университета в гр. Бон, под ръководството на проф. Г. Унгехойер, се проектира, създава и експлоатира продължително време изчислителната машина Давид-1 и Давид-2. Въпреки солидното програмно осигуряване, заемащата един цял етаж, приблизително три работни помещения, технологията от типа ЛИНК разпознаваше до 20 лексикални единици (по време на специализацията ми в този институт през 1971-72 г. можах да се убедя в преимуществата и недостатъците на описаната ЕИМ).

Днес, сведения от специализираната и ежедневната преса сочат, че в САЩ се продават портативни персонални компютри за превод от американски английски на испански и португалски. Те разполагат с банка от 36 000 думи и 300 най-употребявани фразеологични съчетания. Екранът е разделен на две и в лявата половина се появява английският текст, зададен от преводача и ключовите думи, необходими за началото на автоматичния превод. Веднага след това се получава в дясната половина резултатът, като при невъзможност за превод на някоя дума или съчетания, програмата сигнализира и преводачът се намесва. Още по-впечатляващи са възможностите на един „лингвистичен компютър“, представен от фирмите „Екстако“ и „Арсенал“, които показват претендиращия за първи в света микрокомпютър, наречен „Language Teacher Partner“. Снабден със системи за автоматизиран превод, наречени „Сократ“, със синтетизатор на английска реч и разговорник на шест езика, този PC засега (в началото на 1999 г.) е една мечтана технология. При редактирането на този текст през 2007 г. нещата са вече реализирани и обучението на друг език става тъкмо по подобен начин. В парадигмата „автоматичен превод“ на отделни единици могат да се приписват по няколко съществени признака (а не само по един). Така комбинирането на признаците обединява различни по обем групи, които не са еднозначно подредени в класове. Само чрез т.нар. „пълзяща класификация“ на Мельчук, от времето на нейното създаването до днес, може да се постигне някакъв краен подход за разбиране на значението в синтагматичната поредица.

Един друг специфичен метод за описание на синтактично-словните отношения е създал бонският лингвист и ръководител на центъра LIMAS А. Хопе. В неговото изследване „Основи на комуникативната граматика“ (Норре 1976) са представени технологиите на една нова за времето си лингвистична ориентация.. Става дума за „изследователски методи за описание на взаимодействащите структури в езиковия процес“. Според Хопе при изолираното оценяване само на отделни думи в речта не могат да се видят езиковите взаимозависимости. Това важи за всички аспекти от анализа, – например насочеността на словоформите, словната типология, словообразуването и синтактичната подредба като словен и изреченски синтаксис. Затова в една комуникативна граматика съседните образувания трябва да бъдат винаги спрягани по отношение на тяхната 'съотнесеност'. Например при семантиката, където т.нар. „полета на значението – Bedeutungsfeldt“ (вж. по-подробно при Трир и Вайсгербер) потвърждават необходимостта от паралелен анализ на синтаксиса и смисъла, и то в когнитивен план.

По този начин най-малкото странен е подходът на математизираната компютърна лингвистика, където се оперира с последователности от думи в текстове, но винаги по различен начин е изследвано словното съседство в стремеж за намиране на закономерности. Хопе предлага комуникативен начин за избор на стратегия, подобна на тази у децата, когато в процеса на езиково усвояване се създават аналитични методи за обучаване. В периода на равнището „графеми и звукове“ децата много добре „знаят“ за значенията и смисъла. Те имат умението асоциативно да „обхващат“ словните групи, фрази и да създават поводи, които изследователите да описват и по близък начин да организират в аналогични комуникативни структури, например за нуждите на чуждоезиковото обучение. „Участниците в подобен процес, пише Хопе, се движат в една хоризонтална линия, но са готови да променят подхода веднага, когато трябва, за да подредят значенията“, нещо, което граматиците не винаги правят. Някои от тях, изпаднали в плен на „чистия синтаксис, наподобяват физиолог, който изследва обмяната на веществата, забравяйки за „глада“ на изследваното лице“.

В този смисъл е и обяснението на Хопе, който пледира, „че в езика действат директни и обиколни пътища, сочещи мястото на 'нещата' в света и техните взаимоотношения“. И още, че „когато извоюваме една система от отношения, от която се очаква да опише света, ние не сме предпазени от следващи недоразумения ако си мислим, че за това не ни е нужен Езикът, назоваващ съответните взаимозависимости“. Всички разсъждения, употребявани като 'хоризонтални аспекти на класове и равнища за едно вертикално насочване', са толкова рискови, колкото и използването на речевата семантика за 'описание на изказните форми'. Така, според Хопе, когато приемаме подобна комуникативна парадигма, е необходимо да се съобразяваме с:

  1. необходимостта от 'хоризонтален и вертикален' анализ;
  2. някои от фактите, свързани с 'хоризонталните нива' за отделните естествени езици, които при никакви обстоятелства не трябва да бъдат пропускани;
  3. 'вертикалните нива', които където и да се намират, както и да бъдат описвани, са еднакво важни с тези от (2);
  1. приемането както на стъпалообразното движение – отдолу-нагоре, така и на обратното – отгоре-надолу;
  2. възможностите всяко хоризонтално равнище да има референции 'нагоре и надолу';
  3. първите пет правила, приложени към 'изкачване' отдолу-нагоре при запазване на възможността за 'спускане';
  4. хоризонталните 'словни движения' и тяхното отнасяне към първите пет правила, при което,
  5. всички мирогледни, идеологични, обществени, времеви и персонални предпочитания, закономерности и предрасъдъци, трябва да бъдат забравени (например твърдението, че може да има мисъл със или без език, или език – без мислене, или език, изваден от пространството и времето и т.н.).

Това би могло да означава, че съществува методичен подход, като този, предложен от Хопе, който води до т.нар. Zusammenhangstrukturen, взаимозависими структури, или до Reversibilität. Така основната цел на подобни, както описаните по-горе съображения, е насочване към т.нар. събитиен комплекс – Geschehenkomplex, чиито изразни форми са свързани с предложните фрази – Präpositionalphrasen.

Хопе, съвместно със сътрудниците в ръководеното от него изследователско звено LIMAS, описва 4 000 глаголни форми, групирани в семантични комплекси на 'събитийно' равнище, които са съдържателно-функциониращи класове – Geschehen-Inhalt-Funktion-Klassen. Или можем да кажем, че става дума за описание на действия, свързани с 'постулиране', 'потегляне', 'отклоняване', 'противопоставяне', 'неупотреба', 'принадлежност' и пр. Представям тези разсъждения около модела на Хопе, тъй като в голяма степен той се е доближил, без обаче да осъзнава това, до развития по същото време в неврофизиологията електроенцефалографски подход за т.нар. Event-related-potentials (Desmedt 1979), или анализ и интерпретация на събитийно свързани евокирани (предизвикани) потенциали. В тази парадигма се подават когнитивни (езикови, нумерални, пространствени или комбинирани) задачи, където Ил взема решение за наличие/отсъствие, разпознаване/неразпознаване на гещалт или да/не отговор, при което се следи, записва и обработва мозъчната активност и мястото, където се преработва постъпващата информация. Това се осъществява чрез наблюдението на специфични корови зони, у различни опитни групи (по пол, възраст, образование, надареност, латерални предпочитания и пр.), в норма (и при обучение на други езици), в гранични и в патологични състояния.

Така, според Хопе, съдържателните факторни комплекси се прегрупират в значими ядра и създават формално-подобни цялости или „валентни комплекси„. Например ако мислим за 'Aggressor, Angreifer', трябва в същото време да опишем и действие като Aktio, Aggresio, Angriff и т.н. В този смисъл изследванията от 60-те и 70-те години позволиха принципно по-различни решения да бъдат вземани за постигането на т.нар. оптимален вокодер. Става дума за автоматично разпознаване на изговореното слово, което се транслитерира, разпознава и превежда от един език – на друг.

3.4. По този начин достигам до описание на някои от съществените решения в изследванията на българските автори по проблема. В българската езиковедска традиция за синтактичните отношения и референтността към смисъла обикновено се говори като за 'граматичен словоред' на изречението, „който се определя от специфичните особености на граматичната система и е пряко свързан с граматичното членение на изречението“ (вж. Граматика..., т. З; Синтаксис 1994). На същото място се твърди, „че граматичното членение отразява същността на веществената информация на даден езиков израз“. Като „основна функция на тази веществена информация е изразяването на субстанционалния носител (предмет на мисълта) на признак и изразителя на този признак (появите на предмета на мисълта, обозначени от сказуемото – предикат)“, вж. Граматика, § 540. Авторката на определенията допуска, че „тези две опорни точки на мисловната дейност на синтактично равнище се представят от т.нар. главни части на изречението – подлога и сказуемото“. Дефинирано е, че в условията на граматичния словоред главните части на изречението изразяват логическите категории субект (агенс) на действието и предикат (самото действие като изразител на признаковите възможности на субекта, наречени подлог и сказуемо) § 541, Граматика. По-долу, в § 542, се казва, че от връзките между граматичния словоред и логико-семантичните категории, и между основните логически понятия и главните членове на изречението произтича изводът, „че основен граматичен словореден модел на българския език е редът подлог (проявяваща се субстанция) – сказуемо (проявление на субстанцията като семантично зависима и обусловена от нея част)“.

В следващите параграфи се обяснява словоредът, второстепенните части, т.нар. актуален словоред при конкретна комуникативна насоченост, тема/рема взаимоотношенията, контекстовият и емфатичният словоред и инверсията. Безусловно в изложение от подобен род (като напр. Академична граматика) не би могло да се търсят и да се изискват интерпретативни и детайлни анализи на синтактично-смисловите взаимоотношения. Макар че между изброените фактори се споменават и някакви „мисловни“ или други, обуславящи словоредните отношения на 'пациенс/агенс', основните описания за българския език са представени по принцип и в един обобщен, но недостатъчен от психолингвистична, респ. от когнитивна гледна точка, план на обсъждания феномен. Още повече това важи при обсъждане на корпуси и на методи за обучение на други езици, освен майчиния.

В поредицата от изследвания, публикувани в самостоятелни издания (Пенчев 1993, 1998), както и в обобщен вид в „Граматика...“ (Бояджиев, Куцаров и Пенчев 1998), проф. Й. Пенчев представя и една част от същностните въпроси, които аз съм си поставил за решаване в настоящото изследване. За него „линейният ред в синтактичните групи и групите по съседство или по далечно разстояние формират словореда“. „Словоредните и интонационните изменения са чисто синтактични явления, доколкото не са придружени от изменения в семантиката и морфологичната форма на съществуващите думи или промени на техните синтактични роли“. Пенчев намира, че „ако такива изменения са налице, тогава и синтактичната структура е друга“ и не се постига със словореден или интонационен вариант, например (цит. по Пенчев 1998): Детето разбра кучетоКучето разбра детето; където и в двете изречения първата дума е подлог, а се получават две различни изречения с еднаква структура и еднакъв словоред.

По приетата традиция в нашата граматика се говори за прав и обратен словоред. Прав –при подредбата 'подлог-сказуемо-пряко допълнение-непряко допълнение-обстоятелствено пояснение' – или SVO (субект, верб, обект); когато словоредът не е прав, а обърнат, то: VOS, OVS, OSV (Пенчев 1993; §17, с.182). Според този подход, словоредът може да бъде оценен като 'обективен' или 'субективен' – в зависимост от това дали информативността е за нови съобщения. Ако се започва с т.нар. 'нова информация', то словоредът е субективен. Обърнатият словоред подсказва, че първата дума в изказа не е подлог. Пенчев постулира, „че трудно можем да кажем откъде знаем, че първата дума не е или е подлог“. В такива случаи, според него, ние се основаваме на граматичните си знания, например:

  1. че конституентната граматика (КГ) никога не поражда две безпредложни
    съществителни в съседство в началото на изречението;
  2. че две съседни безпредложни съществителни след глагола не могат да бъдат две преки допълнения – напр. 'като видях кълбо дим';
  3. че съществително, което не е съгласувано с глаголното сказуемо, не може да бъде подлог, иначе ще имаме две тълкувания – 'вечерта дойде неочаквано', като
      1. тя (вечерта) дойде, и
      2. някой (той) дойде;

  4. че формата на местоимението може да сигнализира синтактична позиция – напр. 'кого чака детето', 'кой чака детето' (в разговорен вариант, създаващ двумислие);
  5. че речниковата информация за синтактичните роли съответства на някои определени функции – напр. за 'плаша', 'бурята плаши детето ~ 'детето плаши бурята', но 'детето плаши котката' без двумислие кой кого плаши;
  6. че КГ не поражда к-думи в началото на изречението;
  7. че предложни групи не могат да бъдат подлог или пряко допълнение – напр. 'те събираха [[по една торба] орехи] всяка вечер' и '[по една торба] орехи] се събираха всяка вечер'.

 

Затова, според Пенчев, българският език има частично свободен словоред, защото:

а) притежава думи, подкласове в частите на речта с фиксирано място или к-думи,

б) понякога мястото на подчинената част е фиксирано, напр. 'хубаво нещо' / 'нещо хубаво',

в) мястото на адвербиалните съставки в групите АР и AdvP е строго фиксирано,

г) NP групата е с фиксиран словоред,

д) най-свободни са групите VP, и

е) словоредът в подчинените изречения е по-ограничен, отколкото в самостойните или в главните.

В описанието на Пенчев следват и множество от примери за формирането на правила и изключения в синтактичната подредба на българския език. Все пак за мен остава водещ въпросът, откъде ние знаем как трябва да формираме изказ или да го стартираме едновременно с формираната за миг мисловна интенция и какво става, когато овладяваме нов език?

 

3.5. По този повод Ревзин (Ревзин 1977) подчертава, че спорът, дали могат да бъдат овладени проблемите на съвременната структурна лингвистика без участието на 'смисъла', е решен. Това се вижда от начините и пътищата, които се използват, за да бъде преодоляна ролята на смисъла в синтаксиса и обратното. При това проблемът за 'граматичност' на дадена фраза от определен изходен корпус обхваща всичко, което е свързано със смисъла, т.е. със съдържанията на всички 'смислени фрази'. Видимо, когато се следва този път, според Ревзин, се излиза от предпоставките, че а) всеки говорител на даден език винаги може да отличи правилно построена верига от неправилно организираните фрази, и б) два различни носителя на един и същ език могат да дадат еднакъв отговор на въпроса 'дали представената фраза е правилна'. По този начин любимите фрази на Чомски `Безцветните зелени идеи спят яростно' и ' “Глупостта“ се възхищава от Джон', които са граматично правилни, могат да станат основание за психолингвистично изследване на тяхната смисленост. Апресян в следващи разработки се опитва да формулира едно по-свободно, служащо на различни цели и създадено за специфични нужди, понятие 'граматичност' и 'смисъл'.

По същия повод други автори (напр. Лайънс, Чомски, Успенски и пр.) се стремят, всеки по своему, към такъв модел на езика, където граматичните фрази трябва да се получат от образцови или реални съставки, постигнати на основата на конкретни процедури. Например Успенски (цит. по Ревзин 1977) допуска, че всички процеси на метафоризирането са предварително заложени в езика и те (или по-добре казано 'ние – говорителите') не могат/не можем да излезем извън тези граници. Подобна теза показва, че никакво преосмисляне не би повлияло на граматичността на фразата. Така ако се има предвид „Похвалното слово за глупостта“, то тогава фразата 'глупостта се възхищава от Джон' не би била толкова безсмислена, според Ревзин. И по-нататък – метафоричността ни принуждава да търсим формалните процедури за това как дадена фраза се получава от нетолкова 'образцов изказ', или как 'граматичността' води към смисъла.

Поставени по подобен начин – структурално или постструктурално, когнитивно или психолингвистично, проблемите за 'смисъла в синтактичните подредби' или за 'синтактичната организация' като звено по пътя към дешифрирането на езика, зависят в голяма или в решаваща степен, според Ревзин, от способността за концептуализация на самите изследователи. Творческата интуиция на интерпретатора ще трябва да реши фундаменталния въпрос :как се формира един изкази как той бива разбиран.

При развитието на проблематиката „автоматично разпознаване на реч“ във варианта, съществувал през 70-те и 80-те години на м. в., се постулира, че дадена фраза се оценява като 'разбрана', ако се постигне определяне на елементите, подчинени синтактично. Тогава, според Ревзин, фразата Папа любит очень редкие книги (1), може да има същия смисъл както и при (2) Папа очень любит редкие книги, със следните подфрази:

а) Папа любит редкие книги,

б) Папа любит их,

в) Он любит книги,

г) Папа любит очень книги,

д) Папа любит очень их,

е) Он любит их,

ж) Он любит очень редкие книги,

з) Он любит редкие книги очень,
и) Он любит очень книги,

к) Он любит очень их..

Ако всички f имат един и същ смисъл, то някои от подфразите могат да бъдат изключени. Когато определя съдържанието на термина 'подфраза', Ревзин признава, че лингвистично е трудно да се даде определение, което да посочи т.н. пра-дърво, тъй като винаги могат да се намерят подфрази, които не формират дърво, например:

Маленкие /1/ мальчики /2/ и девочки /3/ гуляют /4/ – с варианти 1, 2, 4; 1, 3, 4; 2, 3, 4; 2, 4; 3, 4; или 'они гуляют'.

По този начин Ревзин определя, че „различните НС-варианти при обща зависимост могат да служат като частно отражение на категориалните модификации при тъждествен смисъл“. Тогава може да говорим за „актуално членение“ (вж. по-подробно за това в тезисите на Пражкия лингвистичен кръжец и у Матезиус) или за Тема / Рема-взаимоотношения. Когато в един продължителен период на изследователски интерес съм оценявал мястото на синтактичните роли при създаването на смисловите взаимоотношения и когнитивността, съм достигал и до възможна интерпретация на лингвистичната ситуация в парадигмата на по-горе описаните стратегии (сега това правя с оглед на задачата по програмата Леонардо).

Това може да се проследи в логиката и технологията на проведения от мен (пилотно и в последвал ретест) експеримент, осъществяван в продължителен период от време по правилата на лингвистичната психометрика и за първи път публикуван тук.

 

3.6. Създаване на „Специализиран лингвистичен тест за оценка на синтактични отношения“ (СЛТ)

3.6.1. Известно е, че в редица гранични ситуации (прекомерна умора, предсънни състояния, несъсредоточено внимание, употреба на медикаменти или по-общо – в стресови условия или при овладяване на нов език), езиковото поведение може да бъде нарушавано, небалансирано и повлиявано. В подобни случаи езиковите отклонения имат особена функция от поведенчески и социокомуникативен аспект. Още през 18 в. пръв Хердер в „За произхода на езика“ изказва важните постулати за единството на езика във всяка форма на неговата изява. Той обръща особено внимание на т.нар. развитие на езика, от една страна, и изолирането на обекти от външния свят и тяхното езиково определяне, от друга. В тълкуванията на подобна парадигма е особено важно съотношението 'цялостен изказ / смисъл на изказа'.

В същата посока са и приносите на В. фон Хумболт (Humboldt 1948 – в късна повторна публикация), който теоретически обосновава и предсказва функциите на езика като обединяващ и характеристичен фактор в човешкото поведение. „Така, пише Хумболт, във всеки човек е заложен Езикът в неговия пълен обем, което само означава, че във всеки от нас е заложен стремеж, регулиран, стимулиран и ограничаван от определена сила, да осъществява езикова дейност в съответствие с неговите външни и вътрешни потребности – и то така, че да бъде разбиран от другите“.

Във фундаменталните съждения на Хердер и Хумболт са заложени и когнитивните насоки, утвърждавани и развивани от модерната лингвистика и психолингвистика. Трудно обаче се преодолява антропоморфизмът, концептуално заложен във всеки изследовател, когато се ръководи от правилото, станало шаблон: „Езикът би трябвало да изглежда така, когато го наблюдаваме в ситуацията А, В или X“. Всъщност и днес не разполагаме с единна, общоприемлива доктрина за това 'как се осъществява речевият или езиковият изказ' и какво е мястото на 'смисъла' в цялостната общосемиотична и когнитивна парадигма. Езиков факт е типовото многообразие на изразителите на 'вербалната възможност' в изброените по-горе състояния, когато би могло да се достигне и до „езиков дисбаланс“. Предлаганите класификации, термини и състояния са различни за отделните школи и е трудно да бъдат съпоставяни основните психо- и невролингвистични показатели за конкретните автори или за поддръжниците на цели направления.

Класификационните проблеми, непреодолени и до сега, налагат впечатлението за индивидуални разновидности на езиковите отклонения (вж. и моите изследвания, посветени на персонализма в езика). От работите, публикувани от невролингвистите, можем и да приемем становището, че всяко отклонение всъщност е casus per se. Така идиолектните особености, анализирани като специфичен феномен и в редица мои работи (Райнов 1995), довеждат до разбирането за цялостност на езика във всички негови изяви. Това се потвърждава и когато анализираме „живата реч“ в различни състояния, и насочим вниманието си към извличане на езиковите правила и метаезиковите операции.

Задачите, подавани в експерименти, създадени специално за случая, не застраховат изследователя от получаване на отговори, незасягащи пряко опитната ситуация. Оказва се, че в подобни постановки се пускат в ход генерирания на оценки за метаезика, които за определен социален кръг могат да бъдат незначими, а за друг – обратното. Освен това, нерядко в тестови условия се предлагат за избор възможни отговори, които не са смятани за изчерпателни, а при формирането на изводи – за оптимални. В планираните експерименти, когато задължаваме Ил да даде „задължителен отговор или forced choice“, изследователят невинаги може да определи каква информация, освен езиковата, се съдържа в отговора. Затова отново към Хумболт: „По разчленените елементи не можем да познаем висшето и специфичното в езика, което е и още едно доказателство, че същността на езика се заключава в неговото възпроизвеждане“. Във всички изследвания, които се стремят да вникнат в живата същност на езика, трябва да се акцентира върху свързаната реч. „Разчленението на езика на думи и правила – това е само един мъртъв продукт от научния анализ“, подчертава Хумболт.

Съобразявайки се с представените констатации и като следвам традициите, оставени от моите учители и ментори, аз съм склонен да приема един подход, който не е чужд на експеримента. Допускам използването на упростени, остроумни тестове за изследване на езиковите умения при оценка на синтактичните модели и мястото на различните семантични роли в изказа. В хода на протичане на експерименталните процедури не трябва да се подценяват и ситуативните обстоятелства, когато провеждането на специализираните тестове се съпътства от комуникативна ситуация, характеризираща се с различия в отговорите за отделни дни от провеждане на изследването. Често пъти големият обем от реплики (или въпросите в теста) при стандартизирането, а и във вече стандартизираните батерии, изисква продължително и многосеансово изследване. Описаните затруднения водят изследователите до използването на различни стратегии за наблюдение на предварително посочените за оценка езикови радикали, които пък изискват поставянето в тестовите условия на нееднакви въпроси и получаването на различни по своята структура отговори. Така на практика се срещаме с изводи и съждения за определена езикова компетенция, постигнати с различни методи и неповтарящи се тестови батерии, което пък не позволява прякото сравнение на получените резултати. В редица западноевропейски и североамерикански изследователски центрове на основата на един естествен език се създават нормофицирани тестове за езиковото възприемане, оценяване и реализиране. От 20-те години на ХХ в. в САЩ на всеки индивид, когато „се придвижва“ в обществената йерархия или само когато желае да получи свидетелство за правоуправление на кола, се определя неговият IQ, двигателният му перформанс, капацитетът на езиковите умения и пр. Тестоманията има своите позитивни и прагматични страни, и точно те трябва да бъдат използвани от психолингвистиката.

 

3.6.2. Изследване на езиковите възможности с помощта на стандартизирани батерии

В книгата „The Assessment on Aphasia“ известният американски невропсихолог Гудглас (Goodglass 1972) определя, че всеки тестов набор трябва да отговаря на три основни изисквания:

а) с изследването да се търси определен езиков радикал и обяснения за възможния мозъчен процесор,

б) да се ориентира в равнището на изпълнение на отделните тестови задачи, и

в) да се оценяват общите езикови способности на Ил,

както и да се правят указания за увеличаване на капацитета от възможности, при занижена – или при начало на увредена компетентност. В езиковите тестове въпросните тези обикновено са съобразени, това важи особено в известните стандартизирани набори с клинична насоченост, напр. на Schuel, Jenkins (1962, 1966), на Wepman и Benton, както и в онези тестови батерии, където има специализирани подтестове за изследване на езика – напр. на Leischner, Bay и Peuser.

Известни са и т.нар. специализирани тестове за изследване на определени езикови феномени, например номинацията в изказа, синтактичните флуктуации при формите за 'актив/пасив' и т.н. Самото наличие на подобни батерии или усилието за създаване на специални тестове дори само за един естествен език, подсказва за съществуването на обща и трайна тенденция за стесняване на интересите и прецизиране на подходите за анализ на езиковата компетентност и речевата реализация. Това, в настоящата парадигма, оценявам като изява на определени тенденции за редукционизъм.

В този смисъл показателен е и собственият ми опит, на който се основават развитите от мен опитни постановки, в границите на психометричния подход за анализ на езиковите умения и езиковата креативност.Създаденият от мен тест пряко е ориентиран към оценка на спецификата на т.нар. речева грешка (Sprachfehler, Speecherror). Той е изграден от неправилни, аграматични или неподходящи за дадената езикова ситуация съчетания (Райнов 1985). Тези неправилни от езиков, комуникативен или психолингвистичен аспект тестови задачи се оценяват от различна кохорта Ил за определяне на възможния „аграматичен процесор/селектор“. След пилотното изследване с група от 50 Ил се затвърди впечатлението, че грешките в спонтанната реч засягат специфично не само генериращите структури, но и звената, които имат оценъчен характер. Или – става дума за отнасяне и към езиковата компетентност и когнитивната преработка на езикова информация. В тази предварителна разработка заключавам, че в подобна опитна ситуация и в конкретната специализирана психометрична задача, разделянето на двете нива – competence/ perfomance, e трудно.

3.6.3. Структурата на подтеста за оценка на синтактичните зависимости, в рамките на създадения от мен и апробиран общ специализиран лингвистичен тест (СЛТ), който има 7 нива, е формирана от 10 задачи-айтеми, всяка от които има по 5 стимула-реплики. В зависимост от различните ситуации предлаганите пет варианта на възможен или потенциален словоред се ранжират по отношение на възможния „най-правилен“, който не се задава или не е представен чрез текст. Вариантите имат понякога и различна стилова окраска и са в рамките на допустимия разговорен или стилистичен вариант. Ето и отделните айтеми :

 

І..1. Конят прескочи висока ограда. (по-долу следват изречения-стимули, маркирани само от първите графеми на всяка дума)

2.Ковп.

З.Вкпо.

4.П в о к.

5.0впк.

П. 1. Животно много високо е жирафата.

2. В м ж е ж..

З. М в е жир. ж.

4. Ж м е в жир.

5.В м е жив. ж.

Ш.1. Хубави са зимните вечери на село.

  1. Н се. з в с х.
  2. В з н се. с х.
  3. В з н се. с х.
  4. В з с х н се.

IV. 1. Човека повлече мътната вода на реката.

  1. Н р м в п ч.
  2. Н р м в ч п.
  3. П ч м в н р.
  4. Ч п н р м в.

V. 1.Освети земята изгрялата луна.

1. И л з о.

2. 3 о и л.

3. 3 о л и.

4. О и л з.

VI.1. Свършиха летните дни и слънцето отпадна.

1. Сл. о и л д с.

2. Д с с л д.

3. Л д с и о сл.

4. Д л с и сл. о.

 

VП. 1. Малкото момче на новата играчка се зарадва.

2. 3 с ма. м на н и.

З. На н и с з ма. м.

4. На н и ма м с з.

5. 3 с на н и ма м.

VІІІ 1 . Дъщеря си малката тя прегърна.

2. Т м с д п.

3. П т м с д.

4. П м с д т.

5. Т д с м п.

IX.1. Корабът заплува в открито море.

2. В о м з к.

З. В о м к з.

4. 3 к в о м.

5. К в о м з.

X. 1.Той се качи на влака бързия.

2. Н в б т с к.

3. Н б в с к т.

4. Т н б в с к.

5. Н в б т с к.

Експериментът бе проведен на три основни етапа:

А. стандартизиране на теста чрез определяне на количествените стойности за междустимулните интервали (чрез отговорите на 50 Ил, здрави, послужили за определяне на норма, с помощта на метода „за сравняване по двойки – paired comparison“, в комбинация за всеки от петте стимула за даден айтем, в оптимален ред – optimal order, всеки с всеки) –така са определени т.нар. психологични дистанции за всеки стимул в десетте айтема;

Б. втори етап от стандартизиране на теста чрез определяне на норма за подреждането на стимулите „по правилност“, също за 50 Ил – здрави. С изработването на нормата се показва как здрави Ил оперират със специфичен лингвистичен материал в условията на психометричен експеримент. Данните са необходима предпоставка за провеждането на следващия – трети етап за определяне на „добре работещите айтеми“;

В. трети етап за осъществя ване на „айтем анализ“, където чрез Т-критерий се сравняватотговорите от 50 Ил здрави с отговорите на 50 Ил, „отговарящи на случайно равнище“. Така са определени „добре работещите айтеми“ в тестовата батерия.

3.6.4. Представената тук разработка е един следващ етап от работата ми по тази част от теста. След като резултатите бяха проверени, анализирани и в малката си част публикувани, в настоящия текст интерпретирам за първи път по подобен начин данните след провеждането на теста с още 50 Ил, което представлява и ретест на цялата парадигма. Изследвани са (заедно с 50-те Ил от първото наблюдение) 100 лица на възраст от 16,5 до 68 г., (от които 49 м. и 51 ж., 41 с висше, 50 със средно и 9 с основно образование - от тях 92 десноръки и 8 леворъки) - в условията на психолингвистичен експеримент с предварително разработена психометрична методика. Както казах, стойностите на междустимулните интервали са вече изчислени. Тук като илюстрация на изследователската стратегия използвам примерите само от тест № 7 на цялостната батерия на СЛТ – за синтактичната подредба, където разпределението на отговорите за 10-те айтема е следното:

 

№ на подтеста

подреждане на айтемите

средна стойност за 100 Ил

ранг по трудност

1.

3 4 2 5 1

2,18

4

2.

5 4 3 2 1

1,78

1

3.

5 4 2 1 3

3,30

7

4.

5 1 3 4 2

3,42

8

5.

4 5 1 3 2

2,68

6

6.

5 4 3 2 1

1,91

3

7.

4 1 3 5 2

2,23

5

8.

1 5 2 3 4

3,85

9

9.

1 5 2 3 4

1,80

2

10.

5 1 3 4 2

3,93

10

 

Съдържателният анализ на взаимоотношенията във всяка реплика за отделен айтем можеда бъде изказан по следния начин:

  • за айтем 1. подреждането на оценките от най-неправилния към най-правилния стимул е 3,4,2,5,1; 1.1. `Конят прескочи ограда висока`, при заложен образец, по който Ил измерва разстоянията от верния или най-близкия до верния стимул – Кпво; технологията е следната – предлагат се пет изречения и се пита кое от тях е най-близко до правилното, Ил прави задължителен избор, след това от останалите четири и така до последната реплика за всеки айтем; като цяло айтемът е 4-ти по трудност;
  • за айтем 2. – 5, 4, 3, 2, 1; Жир в м е ж, с образец Ж е м в ж; ранг 1;
  • за айтем 3. – 5, 4, 2, 1, 3; 3 в н с са х, с образец X са з в н с; ранг 7;
  • за айтем 4.– 5,1, 3, 4, 2; Мвнрпч, ранг 8;
  • за айтем 5.– 4, 5, 1, 3, 2; И л оз; ранг 6;
  • за айтем 6.– 5, 4, 3, 2, 1; Слдирс; ранг З;
  • за айтем 7. – 4, 1, 3, 5, 2;М м с з н и; ранг 5;
  • заайтем 8.– 1, 5, 2, 3, 4; Тпмсд; ранг 9;
  • за айтем 9.– 1, 5, 2, 3, 4;Кзо м; ранг2; и за
  • за айтем 10 – 5,1,3, 4, 2; Текбвм; ранг 10.

Или – разполагам с един континуум от стимули, които са раздвижени словоредно и по различен начин след всяка модификация предават цялостния изказ и носеното от него съдържание. Отделните айтеми са съпоставими, т.е. може да се прецени коя реплика е по-близо до „правилната“, но не и да се сравни в абсолютни числа една реплика от даден айтем, с друга - от друг (това важи и за всяко друго изследване на различен автор или парадигма). Можем да кажем каква е степента за трудност – т.е. ранга, от 1 до 10, за всеки айтем. Това се предопределя от психологичните неметрични пространства на оценките, – докато ако симулираме тест с метрични единици (напр. когато показваме молив дълъг 3 см.., а след това друг 5 см. и променяме дължината от 1,5 до 2,5 см. – при изискване за задължителен отговор, тогава за 10 айтема Ил ще оценяват при съпоставянето на двата стимула винаги едно и също качество 'дължина'). При езиковия изказ се върши едно и също нещо, но по принцип, и тъй като говорната практика и идиолектът на всяко Ил не се покриват абсолютно, то измерването на критерия 'вярно в сравнение с образеца' е винаги променлива величина за всеки представен или за всеки възможен айтем, за всяко отделно лице. Така още веднъж се затвърдява определението за неповторимостта на индивидуалната реч или идиолекта, където чрез акустичния и фонетичния анализ е вече доказано, че едно Ил не може два пъти последователно да артикулира дадена артикулема по един и същи начин. Този феномен се отразява и в различен, в границите на допустимото, акустичен спектър. По същият начин и свободата на синтактичната подредба флуктуира от оптимален до хаотичен – или до напълно 'невъзможен' словоред.

3.6.5. При детайлен анализ може да се види, че Ил за определен айтем отговарят по-бързо, а при други – по-бавно (с различно реакционно време - RT), като за някои се колебаят и желаят да дадат повече от един верен отговор. Ранжирането на айтемите показва, че едни изречения – № 2, 9 или 6, са по-леки за оценка, а други – по-трудни. Това се вижда веднага от по-големия общ оценъчен сбор. В парадигмата е заложена от мен хипотезата, че в подобни ситуации Ил, вероятно когато не могат да вземат решение и да направят избор, започват да отговарят 'на случайно равнище - by chance'. Допускането може да бъде проверено, когато целият експеримент се повтори със симулирани Ил, т.е. ако отговорите, получени от носители на естествения език, се заменят от случайни числа за всичките 100 реплики на десетте айтема на подтеста – за 100 Ил. Това беше направено и тогава се видя, че средните стойности за нормата на айтемите с №61 до 70 от СЛТ варират от 209,4 до 220,1. При статистическото съпоставяне с Т-критерий по известната формула, след фактическото съотнасяне на стойностите от 100 Ил в норма и симулираните – за 100 Ил, показателите са в границите на следните стойности (всички психометрични операции в теста са консултирани и препоръчани от проф. Е. Герганов):

айтем 1 - Т = 85,1 айтем 6 - 109,02

айтем 2 - 13,1       айтем 7 - 183,12

айтем 3 - 54,82     айтем 8 - 20,94

айтем 4 - 64,32     айтем 9 - 51,01

айтем 5 - 51,94     айтем10 - 59,04.

 

Резултатите отобработката на данните с Т-тест, проведен двукратно за проверка на основната хипотеза, показват кои стимули „работят на случайно равнище“ и кои са диагностични. Стимулите за 2, 8 и 9 айтем от синтактичната батерия биха могли да отпаднат, а останалите седем надлежно да бъдат използвани в цялостната психолингвистична матрица на СЛТ. Това позволява от представените стойности да се изградят графики, показващидиагностичната сила на теста и степента на неговата трудност. Броят стимули, попаднали в площта на Н (норма) или в Сч (случайни числа), както и в „препокритата“ част от двете криви, сочат разпределението на отговорите за групите – норма и симулирана. В една следваща интерпретация подлагам на факторен анализ показателите от 100 Ил за айтемите 61 до 70 от VII подтест на СЛТ, за да определя хипотетично „какви и кои“ фактори действат в създадената психометрична ситуация. След факторен анализ тип „Варимакс“ и експертна оценка, мога да обобщя, че съвпадението на 'обективните' данни със субективните мои авторски допускания, е очевидно. Това потвърждавам след като съм формирал набора от стимули, провел съм всички наблюдения, изисквал съм качествена оценка за всеки стимул от повечето Ил в норма, направил съм статистически анализи и съм осъществил прилагането на теста в определени комуникативни ситуации с конкретни групи Ил. С провеждането на „центроиден вариант на факторен анализ“ отпаднаха определен брой подтестове, предварително оценени от мен като „трудни“. Вариативният анализ ми позволи да видя и степените на функциониране на някои от айтемите, които „работят“ на случайно ниво.

 

3.6.6. След съставянето, стандартизирането и провеждането на айтем-анализ на теста за синтактичните отношения, могат да бъдат формулирани следните изводи:

1. тестовата батерия (в пълния и краткия вариант, след Т-тест) работи „диагностично“ в норма. Непривичното боравене с метаезикови задачи се усвоява бързо от Ил (при прилагането на теста винаги се започва предварително с обучителен модел). Изследваните разбират логиката на отделните подзадачи, смисъла на съдържанията и са в състояние да „премерят„ правилността на всеки стимул, когато той е съпоставен с друг, определен от изследователя като „верен, правилен или най-близък до правилния“. Когато менталните разстояния в измерването са дискретни, т.е. много малки, Ил правят отговорите на случайно ниво, което се потвърждава както от субективните им преценки, изказани след завършването на теста, така и от моите наблюдения. Всичко това получи потвърждение след провеждане на оценки по Т-критерия, така че всяко следващо прилагане на теста е препоръчително в неговия съкратен вариант;

2. изготвеният по описания начин тест показва, че резултатите след изпълнението на процедурите, могат да бъдат смятани за достоверен показател на когнитивните езикови възможности – в смисъла на една синтактично-смислова компетентност;

З. наборът, който е уникален за нашата практика, може да бъде използван като общоезиков тест за компетентност в цялостни психолингвистични батерии или като част от въпросник за определяне на показателите за интелигентност – IQ, както и за оценка на езиковата компетентност при различни групи с нееднаква професионална ориентация и в различна езикова среда;

4. при подобни изследвания редица автори използват понятието „езиково чувство“, позволяващо решаването на подобни металингвистични задачи, формирани от стимули, които „Ил никога не се чували, виждали или решавали“. Очевидно езиковото чувство е една хомогенна, съхранявана в дълбоките знакови структури когнитивна способност;

5. проведеният планиран психолингвистичен експеримент позволява съставянето на психометричен тест от „неправилно програмирани“ стимули, чиято „степен на правилност“ може да бъде оценявана от различни когнитивни селектори – напр. Ил в стрес, при затрудняващи възприятието ситуации, при „зашумявания“ в комуникативния процес, в малка социална група и т.н.

По този начин бих могъл да започна една следваща дискусия в план, който е свързан главно със смисъла и с неговото запазване или изгубване в синтактичната верига. Чувството за някакво качество, което във философията на езика в последно време е наричано 'Qualia', може да бъде смятано за обособена цялостност и този гещалт да бъде обсъждан с един специфичен подход.

 

З. 7. Смисъл, съдържания , подредба или цялостност.

Необходимостта от дискутиране на т.нар. цялостност принуждава изследователите от едно ново направление във философията на езика да използват неспецифичен и по-малко лингвистичен път в търсене на езиковите универсалии. Някои философски студии, насочени към езиковото съзнание и качествените феномени, към характеристиките на болката, към цветовия опит, разпознаването и класифицирането на звуковете и пр., свързват „съзнанието за оценката“ като притежание на 'qualia' или на 'качества' (К) (вж. Stubenberg 1995). Феноменологичните обекти всъщност представляват различни групи от qualia (К), а да се присъди или да се оцени, че нещо или някой притежава К, това би означавало тези неща или някои от тях да бъдат взаимосвързани в определени групи. S. Shoemaker (Kurthen 1992) се заема с трудната задача да опише феноменологията на езиковите и психологичните аспекти на К в пряка връзка с езиковото съзнание. Това той прави в две нарочно избрани насоки за анализ – първата, която приема априорно наличието на способност за анализ и синтез чрез К. Такива са изследванията на функционалистите Tom Nagel, Frank Jackson, Ned Block и Jerry Fodor, и от друга страна работите на Dan Denett и Gil Harman, които поставят съществуването на К под въпрос. Шумейкър приема от двете тенденции разумните неща и съвсем дуалистично формулира К с всички за- и против. Той оценява К като притежание или способност за сензитивни (възприемащи) и перцептивни (възприятийни) състояния или като възможност за извършване на дейност, свързана с тези процеси. Т.е. – това е способността да се придава на нещата качественилифеноменологиченхарактер,с определянето на „онова, което наподобява на нещо друго“.

Така например – цветовете, субективно оценявани като К, са иманентни за рецепцията (или за възприемането им), но това не ни позволява да кажем, че самите цветове са К. Според мен подобен е и случаят с фонематичното оценяване или със синтактичната подредба. Различните естествени езици имат нееднакъв К-състав, както и носителите на тези езикови системи притежават различни и понякога неповторими възможности за възприемане на К. Известно е, че когато т.нар. езикови диференциални признаци не са притежавани от определени индивиди, то последните „не могат“ да оценяват и възприемат непосредствено фонематичните единици на някои други езици (например винаги японците уподобяват средноевропейското 'л' като възпроизвеждат 'р'). Тези изследователи, които 'вярват', че К съществува, допускат, че за даден наблюдател, за конкретно време, при определени перцептивни обстоятелства, съществува функционална зависимост в колективната оценка за определени К (за уточнени състояния), като например тази за цветове, фонеми или за синтактични подредби и пр. Това е възможно, тъй като някои от версиите на създадените вече конструкти за К, като свойства, са получени и от възприятийни елементи. Например –немският словоред изисква почти винаги едната част на глаголната форма да бъде в края на изказа, което пък затруднява възприемането на фразата от лица, принадлежащи към други езикови семейства.

По близък или аналогичен начин са формулирали своите разсъждения Ръсел, Мур и Прайс, докато други, като Шумейкър – опонират. Получава се едно междинно становище за К като комбинация от 'belief ' – 'вярването' за едно адвербиално събитие като функция на обстоятелствата, и друго – 'ratio' или 'act-object', т.е. концептуализиране на явлението, което е продукт на сензорни процеси. Когато след възприемането на някаква К се получава изкривено, обърнато или грешно възприятие, Шумейкър говори за „inverted qualia argument“ или за „absent qualia argument“.

Блок и Фодор в подобни случаи твърдят, че тези изкривявания, както и индивидуалните К, които са неповторими, не могат функционално да бъдат дефинирани. По този начин функционалистите оперират със свойствата за К, които можем да наречем „ментални състояния“ с качествен характер. Това ни позволява да идентифицираме К и менталноста изобщо. Т.е. щом възприемаме нещо като К, то тогава то е материално и отнесените качества към това нещо вече го правят материално и обективно. Подобна позиция пряко кореспондира с материализма и то в неговия европейски и северноамерикански вариант.

Тогава, след като индивидуалните К не могат да бъдат дефинирани функционално, като причината е и в появата на К-инверсии особено в синтаксиса, то идентичността или подобието не напомнят ли за някакъв вид физикална реализация? Така до референциите за 'ментална образност' или за `нематериално съзнание`, остава една малка крачка. Според Шумейкър, К има специфично отнасяне най-вече към съзнанието, затова толкова дискутирани са К-уменията на незрящите, които имат други, незрителни сензорни състояния и възможности за получаване на К – напр. тактилни, олфакторни или слухови.

В тази част от общата теория на познанието, философите на езика са твърде слаби в аргументацията и дискусията, но съвременната невропсихология е събрала и подредила изумителни факти. Впечатляват случаите с т.нар. „пълна словесна слепота“, когато Ил не могат да разпознават само графичните езикови символи когато пишат напълно вярно, а веднага след изписването, не могат да го прочетат. Подобно, но огледално, е състоянието при т.нар. проводникова афазия. Ил говорят плавно, разбират чутата реч, но имат затруднения най-вече в повторната зрителна реч, т.е. блокирането е възможно да идва от невъзможността да бъдат обхванати зрително 'словните поредици'. Тези състояния са обяснявани от Гешуинд със синдрома на дизконекцията. Известните случаи при незрящи, които след успешно премахване на катаракта (т.нар. зрително перде), за първи път проглеждат и не могат да разпознаят заобикалящия ги и вече зрително осезаем предметен свят. Тези състояния също допълват сложността на перцептивно-понятийната и езикова назоваваната картина на Света.Само след опипване Ил успяват да назовават вярно посочен предмет и е нужно много време за автоматизирано преминаване към използването на „новия“ селектор.

Много са примерите, когато „разкъсаното“ представно сензорно пространство, след определена корова патология, може да насочи изследователите към онези части, от които е съставено езиковото умение или към онази цялостност, която губи част от своята компетентност. А.Р. Лурия събира и издава в една малка книга, написана като новела, преживяванията на свой пациент с „разкъсано зрително възприятие“. Това е обратният поведенчески процес в сравнение с постигнатата езикова и ментална гещалтност при здравите индивиди. Става дума за „Потерянный и возвращенный мир“ (Лурия 1971), където раненият Засецки разказва сам историята на своето заболяване пред погледа и анализа на лекаря и психолога – проф. Лурия. Всъщност, представен е уникален случай, където благодарение на прозорливостта и търпението на изследователя един индивид се връща към знаковете на себеподобните, а науката – да успее да оцени невероятните превъплъщения на „разкъсването и събирането“ на индивидуалния свят чрез когнитивната си цялостност.

Болният започва възстановителен процес след бойна травма с цялостна амнезия и невъзможност за свободно четене, зрителното възприятие е поелементно, – разложено като че ли във времето. Той не може да говори плавно, но разбира „някои неща и понятия“, има запазена вътрешна реч, която неправилно определя като „умствена афазия“. Първоначално не знае кой е, откъде е и не подозира своето висше образование и започнатата аспирантура до началото на войната. Струва му се, че когато сънува е в някакъв омагьосан, разбит на парчета свят, а когато е буден – светът също е на части.

Професионално определената находка е „проникнал патрон в зоната на лявата теменно-тилна част“, с изявилите се невропсихологични, неврологични, личностови и соматични последствия. Мъчителни са въпросите, които болният си задава: „защо не намира думите, защо не конструира цялостен изказ, защо не може да каже кой месец е преди март, защо не знае коя е лявата му ръка и не може да събере две прости числа, – не познава азбуката и не успява да направи разказ по представени му картинки и винаги търси думите при диалог?“ На това място Лурия започва описанието на езиковата компетентност така: „Можем със сигурност да твърдим, че болният живее в един разкъсан свят от образи, в начупен езиков път, без да успява да обедини в цяло образите, слуховите гещалти, символните взаимоотношения и синтактичните цялости заедно със смисловите съотношения“. Пораженията и в челните дялове на кората, които са най-човешките по отношение на цялостното поведение, водят до невъзможност за превръщането на сложните възприятия в символна система от кодове. Болният не може да оценява своите намерения и не успява да планира битието си дори в близък план – в минути, часове или дни.

Тези процеси Лурия обяснява на базата на създадената от него теория за първичните, вторичните и третичните области от функционалната организация на кортекса (Лурия 1969). В един момент на истински „инсайт“ болният достига до най-голямото свое откритие в създалата се комуникативна ситуация, – той разбира, че може да пише автоматично, без да осъществява зрителен контрол над написаното, а само аутопогностично и интенционално да осигурява свободно движение на дясната ръка. Така започва да пише „без да се замисля как“ – т.е. осъзнато и волево да пропуска езиковите програми през съхранения двигателен изход по късосъединителна обратна връзка, която съзнавано не може да оцени. Постигнат е по този начин един невероятен езиков узус – при катастрофална дезорганизация на повечето комуникативни синтактични и смислови планове, да се реализира цялостност на езиковото умение през циклите на един специфичен, подсъзнателен комуникативен акт. Аутопрогностичните преживявания на болния човек, описани последователно и системно, и този път от професионалист, можем да прочетем също в книгата на Е. Бодер. Изследването се е превърнало в наръчник на невропатолога и психолингвиста, а в същото време в неизчерпаем източник за анализ и дискусия на разпада на езиковата система (вж. и другите изследвания на авторката, посветени на същите проблеми, излезли от печат през 80-те и 90-те години на м.в., преведени и на български). По подобен начин, пишещият под псевдоним млад немски психиатър, първоначално в поредица от статии, а след това в дисертационен труд, разказва за своето решение да предприеме радикални мерки за собственото си лечение от шизофрения. Както е известно, след дефиницията на Крепелин, при това заболяване настъпват състояния, определени като „Zerfahrenheit des Denkens“ – или разпад на мисленето, при което личността „се раздвоява“ или „умножава“; индивидът загубва в някаква степен своето Аз, а неговата реч става твърде специфична (вж. поредицата наши изследвания, съвместно с проф. К. Заимов в Райнов 1993).

Тогава, за да се разкъсат старите мисловни, представни и езикови връзки и техния синтаксис, традиционната психиатрия от 30-те години на миналия век насам търси драстични методи за „изтриване“ на паметовите следи. Започва се с инсулинова хипогликемична терапия, след която Ил изпада в шок, а също така и с най-често прилаганата доскоро електрошокова терапия. След третирането пациентите получават причинен епи-припадък, а с връщане в съзнание, за определен период от време, те „забравят“ или пропускат паметовите следи на налудността и психотичната продукция.

Своите наблюдения от описаните по-гope терапевтични сеанси съм описал в един от дисертационните си трудове (Райнов 1985), но те не могат да бъдат съпоставени с други подобни поради правилата за медицинска етика. В редица страни провеждането на драстични терапевтични намеси вече е изоставено, но признат факт е, че електрошоковата терапия има твърде добър ефект при психотичните състояния. Езиковото поведение преди, по време и след електрошок е изследвано и съобщавано от много изследователи (Райнов 1993). Впечатляващото в случая, който тук дискутирам, е решението на младия лекар да приложи на себе си един твърде драстичен шоков натиск като промени мозъчната хомеостаза. Той се стреми да изтрие или дезорганизира патологичната езикова налудна продукция на собственото Аз като промени чрез инверсия своята латералност. Стремежът му е е да разколебае и синтактично паметовите смислови следи. Като психиатър той познава отлично невропсихологичната литература за хемисферната латерализация и след няколкогодишно участие в специализирания семинар на проф. Линке (ръководител на сектор в Университетската неврохирургична клиника, гр. Бон), нашият колега взе решение да промени десноръката преференциалност на собствената си телесна двигателна схема. Волево започва да изпълнява преимуществено повечето от мануалните дейности с лявата ръка, да използва като по-силен левия крак и доколкото може – да превърне лявото ухо във водещо за слуховите стимули. Това е едно стресиращо променяне на хомеостазата, на езиковия навик, предвид обичайното писане с дясна ръка, както и на редица пространствени дейности, свързани със собствената телесна ориентация и със синтактичните подредби във времето. Тези хабитуални програми са вече определени и фиксирани в съзнанието на индивида и тяхното прекъсване може да има т.нар. „ефект на разрушението“, известен от електрошока или от инсулиновата хипогликемия.

В няколко поредни семинара колегата разказа за протичането на въздействието и потвърди лечебното влияние на процедурата. Преценката бе, че този пример е уникален по замисъл и реализация, и може да се сравни само с известните вече групови опити на американски изследователи, които със система от зрителни лещи обръщат възприятието на 180 градуса и живеят така продължително време. В тяхното повседневно съзнание и непосредствено възприятие настъпват катастрофически метаморфози – те прекратяват експеримента след 14 дни по невъзможност да продължават и описват собствените си преживявания в изследването „Моят обърнат свят“. В това отношение аутопрогностичният експеримент на немския психиатър е аналогичен. С представянето на подобни въздействия искам да илюстрирам сложната природа на възприятието, формирането и подредбата на езиковия гещалт. В този смисъл постструктуралното начало отново повдига генералния проблем за „цялостното“ или „поелементното“ изграждане или разпадане на знаковите системи в когнитивен план. Тук няма да се спирам на съзнателно търсените синтактични инверсии или инверсното словно подреждане при т. нар. палиндроми („обърнати“ изкази, напр. 'Luna nulle one - drown word') в детската реч, в разговорната практика или в поезията.

Като че ли „постмодерният мозък“ ни разкрива непрекъснато неочаквани връзки, дисолуции и противоречия при съпоставянето на известните концепции в когнитивните науки с версиите, които завладяват постмодерното мислене – в науката и в повседневния живот.

Привикнали да мислим във времеви последователни пространствени цялости, ние пропускаме или не желаем да видим, че мозъчната дейност се изявява в една „нелинеарна динамика“, която в наблюденията на автори от най-ново време се обобщава в изследванията за т.нар. хаос на динамичните неврофизиологични процеси . Така, според Глобъс, става дума за „хаотични режими“ на поведение или за определяне на „количества без локус“. По този начин се нарушава динамичният свят, познат ни от описанията и анализите на Дерида и Хайдегер. Компютативните (изчислителните) способности на мозъка като че ли престават да оперират и над тях се завихря хаосът, за да се роди една нова подредба.

М. Куртен се опитва да събере на едно място изследванията, посветени на съзнанието като продукт на представните, възприятийните, емотивните когнитивни сфери на човешкия мозък. Той резюмира изследванията за т.нар. Mind-Body-Problem и за менталните модели, като сочи, че информацията, която става акт на съзнанието, е структурно различна от тази в неосъзнаваните процеси. Най-същественото при това е, че разумът (Mind) и тялото се пресичат някъде като процеси и на материалното, но не само на него. Също така, в тези анализи се вижда, как се формират взаимоотношенията между звуковете (като физикално явление), синтактичната страна и смисълът – със средата, където те се разпространяват, от една страна, и познанието за това, че интенционалните когнитивни съдържания на човешкия опит включват знания и преценки за К , от друга.

Ако обобщя казаното дотук за качествените състояния и взаимодействията им в езиковия изказ и в процесите на мислене, ще се получи следната подредба от отношения:

А. К като проблем е вграден в а) частни, б) субективни, в) неизказуеми, г) неанализируеми, д) неволеви, е) непозиционални състояния, включващи затруднения в описанието на феномени или е плод на обяснителни пропуски и неясноти;

Б. Същността на обяснителния модел за К, който не е онтологичен, е неговата вторичност, проявена в: а) грубофизикални теории за идентитета, стигащи до дуализъм, б) семпъл материализъм, включващ поведението на машините и изкуствения интелект, в) функционализмът на Левин, г) обяснителни състояния (перцепция, памет, вземане на решения и навици), както и в информационни състояния, свързани с к-предпочитания, с желания и начини за оптимално мислене;

В. Компютативните обяснения, които предполагат: а) общовалидна структура на разума (перцептивна, когнитивна, интенционална, езикова и двигателна система); б) различни компютативни взаимоотношения в границите на изказа, получени от същите синтактични системи и дефинирани от ролите, които изпълняват в тях; в) общи когнитивни хипотези за езика и мисленето, които дооформят проблемния кръг.

По този начин склонността на едно цяло направление изследователи е да се формират послания за когнитивни концепции в науките за езика. Това е и шансът на постструктуралното мислене – да бъдат постигнати някакви по-различни и актуално-нови представи. Подобен стремеж не е предизвикан от желание за потвърждение или отрицание на дадена научна позиция или парадигма на всяка цена, а по-скоро от максимата – описание на езиковата теория от когнитивнии постструктурални позиции.

 

Бележки

1. Всички цитати, направени по-горе в 1.2.1./2., са по Райнов 2001

2. Всички позовавания на отделни автори в тази част са направени по споменатия преди това лекционен курс (Райнов 2001).

 

Цитирана литература

Апресян, Юрий Д. 1974. Лексическая семантика. Москва: Наука.

Балли, Шарль. 1955. Общая лингвистика и вопросы французского язнка. Москва: Наука.

Бояджиев, Тодор, Иван Куцаров и Йордан Пенчев. 1994. Граматика на съвременния български книжовен език. Т.ІІІ. Синтаксис София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“

Витгенщайн, Лудвиг. 1988. Логико-философски трактат. София: Наука и изкуство.

Димитрова, Стефана. (ред.). 2006. Език и идиолект. София: Военнно издателство.

Жолковский, А. К., Игорь А. Мельчук. 1965. О возможном методе и инструментах семантического синтеза. Бюллетень Научно-техническая информормация 6. 1-40.

Лайонз, Джон. 1978. Введение в теоретическую лингвистику. Москва: Прогресс.

Лурия, Александр Р. 1969. Высшие корковые функции человека. Москва: МГУ.

Лурия, Александр Р. 1971. Потерянный и возвращенный мир. Москва: МГУ.

Мельчук, Игорь А. 1964. Автоматический синтактический анализ. Новосибирск: Новосибирский университет.

Пенчев, Йордан. 1993. Български синтаксис. Управление и свързване. Пловдив: Пловдивски университет.

Пенчев, Йордан. 1998. Съвременен български книжовен език. Синтаксис. Пловдив: Пловдивски университет.

Райнов, Васил. 1985. Върху някои патологични и гранични аспекти на вербалното поведение. (дисертационен труд за придобиване на научната степен “доктор на науките”). София: БАН

Райнов, Васил. 1995. Персонализмът психобиология и езикова прагматика. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

Райнов, Васил. 2000. Постструктурализмът и езиковата теория. София: Труд.

Райнов, Васил. 2001. Лекционен курс по обща семиотика. Русе/София. (ръкопис)

Райнов, Васил. 2006а. Идиолект - гранични и патологични факти. В: Стефана Димитрова (ред.), Език и идиолект. София: Военно издателство.

Райнов, Васил. 2006б. Логосът. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

Райнов, Васил. 2007. Шрифтът и подобието.София: Институт за български език.

Ревзин, Исаак И. 1962. Модели языка. Москва: Наука.

Ревзин, Исаак И. 1977. Современная структурная лингвистика. Москва: Наука.

Сибиък, Томас. 1997. Семиотиката в САЩ. София: Наука и изкуство.

Стаменов, Максим. 1993. Проблеми на значението в субективната семантика. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“.

Фрумкина, Ревекка М. 1996. Теории среднего уровня в современной лингвистике. Вопросы языкознания 2. 55-72.

Фрумкина, Ревекка М., А. П. Василевич, А. Б. Добрович и Е. Н. Герганов. 1970. К проблеме вероятностной организации речевого поведения в норме и патологии. Москва: Институт русского языка.

Хомский, Ноам. 1961. Три модели описания языка. Кибернетический сборник 2. 5-25.

Шаумян, Себастиан К. и П. А. Соболева. 1963. Аппликативная порождающая модель и иссчисления трансформации в русском языке. Москва: Академия наук СССР.

Якобсон, Роман. 2000. Езикът на поезията. София: Захари Стоянов.

 

Bühler, Karl. 1934. Sprachtheorie. Jena: Fischer.

Desmedt, J. E. (ed.). 1979. Cognitive Components in Cerebral Event-Related Potentials and Selective Attention. (Progress in Clinical Neurophysiology 6). Basel: Karger.

Denett, Daniel. 1969. Content and Consciousness. Content and Consciousness. London: Routledge & Kegan Paul and New York: Humanities Press.

Dreyfus, Hubert L. 1985. Die Grenzen künstlicher Intelligenz. Königstein: Atheneum.

Fodor, Jerry 1987. Psychosemantics, Cambridge, MA: The MIT Press / A Bradford Book.

Frege, Gottlob. 1966. Funktion, Begriff, Bedeutung. Fünf logische Studien. Hrsg. u. eingel. von G. Patzig. Göttingen: Vandenhoeck & Ruprecht (2. Auflage 1969; 3. Aufl. 1980).

Goodglass H. & E. Kaplan. 1972. The assessment of aphasia and related disorders. Philadelphia: Lea and Fibiger.

Heidegger, Martin. 1976. Sein und Zeit. Tübingen: Nimmeyer; [Български превод:] Хайдегер, Мартин. 2006. Битие и време. Превел Димитър Зашев. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“.

Hoppe, Alfred. 1976. Kommunikative Grammatik. Bonn: Universität Bonn.

Humboldt, Wilhelm von. 1948. Über die Verschiedenheit des menschliche Sprachbaues. Berlin: Springer.

Koseska-Toszewa V. 1966. Gramatyka konfrontatywna bułgarsko-polska. Tom 6.1.  Warszawa: Slawistyczny ośrodek wydawniczy.

Kurthen, Martin. 1992. Neurosemantik. Stuttgart: F. Enke.

Kurthen, Martin. 1994. Heremeneutische Kognitionswissenschaft. Bonn: DjreVerlag Jutta Baden.

Lischka, Christoph. 1987. Über die Blindheit des Wissensingenieurs, die Geworfenheit kognitiver Systeme und Anderes... Künstliche Inteligenz 4. 15-19.

Lischka, Christoph. 1989. Apophansis und Kognition. In: J. Retti & K. Leidlmair (Hrsg.), 5. Österreichische Artificial-Intelligence-Tagung 1989. Proceedings: Igls/Tirol, 28. - 31. März 1989 (Informatik-Fachberichte 208), 340-346. Berlin: Springer.

Maturana, H.R. 1982. Erkenen. Braunschweig: Vieweg.

Maturana, H.R., F.J. Varela. 1987. Der Baum der Erkentniss. Bern: Scherz.

Petri, C. A. 1962. Fundamentals of the Theory of asynchronious Information flow. In: International Federation for Information Processing (IFIP) Сongress, 1962. Amstedam: North Hоlland Publ..

Quine, W.V.O. 1988. Grundzüge der Logic. Frankfurt a.M.: Suhrkamp.

Searle, John. 1969. Speech Acts: An Essay in the Philosophy of Language. London: Cambridge University. [Немски превод:] Sprechakte: Ein sprachphilosophischer Essay. Frankfurt a.M.: Suhrkamp, 1971.

Schnelle, H. Тhe Challenge of Cognitive Science. Bochum, Sprachinst., 1985.

Schuell, H. 1960. A re-examination of the short-examination for aphasia. - Journal of Speech and Hearing Disorders 31. 137-147.

Schuell, H., J. Jenkins & L. Caroll. 1962. A factor analysis of Minnesota-test for differential diagnоsis of aphasia. Journal of Speech and Hearing Research 5. 349-369.

Stubenberg, K. 1995. Qualia. Phil. Research 12 (2).1995.

Winograd, Terry, Fernando Flores. 1987. Understanding computers and cognition: A new foundation of design. Norwood, NJ: Ablex Publishing.

 

Година: 
2011
Том: 
8
Книжка: 
1
Рубрика в списание Littera et Lingua: