Синтактичното отрицание: ранна онтогенеза

1. Увод

1.1. Синтактичното отрицание в психолингвистиката

Съществуват различни мнения относно граматическата същност на синтактичното отрицание. Ранната генеративно-трансформационна теория разглежда отрицателното изречение като утвърдително, към което е добавена трансформацията “негация”. Тази интерпретация е доста близка до интерпретацията на логиката, според която негацията е допълнителна пропозиция. В съкратената версия: “не е истина, че” тази допълнителна пропозиция е вградена в утвърдителното изречение.

Под влияние на логическата интерпретация Х. и Е. Кларк обясняват появата на отрицателни изречения в детската вербална продукция по следния начин: „Щом децата започнат да комбинират думи и да добавят граматически морфеми, те трябва също така да намерят начин за изразяване на повече от една пропозиция във всяко изказване”, следователно и да инкорпорират в утвърдителното изречение отрицателния компонент не със значение ‘не е истина, че’ (Clark & Clark 1977: 374).

Ч. Филмор (Fillmore 1968) приема, че отрицанието е вид модалност, която заедно с пропозицията е една от непосредствените съставящи на изречението.

Генеративистите от 80-те и 90-те години описват отрицателната частица not като адюнкт, който разширява VP (вж. Radford et al. 1999: 342–343).

Общо за всички цитирани репрезентации на негацията е схващането, че отрицанието изисква допълнителна операция върху утвърдителното изречение. В резултат от прилагането на операцията “негация” маркерът за отрицание се инкорпорира в утвърдителното изречение. Инкорпорирането се извършва според специфичните за даден естествен език правила, които трябва да се превърнат в част от лингвистичната компетентност на детето.

Както става ясно от краткото описание на отрицанието, и в когнитивен, и в синтактичен аспект то представлява усложнение на базисната структура, а това е предпоставка за неговото по-късно овладяване от децата в сравнение с утвърдителните конструкции, както и за грешки и отклонения по пътя на усвояването на правилата за маркирането му в съответните езици.

 

1.2. Формулиране на проблематиката

Цел на това изследване е да представи и обсъди процеса на развитие на отрицателните изказвания във вербалната продукция на български деца, като открои универсалните на фона на езиково специфични характеристики в този процес.

Разглежда се спецификата на основните отрицателни маркери в българския език (омографите не₁ и не₂) и функцията им в изреченската структура; представят се стадиите на овладяване, установени за (американски) английски език и други езици; привежда се и се анализира ексцерпиран материал, илюстриращ процеса на развитие на българското отрицание, като се държи сметка за индивидуалните вариации по скорост и стил на овладяване; фактите се съпоставят с наличните в психолингвистичната литература.

 

2. Българското синтактично отрицание

Предстои да бъде разгледано овладяването не на всички формални маркери на българското отрицание, а само на онези, които се срещат в спонтанната речева продукция на изследваните български деца до тригодишната им възраст, така че вниманието ни ще бъде насочено преди всичко към не и няма¹.

 

2.1. Двояката природа на синтактичния маркер не: трактовки и проблеми

Най-напред нека се спрем на факта, че в българската езиковедска традиция не се разглежда по два начина.

В повечето източници не се отбелязва като частица с няколко различни занчения и функции. Речниковите статии към не обикновено описват четири или пет значения на тази дума, отделени на функционално-семантичен (вж. например Радева 2004) и/или прозодичен принцип (Андрейчин и др. 1973).

Авторите на граматики (Попов 1963, 1979; Стоянов 1983: 481, 484; Попов 1983: 102) също подчертават различните синтактични функции на не, като ги свързват с характера й, от една страна, на проклитика, от друга – на самостоятелна акцентувана единица. Употребена приглаголно, за изразяване на общо отрицание, частицата не най-често не носи ударение², докато във функцията си да маркира частично отрицание, както и в качеството си на неразчленимо изречение, тя е акцентувана, при което привлича и логическото ударение (Попов 1979).

Върху двояката природа на не – клитика и акцентувана дума – се спират и по-нови източници, в които българският синтаксис е описан от позициите на теорията за управление и свързване. Така, според Йордан Пенчев отрицателната частица “губи ударението си, когато стои пред глагола или неговите клитики – тогава те получават ударение” (Бояджиев, Куцаров и Пенчев 1998: 612). В противен случай „не пази ударението си“. Следователно в рамките на теорията за управление и свързване отрицателната частица се разглежда като акцентувана – освен в случаите, когато се клитизира.

 

2.2. Омографите не₁ и не₂

Като изхождат от неговата двояка граматическа и прозодична природа, някои автори трактуват отрицателния маркер не диференцирано, класифицирайки го към две различни части на речта – частица и наречие (Андрейчин 1978) или разграничавайки в него два омографа – не₁ и не₂ (Маслов 1982: 332).

Л. Андрейчин разглежда не като частица само в случаите, когато тази дума модифицира значението на друга изреченска част (Андрейчин 1978: 337). Когато е употребена самостоятелно и образува неразчленимо изречение, авторът я причислява към наречията за логически обстоятелства (Андрейчин 1978: 325).

Ю. Маслов, който причислява не към групата на отрицателните “модални и изтъкващи думи и частици”, отделя в тази морфема два омографа:

…не₁, което може да бъде отделна реплика в диалог или своеобразен “еквивалент” на изречение (както руското нет), например: Ще пиеш ли кафе? – Не. = Ты будешь пить кофе? – Нет; Не, той взе, що му се пада (Д. Деб.) = Нет, он взял, что ему полагается”; а също и не₂ , което се употребява само пред други думи (както руското не), а именно пред глаголи обикновено без ударение (Тя не отговори), а пред други думи често пъти и с ударение (Ни всеки може така, Той забеляза ни без ирония: … и т.н.), особено при противопоставяне (Ни утре, а още сега!)… (Маслов 1982: 332)

За целите на нашето изследване ще приемем трактовката на Маслов, според която отрицателният маркер не се реализира чрез омографите не₁ и не₂. Тази трактовка се подкрепя от факта, че в редица индоевропейски езици съществуват два формални облика за изразяване на отрицание, функционално аналогични на не₁ и не₂: в руски не и нет, в немски nein и nicht, в английски no и not и др.

 

2.3. Отрицателният глагол няма(м)

Нямам е исторически образувала се форма от сливането на глагола имам с отрицателната частица не: не + имам ? нямам. В българския език съществува и безличният глагол няма, чието значение е свързано с несъществуване и неналичие³. Можем да трактуваме като синтактично синонимни конструкциите Иван не е в стаята и Иван го няма в стаята. Тази синонимия е много съществена в началните стадии от детското вербално развитие, както ще стане ясно по-нататък в текста. Няма се използва също така като спомагателна неизменяема форма за образуване на отрицателно бъдеще време: няма да чета.

 

3. Стадии в овладяването на отрицанието

3.1. Овладяване на отрицанието в (американския) английски и други езици

Усвояването на средствата за синтактично отрицание от децата е дълъг и труден процес, следващ както универсални, така и езиково специфични тенденции. Интересно е например, че първите случаи на изразяване на отрицателна семантика в английски език може да не включват отрицателни маркери. Това са изрази като: off, allgone, byebye, наред с no more. Българско съответствие на тези изрази представя единствено няма.

Овладяването на отрицанието се описва по различен начин от изследователите през 60-те до 80-те години и през 90-те години на ХХ век.

Както вече бе отбелязано в уводната част на тази статия, под влияние на генеративно-трансформационната граматика (Chomsky 1957; 1965), на традицията в логиката и на конструктивизма в психолингвистиката (Slobin 1973) в продължение на три десетилетия се приема, че отрицанието е допълнителна пропозиция, която се добавя като трансформация НЕГАЦИЯ към утвърдителното ЯДРО в дълбоката структура (вж. Clark & Clark 1977: 348–351; de Villiers & de Villiers1985 и др.). Задачата на овладяването се състои в това, децата да усвоят инкорпорирането на отрицанието в ядрената структура, а процесът на овладяване преминава през три стадия. В основата на това описание е изследването на Клайма и Белуджи (Klima & Bellugi 1966), които проследяват езика на три американски деца (прословутите Адам, Сара и Ева от корпуса на Роджър Браун) в продължение на 16 месеца след появата на двусловни комбинации в речта им.

Ранните изследвания върху италиански и немски деца показват, че те усвояват негацията по сходен начин според възможностите си да инкорпорират отрицание в утвърдителна синтактична конструкция (Volterra 1972; Antinucci & Volterra 1975; Grimm 1973 и др.). Трите стадия, предложени от Клайма и Белуджи, се приемат безусловно до появата през 90-те години на нови изследвания, проведени от Блум (Bloom 1991) и Дрозд (Drozd 1995).

 

3.1.1. Характеристика на стадиите в овладяването на негацията (Klima, Belugi 1966)

Клайма и Белуджи (Klima & Bellugi 1966) установяват, че през първия стадий децата не са усвоили правилата на трансформацията ОТРИЦАНИЕ, затова поставят отрицателни маркери като no или not в абсолютното начало или в абсолютния край на изречението, без да ги инкорпорират в него. Тази “външна” негация се употребява с различна семантика: за изразяване на ‘неприсъствие’, за ‘отхвърляне’ или за ‘отричане’ на предходна пропозиция (Bloom 1970). През този стадий се срещат примери от типа на:

No sit down. No mitten. Wear mitten no. Not a teddy bear!

През следващия, втори стадий, децата започват да употребяват изречения, в които отрицанието не е периферно по отношение на утвърдителната пропозиция, но сложните правила на инкорпорирането му са овладени само частично. По времето, когато средната дължина на детските изказвания достига две морфеми, децата инкорпорират няколко негативни маркера в рамките на утвърдителното изказване: това са използваните още в предишния стадий no и not, наред с новопоявилите се can’t и don’t. Can’t и don’t обаче се трактуват като неразчленими съчетания, а не като конструкции с добавяне на отрицанието no към can и do, тъй като децата през този период не употребяват в самостоятелен вид спомагателни или модални глаголи. Това води до следния тип изречения:

There no squirrels. I no want envelope. You can’t dance. I don’t know his name.

През третия стадий (след като средната морфемна дължина на изказванията достигне 3,5 морфеми) децата напълно изоставят външното, периферно отрицание от първия стадий. Те редовно инкорпорират отрицателния маркер в утвърдителното ядро. Елементите, от които са съставени комбинациите don’t, can’t, won’t, се срещат и като отделни модални и спомагателни глаголи, което доказва осмислянето им като съчетания от две морфеми, а не като неразчленими единици. Все още обаче отрицанието се употребява в изречения с нулева копула в сегашно време: I not crying, They not hot (наред с It’s not cold). Ето няколко примера, характерни за този стадий (Klima & Bellugi 1966):

No, I don’t have a book. That was not me. Paul didn’t laugh. Donna won’t let go.

Допълнителна трудност за децата, овладяващи английски език, е правилото за употреба на some (в утвърдителни изречения) и any (в отрицателни и въпросителни), така че се срещат грешки от типа на: I didn’t see something вместо I didn’t see anything. Сравнително късно се усвоява и правилото за единичното отрицание (това правило е в сила за стандартния британски и американски английски език), според което наличието на отрицателно местоимение или местоименно наречие изключва отрицание на предиката. Неспазването на това правило води до грешки от типа на: No one didn’t come in.

 

3.1.2. Овладяване на отрицанието: описания от 90-те години

През 90-те години се появяват нови интерпретации на данните, свързани с усвояването на английското отрицание, които променят в известна степен и класификацията на развойните стадии. Решаващо значение за тази промяна имат изследванията на Блум и Дрозд (Bloom 1991; Drozd 1995).

Авторите приемат, че децата започват с два основни типа отрицание: възклицателна и предикативна негация.

Първият тип, възклицателна негация (exclamatory negation), която в английския език се маркира с no, служи за отхвърляне на съдържанието на предходното изказване и обикновено се реализира в ехо-форма. Тази негация е външна по отношение на пропозицията, която се отрича.

Нека разгледаме следния пример (цитиран от Блум, ексцерпиран от CHILDES):

Mother: Do you want me to cut it? Майката задава въпрос на Питър, който

Peter (2;2): No Mommy cut it. “реже” сладкиш, като държи ножа наопаки

В примера отрицанието No се отнася до предходното изказване и изчерпва семантиката на детската реплика. Добавянето на Mommy cut it е вид повторение на част от зададения от възрастния въпрос, което, въпреки че не е буквално, се приема за ехо-отражение на предходната структура. Терминът възклицателна негация отразява повишената емоционалност на детското отрицание.

Вторият тип негация, наречена предикативна, е вътрешна негация, инкорпорирана в утвърдителното изречение. Тя се реализира посредством неанализирани комбинации от типа на don’t , а по-късно и от not.

Според Дрозд (Drozd 1995), детските изказвания с no имат значително по-различна дистрибуция от тези с not и don’t. Докато изказванията с no показват тенденция да изразяват възклицателна негация (пример 1), като при това използват предходното изказване на възрастния на ехо-принцип (в 80 % от случаите), тези, които съдържат not или don’t значително по-рядко, са изградени върху ехо-повторения (съответно в 44% и в 29 % от случаите). Don’t често изпълнява функцията на императив и заема начална позиция в изречението, докато not се използва по-скоро за изразяване на твърдения. Тези разлики, подчертава Блум (Bloom 1991: 144), позволяват още в най-ранните стадии от овладяването на отрицанието децата да разграничават отрицателните форми помежду им, въпреки че не правят това по начин, типичен за езика на възрастните.

Изследванията на Блум (Bloom 1991) и Дрозд (Drozd 1995) водят до преразглеждане само на най-ранния период от овладяването на отрицанието. Описанието на следващите стадии, предложено от Клайма и Белуджи през 60-те години, не е загубило своята актуалност и досега (вж. Clark 2003: 230–231).

Маркирането на отрицанието в английския език е доста сложно и затова овладяването му се оказва продължителен и сложен процес. Според Кларк (Clark 2003) в редица други езици граматическото изразяване на негацията е толкова просто, че се усвоява още в първия стадий – този на възклицателната негация. Кларк се позовава на автори като Антинучи и Волтера (Antinucci & Volterra 1975) за италиански и Грим (Grimm 1973) за немски език.

 

3.1.3. Овладяване на отрицанието в българския език

Сега нека разгледаме как е представено овладяването на отрицанието от български деца по досегашни литературни източници.

Граматиката на българската негация не изглежда толкова усложнена, колкото е тази на английския език, затова би трябвало да очакваме, че ще бъде овладяна сравнително рано, а грешките ще бъдат относително малко. Въпреки всичко разграничаването на два омографа (не₁ и не₁) в на пръв поглед единствената форма не ни подготвя за възможни трудности, които българските деца биха могли да срещнат при усвояването на този основен маркер за отрицание.

За овладяването на българското отрицание за първи път пише Иван Георгов – в Принос към граматическия развой на детския говор (1906: 52–53; 116–118). Кратките коментари на този автор се отнасят до „неопределителното местоимение” нищо и „наречията за израз (модалност), особено ония за отрицание”; заключението е, че те се появяват доста рано и се употребяват много често. Примерите, представящи употребата на отрицателните маркери няма, не и нищо, не са изчерпателни, а имат илюстративен характер.

В споменатата публикация Иван Георгов коментира едно интересно явление, регистрирано в корпуса на втория му син – Женя. Позволявам си по-дълъг цитат поради важността на направените от автора наблюдения:

Чудновато е при това дете, че при глаголите „мога” и „знам” се пропуска отрицателната частица „не”, тъй че фразата еднакво гласи отрицателно, както и утвърдително, каквото представлява един случай от противоположно значение на еднакви начини на изразяване у децата; наистина обаче понякога се чувствува една едвам осезаема разлика в произнасянето на отрицателната форма, която разлика се усеща в едно слабо засилване при произнасянето на глагола, което не се явява при утвърдителния израз, и което означавам с предходен апостроф; така детето казва: можам (за мога и не мога), 681; можам ка глддам (= не мога така да гледам), 706; – ’можам аз цам (= не мога аз сам), 742; – ’можам дземам (= не мога да зема), 751; – ’можам виждам (= не мога да -), 778; – тоя начин на изразяване употребя детето, след като вече на 767. ден бе казало: не можам (вж. по-горе); – особено интересно е следното по-длъжко изречение: вън има нек (= сняг), можам лезам (= не мога да изляза), ти само можеш лезеш (= да излезеш), 779; – също тъй казва ’нам (= не знам), 683; най-сетне и: нищо казвам (= наместо: не -), обаче тоя последен случай е употребен само по изключение, не тъй често както случаите с „можам” и „нам”); – на 898. ден вече се среща отрицанието и в такива случаи: сбели (= събери) ти, сичките (сир. камъне) не можам. (Георгов 1906: 117–118)

Проблема с овладяването на българските маркери за отрицание в ранната детска възраст съм разгледала по-обстойно в публикации от 1991 и 2006 г. Въз основа на собствен корпус от данни в тези публикации се набелязват основните тенденции в развитието на отрицанието: от поставяне на отрицателния маркер извън пропозицията през нулево маркиране и свръхмаркиране до овладяване на правилата за употреба на основните средства за негация в българския език (Stojanova 1991). Установените резултати са използвани като основа за настоящата разработка, която се опира на по-богат корпус и по-диференцирани анализи, отчитащи индивидуалните вариации между изследваните деца.

 

4. Отрицанието в ранната вербална продукция на български деца: универсални, езиково-специфични и индивидуални аспекти

4.1. Индивидуални разлики по скорост и стил на овладяване

Когато в цитираните изследвания върху английски и други езици се изказват твърдения за овладяването на негацията, приема се, че изследваните деца съставят хомогенни групи от гледна точка на процеса на тяхното развитие. Това обаче очевидно не е така. Измежду трите деца в изследването на Клайма и Белуджи едното е много ранен говорител (Ева), а другите две (Сара и Адам) са късни говорители, като разликата между Ева и Адам е около година (Brown 1973). Следователно не би трябвало да се пренебрегва фактът, че ранните говорители се развиват езиково между 6 и 12 месеца по-рано от късните, а това означава немалки разлики в общокогнитивното равнище на децата. Освен индивидуални разлики в скоростта на овладяване съществуват и вариации в овладяването по стил (референциален срещу експресивен), които правят изследваните групи деца още по-нехомогенни. В описанията на референциалния и експресивния стил на овладяване, представени в литературата по психолингвистика, не споменава за различия в овладяването на негацията. Съвсем логично е обаче да очакваме, че разликите в скоростта и стила на детското езиково развитие ще дадат отражение и върху процеса на усвояването на маркерите за отрицание. От изнесените за българския език данни става ясно, че развитието на негацията не протича еднакво при всички деца (вж. цитата от Георгов в 3.1.3 и проучванията ми, обобщени в Стоянова (2006; Stojanova 1991).

Следователно една от задачите на настоящото изследване бе да се провери по какъв начин индивидуалните вариации влияят върху процеса на овладяване на отрицанието. За целта бяха използвани данни, ексцерпирани от собствен корпус, отразяващ езиковото развитие на пет български деца на възраст 1;4–2;9 години, чиито имена ще бъдат отбелязвани с инициали. Децата Л., О. и С. са проследени в лонгитуден естествен експеримент: речевата продукция на Л. е регистрирана посредством подробен дневник плюс двукратни аудиозаписи, а на останалите две деца – посредством ежемесечни аудиозаписи: за О. от 2;2 до 2;9,18 години, за С. от 1;8 до 2;5 години. Останалите две деца са изследвани еднократно с 60-минутни аудиозаписи: К. –на възраст 2;0, а Д. – на възраст 2;2 години. За сравнение се цитират и примери от синовете на Иван Георгов (по Георгов 1905–1906).

Според индивидуалните различия по скорост и стил на овладяването трите лонгитудно проследени български деца се класифицират по следния начин: в речта на първото дете, което ще назоваваме с инициала Л., „референциалните” маркери са изразени в най-висока степен; второто, с инициал O., следва „експресивния” стил на развитие, а третото, наречено С., заема „средищно” място в скалата, чиито полюси са дефинирани като „референциалност” – „експресивност”. Л. е ясно изразен ранен говорител, О. принадлежи към групата на късните говорители, а С. отново попада между двете групи. При двете еднократно изследвани деца, К. и Д., също преобладават референциалните маркери; въпреки че развитието на Д. и К. не е проследено преди 2-годишната им възраст, от тяхната вербална продукция (съответно на възраст 2;0 и 2;2 години) може да се заключи, че са по-скоро ранни говорители.

 

4.2. Формулиране на очаквания

Въз основа на съществуващите данни (Stojanova 1991; Стоянова 2006) може да бъдат формулирани следните очаквания относно най-ранните стадии в овладяването на българското синтактично отрицание:

1. Децата започват да означават отрицание посредством еднословни изречения, съдържащи не₁и няма, като няма може да се употребява както за означаване на неналичие, неприсъствие, така и като заместител на не_1.

2. Следва стадий на развитие, през който децата започват да използват периферна негация, комбинирайки не₁или няма с утвърдителна пропозиция, при което:

а) ранните говорители, следващи референциалния стил на развитие, поставят не₁ в началото или в края на утвърдителното изречение;

б) по-късните говорители, особено тези, които следват експресивния стил на развитие, предпочитат употребата на няма като заместител на не₁;

в) както ранни, така и по-късни говорители може да преминат през стадий, в който периферното отрицание, неинкорпорирано в утвърдителната пропозиция, се заменя от нулево маркиране на отрицанието.

3. През третия стадий на развитие децата започват да инкорпорират отрицанието в утвърдителната пропозиция посредством не₂ и няма (най-напред за образуване на отрицателно бъдеще време).

 

4.3. Българските резултати

4.3.1. Анализ на данните: свръхмаркиране, нулево маркиране и периферно маркиране на негацията

Резултатите от анализа на българските данни са представени в таблици 1–3, като са изнесени различните начини на изразяване на отрицанието в речевата продукция на трите лонгитудно изследвани деца: С., О. и Л. Цифрите в колонките отразяват броя на употребените маркери за отрицание в указания възрастов период. Тъй като за отделните класификационни позиции този брой е различен, а има и редица „празни” места, статистически процедури не се прилагат.

Очертават се няколко различни стратегии за овладяване на негацията. Първата стратегия, застъпена в речевата продукция на О. и С., отбелязана и в данните на К., се състои в свръхмаркиране на негацията, изразено посредством свръхгенерализация на няма. Втората стратегия се характеризира с нулево маркиране, което се среща в данните на Л., инцидентно – в тези на С., и е отбелязано от Георгов за втория му син – Женя. Третата стратегия е свързана с поставяне на маркера за негация не₁ извън пропозицията. Това е същинската периферна негация, която може да бъде описана като заместване на не₂с не₁; тя е регистрирана главно в речевата продукция на Л. В широкия смисъл на думата обаче за периферна негация можем да говорим и в случаите на свръхмаркиране, когато няма се появява на мястото на отрицателната клитика не₂. Четвъртата стратегия може да се разглежда като преход от нулевото маркиране към стандартно използване на вътреизреченска негация. Тази стратегия се състои в елизия на неакцентуваната гласна е от омографа не₂, при която не₂? н’.

Нека разгледаме по-подробно споменатите по-горе стратегии.

 

4.3.2.1. Свръхгенерализация на няма

Данните от овладяването на негацията от О. и С. са изнесени съответно в таблица 1 и таблица 2.

 

възраст	не1	не2	няма –екз.4	няма – F5 Imp		няма вм. не1	няма вм. не2	общо
2;2,16	9	–	2	–	–	4	–	13
2;4,20		2	1	–	3	–	–	6
2;6	10	8	–	4	–	–	1	23
2;7	10	13	1	–	1	–	1	26

Таблица 1. Различни варианти на употреба на отрицателните маркери не₁, не₂ и няма в речта на С.

 

възраст	не1	не2	няма –екз.	няма – F Imp		Ø вм. не2	няма вм. не1	няма вм. не2	общо
1;11	3	–	5	1	1	–	3	–	13
2;2	2	3	1	7	3	–	–	–	16
2;3	4	1	5	1	4	1	3	–	17
2;4	5	13	7	4	2	–	2	4	37
2;5	4	35	9	1	8	–	2	–	59

Таблица 2. Различни варианти на употреба на отрицателните маркери не₁, не₂и няма в речта на О.

 

Както показват цифрите в таблиците, О. и С. най-напред започват да употребяват два формални маркера на отрицание: не₁ и няма. Докато не₁от самото начало функционира в собственото си значение, за няма са регистрирани редица свръхгенерализации: този маркер се появява също така в контекст, където се очаква не₁. В речевата продукция на О. са регистрирани 4 такива случая (спрямо 9 употреби на не₁), а при С. броят на не₁ е равен на употребените вместо него случаи на няма: 3 към 3. Примери (1) и (2) от речевата продукция на О. и (3) от продукцията на С. илюстрират заместването на не₁с няма. Изглежда, че в този най-ранен стадий от развитието на негацията не₁ означава само отричане на предходно твърдение, докато няма се явява като универсален маркер на негация.

(1) В⁶: Какво искаше? Да ти каже здрасти?

О. (2;2,16): Няма.

 

(2) В: Плаче ли това бебе?

О. (2;2,16): Няма.

 

(3) В: Какво правиш сега?

С. (1;11): Папа.

В: Папаш?

С. Ня-няма.

 

Освен като заместител на не₁, няма функционира и в собственото си значение: да изразява неналичие/неприсъствие (в таблиците означено със съкращението няма –екз. = няма с екзистенциална семантика).

В изказванията на С. са регистрирани и други две употреби на няма⁷, означени с няма – Imp – няма вместо императивна форма (пример 5) и няма – F (Futurum) – няма като форма за отрицателно бъдеще време с елизия на пълнозначния глагол⁸ (примери 4 и 6) Докато няма – Imp е част от временната езикова система на детето и постепенно бива изместена от форми на негативен императив, примери с няма – F, които се срещат във вербалната продукция на трите деца, са белег на развиваща се, разширяваща се езикова компетентност.

(4) В: Няма ли да гледаме вече тая книжка?

С. (1;11): Няма.

 

(5) В: Кажи му на мечо да не плаче.

С (2;2;16): О-о! Мечо! Няма паче мечо! (вм. Не плачи, мечо!)

 

(6) В: Играеш на пясъка?

С. (2;2) Пеи аз.

В: Да пееш...

С: Няма пей! Няма пей аз!

В следващия стадий на развитие О. и С. започват да употребяват инкорпориран в утвърдителното изречение негативен маркер, т.е. те овладяват отрицателната клитика не₂.

Главните отклонения от граматическата норма при тези две деца са в продължаващата свръхгенерализация на няма. В извадките на О. това са единични примери на заместване на не₂ с няма, докато при С. няма се употребява както в значение на не₁ (остатък от употребата му в най-ранния стадий), така и на не₂. Когато е на 2;4, в речта на С. са регистрирани общо 18 коректни употреби на не₁ и не₂ и 6 свръхгенерализирани: няма вм. не₁ и не₂. Съотношението 3 към 1 показва, че детето все още не е изоставило своята временна система, в която няма е универсален маркер на отрицание, функционално равнозначен на не. Свръхгенерализация на няма вм. не₁ се среща и в речта на К. – едно от двете деца, изследвани с еднократен запис (пример 7).

(7) В: Обаждаш ли се?

К. (2;0): Ало! То но... Няма, няма се обажда.

 

4.3.2.2. Нулево маркиране и периферна негация

Таблица 3 дава информация за броя на регистрираните примери с нулева (Ш вм. не₂) и периферна (не₁ вм. не₂) негация в речевата продукция на Л. за различните възрастови периоди.

 

възраст	не1	не2	няма –екз.	не1 вм. не2	Ø вм. не2	няма – F Imp		няма вм. не1	няма вм. не2	общо
1;4–1;5	1	–	8	–	–	1	–	–	–	10
1;5–1;6	2	–	7	2	2	1	–	–	–	14
1;6–1;7	3	–	3	3	1	–	–	–	–	10
1;7–1;8	6	2	2	1	6	1	–	–	–	18
1;8–1;9	3	13	2	1	–	1	–	–	–	20

Таблица 3. Различни начини на употреба на отрицателните маркери не₁, не₂и няма в речта на Л.

 

Ето как протича развитието на негацията според данните за това дете. Подобно на О. и С., в най-ранния период, между 1;4 и 1;5, Л. употребява два формални маркера: не₁ и няма, но няма не се среща свръхгенерализирано, а функционира само в собствените си значения: за изразяване на неналичие, неприсъствие (в таблицата отбелязано с няма-екз.) или като отговор на подбуда в императив, за изразяване на отхвърляне (пример 8). Тъй като от гледна точка на българската норма този отговор е елипса на футурна форма (= няма да хвана), в таблицата това значение на няма е класифицирано като няма – F (вж. бел. 8 под линия).

(8) В: Хвани сега лъвчо.

Л. (1;5,13): Не! Няма!

 На възраст между 1;5 и 1;6 детето, следвайки временна стратегия за изразяване на негация, започва да прилага два типа маркиране, които увеличават възможностите му за комуникация, но нарушават граматическите норми на езика:

– Първо, употребява утвърдителни изречения с негативна семантика, т.е. използва нулев маркер на негация (в таблицата отбелязан като Ш вм. не₂), както показват примери (9), (10) (11a, c).

(9) Л. (1;5,5): Мама бича Ийа цапа гото.

(=Мама не обича Лилия да цапа леглото.)

 

(10) Л. (1;5,8): Ейа доко чука Ийа суша пинка долу.

(= Леля доктор чука Лилия, защото не слуша, спинка долу)

– Второ, употребява не₁ във функцията на не₂, което е признак за маркиране на отрицанието като отделна пропозиция, периферна спрямо утвърдителната и неинкорпорирана в нея (примери 12–15).

Пример (11) обединява двата типа маркиране и показва как те функционират с комуникативна цел: нулевото маркиране на отрицанието в (11а) провокира въпроса на възрастния в (11b) и извлича втори отговор с нулево отрицание: 11c. Тъй като възрастният предполага, въз основа на ситуативния контекст, че Л. желае да продуцира отрицателна пропозиция, повтаря още веднъж въпроса си, преформулирайки го в (11d), като накрая получава отговор с периферно, неинкорпорирано отрицание (11е): Не! Пада! (= да не пада).

 

(11) а. Л. (1;6,6): Падай, бебе Ийи!

b. В: Да пада ли бебе Л.?

c. Л: Пада!

d. В: Искаш ли да пада?

e. Л: Не! Пада!

 

(12) В: Дай на мама да цунка една бузка.

Л. (1;5,8): Не! Дава мама цунка ена бузка! Не!

 

Примери (13)–(15) доказват ‘дискурсния’ произход на неинкорпорираното отрицание: детето най-напред произнася не₁ като еднословно изказване и едва в отговор на подканващия въпрос на възрастния: Какво не? добавя утвърдителната пропозиция, към която се отнася отрицанието, поставяйки го извън нея – съответно в постпозиция (Тате Ники бади не! – пример 14) или в препозиция (Не! Мама дигне чичката! – пример 15). В пример 13 отрицанието остава маркирано само ‘дискурсно’ – като еднословно изказване (13b), отхвърлящо подбудата в предходната реплика, докато на въпроса на възрастния Какво не? отговорът е формално утвърдителен, т.е. негацията е маркирана нулево. Интересно е, че тук граматическата норма изисква форма на отрицателно бъдеще: няма да кажа, което не би затруднило детето – както бе отбелязано по-горе в този параграф (вж. пример 8), Л. използва няма в подобно значение още в най-ранния стадий от усвояването на негацията. Употребата на нулев маркер вместо няма е изключение в корпуса на Л. (и изобщо в българските данни) и вероятно е резултат от особеното активиране на нулевото маркиране за периода 1;7–1;8: най-много случаи на замяна на не₁и не₂ с нула са отбелязани тъкмо в този период.

 

(13) a. В: Заповядай. Кажи сега “мерси”.

b. Л. (1;7,20): Не!

c. В: Какво не?

d. Л: Кажеш меси.

 

(14) a. В: Кой ще се обади след малко по телефона?

b. Л. (1;5,20): Не!

c. В: Какво не?

d. Л: Тате Ники бади не!

 

(15) a. В: Какво да направим с ръчичката? Мама да я вдигне ли?

b. Л (1;6,6): Не!

c. В: Какво не?

d. Л: Не! Мама дигне чичката!

e. В: А, мама да не вдига ръчичката.

f. Л: Не!

 

При Л. замяната на не₁ и не₂ с Ш (на възраст между 1;5 и 1;8) е ясно изразена стратегия, докато в корпуса на С. е регистриран само един подобен случай (пример 16). За Женя, сина на Георгов, примерите са доста изобилни, но се ограничават само до комбинацията на не₂ с форми на глагола мога: ’можам дземам (= не мога да зема), 751; - ’можам виждам (= не мога да виждам), 778 и т.н. Както отбелязва сам авторът, „тоя начин на изразяване употребя детето, след като вече на 767. ден бе казало: не можам”; той се използва от Женя в продължение на повече от 7 месеца, между 1;10,11 и 2;5,18 (Георгов 1906: 118–119).

 

(16) С. (2;3): ’Може колата без ко`о.

В: Какво не може колата?

С: Без ко`о (= Без колело).

 

В речта на С. са регистрирани и няколко примера с елизия на гласната е в отрицателната клитика: не₂? н’ (в пример 17: н’ се чуа; в пример 18: н’ искам повече). Изглежда, че при С. нулевото маркиране и маркирането на негацията посредством н’ са близки явления, които трябва да намерят сходно обяснение.

(17) В: Пиеш? Ами защо пиеш?

С. (2;3): Н’ се чуа.

В: Не се чува?

С: Да.

(18) В: Хайде хапни малко кренвирш, после...

С. (2;5): Няма, няма, няма! Н’ искам повече!

 

5. Обобщение на резултатите

Анализите на българските данни потвърдиха очакванията, формулирани в параграф 4.2. В процеса на усвояване на изреченската негация българските деца използват временни стратегии, изразяващи се най-общо в свръхмаркиране, нулево маркиране и периферно маркиране на отрицанието. Тези стратегии се прилагат последователно или едновременно, но не се използват еднакво от всички деца: в зависимост от индивидуалните си характеристики (по скорост и стил на овладяване) децата проявяват избирателност към един или друг начин на маркиране.

Описаният процес на развитие на негацията в спонтанната речева продукция на българските деца отразява универсални тенденции: въпреки езиковата специфика в изразяването на изреченското отрицание, българските резултати са съпоставими с тези, установени за английски и други езици, доколкото можем да ги свържем с основните развойни стадии, отбелязани в литературата по психолингвистика.

Според българските данни първият стадий в овладяването на негацията съвпада с еднословния стадий от развитието на българските деца. През този стадий негация се изразява посредством акцентувания омограф не₁ и безличната отрицателна глаголна форма няма. Още през този период се очертават индивидуални разлики между изследваните деца: независимо че всички използват и двата маркера, някои употребяват няма само в екзистенциалната му семантика (изразяваща неприсъствие, неналичие), а други го свръхгенерализират, превръщайки няма и не₁ в синоними. Употребата на негация в еднословния стадий от развитието на деца, овладяващи английски или други езици, не се обсъжда специално в литературата по психолингвистика.

През втория стадий децата започват да използват периферна негация, комбинирайки не₁или няма с утвърдителна пропозиция. В англоезичната литература той се определя като стадий на външна (по Klima, Bellugi 1966) или възклицателна (по Bloom 1991 и Drozd 1995) негация. От лингвистична гледна точка периферната негация може да бъде описана посредством свръхгенерализация на не₁или няма, които поемат функцията на клитиката не₂. През този стадий са регистрирани и случаи с нулево маркиране на отрицанието.

При анализа на българските резултати тук доста ясно се очертават границите между универсално, езиково специфично и индивидуално. Набелязаните през еднословния стадий индивидуални предпочитания се запазват и задълбочават: по-късните говорители, особено тези, следващи експресивния стил на развитие, продължават да използват няма като универсален маркер, превръщайки го в синоним на не₁. Въпреки че случаи със заместване на отрицателната клитика не₂ с Ш са регистрирани независимо от индивидуалния стил на овладяване, и тук се очертават известни диференциации между децата: ранните говорители, следващи референциалния стил на развитие, по-често прибягват до нулево маркиране на негацията; късните говорители с преобладаващи белези на експресивен стил проявяват избирателност при нулевото маркиране (в речта на Женя например то се среща само при глаголите мога и знам), а някои от тях използват клитиката не₂ в редуцирана форма (н’).

Третият стадий в развитието на негацията се явява преходен към стандартното й за българския език изразяване: децата започват да инкорпорират отрицанието в утвърдителната пропозиция посредством не₂ и няма (най-напред за образуване на отрицателно бъдеще време).

Пълното усвояване на правилата за образуване на отрицателни изречения обаче изисква овладяването на нови маркери за негация (отрицателни местоимения и местоименни наречия) и допълнителни синтактични правила за употребата на тези маркери, което не е обект на настоящата статия. Процесите, които се регистрират в различните езици по време на този стадий на предикативна негация (по Bloom 1991 и Drozd 1995), са трудно съпоставими, въпреки че откриването на прилики е неизбежно.

 

Бележки

 

Цитирана литература

Андрейчин, Любомир. 1978. Основна българска граматика. София: Наука и изкуство.

Андрейчин, Любомир, Л. Георгиев, Н. Костов, Ст. Илчев, Ив. Леков, Ст. Стойков и Цв. Тодоров (съст.). 1973. Български тълковен речник. Трето издание. София: Наука и изкуство.

Бояджиев, Тодор, Иван Куцаров и Йордан Пенчев. 1998. Съвременен български език. Фонетика, лексикология, словообразуване, морфология, синтаксис. София: Петър Берон.

Георгов, Иван. 1905–1906. Принос към граматичния развой на детския говор. Годишник на Софийския университет 2.

Маслов, Юрий С. 1982. Граматика на българския език. София: Наука и изкуство.

Попов, Константин. 1963. Съвременен български език. Синтаксис. Второ издание. София: Наука и изкуство.

Попов, Константин. 1979. Логическа, синтактична и стилистична диференциация на отрицанието в българския език. В: Константин Попов (съст.), Помагало по български синтаксис (за студентите по българска и славянска филология). София: Наука и изкуство. 44–57.

Попов, Константин (ред.). 1983. Граматика на съвременния български книжовен език. Том 3. Синтаксис. София: БАН.

Радева, Василка. 2004. Български тълковен речник. София: Хермес.

Стоянов, Стоян (ред.). 1983. Граматика на съвременния български книжовен език. Том 2. Морфология. София: БАН.

Стоянова, Юлияна. 1983. Дублиране на отрицанието в съвременния български книжовен език. Български език 5. 390–398.

Стоянова, Юлияна. 2006. Психолингвистични изследвания. София: Веда Словена – ЖГ.

 

Aksu-Koç, A. A. & D. I. Slobin. 1985. The Acquisition of Turkish. In Dan I. Slobin (ed.), The Crosslinguistic Study of Language Acquisition 1. Hillsdale: Lawrence Erlbaum. 839–880.

Antinucci, F., & V. Volterra. 1975. Lo sviluppo della negazione nel linguaggio infantile. Un studio pragmatico. Lingua e Stile 10. 231–260.

Bates, E., P. S. Dale & D. Thal. 1995. Individual Differences and Their Implications for Theories of Language Development. In P. Fletcher, B. MacWhinney (eds.), The Handbook of Child Language. Oxford: Blackwell. 96–151.

Bloom, Lois. 1970. Language Development: Form and Function in Emerging Grammars. Cambridge, Mass.: M.I.T. Press.

Bloom, Lois. 1991. Language Development from Birth to Three. Cambridge, CUP.

Brown, Roger A. 1973. First Language: The Early Stages. Cambridge, Mass.: Harvard Univ. Press.

Bruner, Jerome. 1975. The Ontogenesis of Speech Acts. Journal of Child Language, 2, 1–19.

Chomsky, Noam. 1957. Syntactic Structures. London: Mouton.

Chomsky, Noam. 1965. Aspects of the Theory of Syntax. Cambridge: M.I.T. Press.

Clark, Eve V. 2003. First Language Acquisition. Cambridge: Cambridge University Press.

Clark, Herbert H. & Eve V. Clark. 1977. Psychology and Language: An Introduction to Psycholinguistics. New York, Harcourt Brace Jovanovich.

De Villiers, J. G. & P. A. de Villiers. 1985. The Acquisition of English. In Dan I. Slobin (ed.), The Cross-linguistic Study of Language Acquisition 1: The Data. Hillsdale: Lawrence Erlbaum. 27–140.

Drozd, Kenneth F. 1995. Child Еnglish pre-sentential negation as metalinguistic exclamatory sentence Negation. Journal of Child Language 22. 583–610.

Fillmore, C. J. 1968. The case for case. In Emmon Bach, Robert T. Harms (eds.), Universals in Linguistic Theory. New York: Holt, Rinhart and Winston.

Grimm, H. 1973. Strukturanalytische Untersuchung der Kindersprache. Bern: Huber.

Halliday, М. A. K. 1975. Learning How to Mean. In E. H. Lenneberg, E. Lenneberg (eds). Foundations of Language Development: A Multidisciplinary Approach. New York, Academic Press. 239–265.

Klima, E. S. & U. Bellugi. 1966. Syntactic Regularities in the Speech of Children. In: John Lyons & R. J. Wales (eds), Psycholinguistic Papers. Edinburgh: Edinburgh Univ. Press. 183–203.

Piaget, J. 1954. The Construction of Reality in the Child. New York: Basic Books.

Radford, A., M. Atkinson, D. Britain, H. Clahsen & A. Spencer. 1999. Linguistics. An Introduction. Cambridge: Cambridge University Press.

Slobin, Dan I. 1973. Cognitive Prerequisits for the Development of Grammar. In Charles A. Ferguson, Dan I. Slobin (eds.), Studies of Child Language Development. New York: Holt, Rinehart and Winston. 175–208.

Slobin, Dan I. 1985. Crosslinguistic Evidence for the Language Making Capacity. In Dan I. Slobin, (ed.), The Crosslinguistic Study of Language Acquisition 2. Hillsdale: Lawrence Erlbaum. 1157–1256.

Smoczyńska, M. 1985. The Acquisition of Polish. In Dan I. Slobin (ed.), The Cross-linguistic Study of Language Acquisition 1: The Data. Hillsdale: Lawrence Erlbaum. 595–686.

Stojanova, Juliana 1991. Negation in Bulgarian Child Language. Съпоставително езикознание 6. 67–72.

Volterra, V. 1972. Il "no": Prime fasi dello sviluppo della negazione nel linguaggio infantile. Archivio de Psicologia, Neurologia e Psichiatria 33. 16–53.