Skip to content Skip to navigation

Заветът на св. Йоан Рилски и неговата автентичност

Този доклад се занимава с проблемa за автентичността на историческия извор, известен като Завет на св. Йоан Рилски, и по-точно с изследването на документа в научните трудове. Целта не е налагането на определена хипотеза над останалите, а задачата е да се направи обзор на различните твърдения в научната литература, като се открои най-вероятното мнение. Този труд е кратка версия на по-голямо изследване, наречено “Проблемът за автентичността на Завета на св. Йоан Рилски (обзор на мненията)”, което ще бъде публикувано в Годишника на асоциация „Онгъл” за 2014 г. (вж. http://www.spisanie.ongal.net/)

This paper deals with the problem of the authenticity of the historical source, known as The Testament of St. John of Rila, and more accurately with the study of the document in scholarly works. The aim is not imposing a certain hypothesis over other, but the goal is making a review of the different propositions in scholarly literature and pointing out the most probable opinion. This work is a short version of a bigger study, called “The Problem of the Authenticity of The Testament of St. John of Rila (a review of the opinions)”, which is going to be released in the 2014-year-book of the “Ongal” association (see http://www.spisanie.ongal.net/).


Предмет и цел на разработката

Предмет на изследване на настоящия доклад ще бъде проблемът за автентичността на историческия извор, известен като Завет на св. Йоан Рилски. Преди да се започне по същество, е нужно да се уточни защо се налага да бъде разгледан подобен въпрос, въпреки че това е правено неведнъж в научната литература. Известно е, че проблемът за автентичността на Завета на св. Йоан Рилски присъства в изследванията от Освобождението до наши дни. Редица учени през годините се заемат със доказването или пък отричането на достоверността на паметника като исторически извор от X в. И макар мнозина изследователи да смятат въпроса за приключен – според едни Заветът е очевиден фалшификат, а според други - автентичен паметник, истината е, че все още в науката няма категоричен отговор на въпроса за неговата достоверност.

Трябва да се отбележи, че настоящото изследване е своеобразна редакция на вече изнесения доклад на международен симпозиум - Седми цар Шишманови дни в Самоков, организиран през октомври 2013 г. В годишника на асоциация Онгъл (2014), ще бъде поместена и по-обширна разработка на тема Проблемът за автентичността на Завета на св. Йоан Рилски (обзор на мненията). В тази връзка трябва да се подчертае, че там ще бъдат представени и по-задълбочени аргументи по темата1.

Заветът и неговите преписи

Какво представлява документът Завет на светия наш отец Йоан Рилски, Пустиножител и Чудотворец2 и какви са неговите особености? Произведението е познато днес основно по 5 късни преписа, изготвени след средата на XIX в. (Велинова 2000: 35). Езикът и правописът на тези преписи следват непоследователно църковнославянската норма. Първият от тях е така нареченият Игуменски препис, който се съхранява в постоянната експозиция на Рилския манастир (сигн. Рл 5/118, музейна П 1/5) и се счита от изследователите за най-пълен и точен (вж. Велинова 2000: 36). Този ръкопис представлява самостоятелен кодекс, съдържащ II + 16 листа хартия с размери 19,5/12,2 см., текстът е с по 17 реда на страница, с изключение на л. 1а-б, където са 13 реда. Използваната хартия е жълтеникава, тънка, без воден знак, а писмото е полууставно. Ръкописът съдържа целия Завет, а в началото е поместена приписката на монах Саватий, един от ранните преписвачи, чийто препис не е достигнал до нас. Вторият препис на Завета на св. Йоан Рилски се намира в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София (ръкопис № 1137). Писмото и тук е полууставно, на места със скорописни букви. Ръкописът е изготвен на 10 л. хартия с размери 22/16 см. В края е поместена приписка на преписвача монах Касиан от 1869 г. (Велинова 2000: 36). Третият и четвъртият препис на Завета от своя страна днес също са в НБКМ и са научно използвани при разночетенията на текстовете от акад. Йордан Иванов в книгата му, посветена на св. Йоан и неговия манастир (вж. Иванов 1917). Третият препис (съхраняван в БИА, сигн. БИА II А 4733) е дело на Неофит Рилски и е писан на 8 л. хартия с размери 22/18 см., с красив почерк, а четвъртият (сигн. БИА II A 4894) e на 12 л. хартия с размери 26/20 см., има погрешно посочена в края дата и е доста небрежно изготвен, с подчетавания на места. До 1924 г. последните два преписа са се съхранявали в сбирката на Етнографския музей в столицата, но тогава архивът на музея, както коректно отбелязва Б.Николова, е предаден на НБКМ (Николова 2006: 163). Тук трябва да бъде коригирано мнението, че те са били изгубени по време на бомбардировките на София 1943-1944 (за сравнение вж. Велинова 2000: 35), защото са налични и днес в БИА. Петият препис на Завета, който до момента не е използван при разночетенията, се намира в руския манастир „Св. Пантелеймон” на Света гора, Атон. За него пръв пише А. Тахиаос (Тахиаос 2001: 66-69). Кратък опис на документа се намира в каталога на славяно-руските ръкописи, съхранявани в светогорския манастир „Св. Пантелеймон” (Ермолай 2013: 46 /сборен кодекс № 49/). От описа става ясно, че документът е част от църковнославянски сборник с поучения, изготвен на хартия (листовете с размери 22/15 см). Самият Завет обхваща л. 1-8 и е писан с полууставно писмо.

По съдържание Заветът е своеобразно писмено изложение на св. Йоан Рилски до неговите последователи в манастира. В този смисъл е необходимо да се представи накратко и биографията на светеца, който се сочи като автор на документа.Св. Йоан е роден около 876 г. в с. Скрино. За локализацията на населеното място има две основни хипотези – едноименното село в дн. Кюстендилска област или, както пише чл-кор. Иван Добрев, в землището на днешното западностаропланинско село Зимевица (Добрев 2007: 498). Без да се разглежда подробно житейският път на св. Йоан, трябва да се отбележи, че на около 25 години (ок. 901 г.), той приема монашество, установявайки се първоначално в близкия манастир под самия връх Руен, а по-късно, след известно скитане, оттегляйки се като отшелник в планината Рила. Славата му се разнася из пределите не само на България, но и из други страни. Постепенно към него заприиждат ученици от цяла България. Св. Йоан умира на 18 август 946 г., но 5 години по-рано оставя своят прочут Завет, насочен към последователите си3.

Заветът в литературата до 1944 г.

Кога за първи път се споменава за съществуването на Завета? В цариградския вестник България се намира първото сведение за наличие на такъв документ, съхраняван в Рилския манастир. В рубриката „Изглед на българските работи” е поместена дописка, която говори за Завета като за документ, съзнателно укриван от управата и част от монасите в Рилския манастир (Б.а. 1860: 394).

През 1879 г. Неофит Рилски пръв обявява по-официални данни за Завета. Това той прави в своя труд Описание на свещения български рилски манастир, където нарича документа „устав за живението иноческо и за строението манастирско” (Неофит 1879: 22, в бел. под линия).

След Освобождението се срещат и писмени съмнения относно автентичността на паметника. През 1895 г. Игнатий Рилски излага тезата, че написването на Завета „от самаго Св. Ивана не може исцѣло да се отхвърли, защото въ него сѫ се запазили нѣколко язични форми отъ твърдѣ голѣма старина, при всичко, че преписвачьтъ е измѣнилъ много нѣщо въ старото навикновение да се пише” (Игнатий 1895: 27, в бел. под линия).Той дори разглежда Игуменския препис на Завета по-скоро като превод, направен не по-рано от средата на XVIII в., което трябва да обясни и по-късния църковнославянски език.

Първото по-обширно мнение по отношение на автентичността на Завета принадлежи на акад. Йордан Иванов. В книгата си, посветена на св. Йоан Рилски и на неговия манастир, акад. Иванов вмества Завета в общата традиция основателите на манастири в православния свят да оставят завещания на своите наследници и последователи с някои общи правила и наставления (Иванов 1917: 133).

Във връзка с късния (църковнославянски) език на преписите на Завета, акад. Иванов откроява някои думи като например: гръцката дума πήρα, „която е останала непрѣведена, така както я срѣщаме в старобългарски паметници отъ X-XI в. По-късно тя вече се прѣвежда съ мошьна, врѣтище, мѣхъ (Иванов 1917: 133). Авторът представя и употребени в паметника архаизми като: благо сътворити, вм. добро сътворити; благій Богъ, вм. добрый Богъ ; варъ слънечны; выспрь, вм. горѣ, выше; исчѧдїе, вм. плодъ; наказанїе, вм. пооучение; поработати, вм. слоужити и др. (Иванов 1917: 144)

Ученият отхвърля възможността за късно исихастко влияние в документа, заради вмъкнатата молитва: „Господи Иисусе Христе, помилвай мене грешния”(за този текст вж. Велинова 2000: 67) , тъй като липсват други важни елементи от исисихасткото учение (Иванов 1917: 132-133). Йордан Иванов завършва с категоричното становище, че Заветът е „автентиченъ изобщо в неговата цѣлина. На по-късните прѣписвачи припадатъ нѣкои неважни за съдържанието нови езиковни обрати и правописъ...” (Иванов 1917: 136)

Акад. Александър Теодоров-Балан в рецензията си на гореспоменатата книга на акад. Й. Иванов (вж. Иванов 1917) пръв изразява съмнение, че текстът на паметника не е дело на св. Йоан, а на някой от по-късните ревнители на монашеския ред в манастира. Ученият говори за фалсаторъ, който, използвайки сведенията на Скилица, че преди успението си светецът устно поучавал последователите си (вж. Иванов 1917: 133), целенасочено създава фалшив писмен текст на базата на тях (Теодоров-Балан 1919: 175).

По-късно д-р В. Киселков прави по-задълбочено аргументиране на тезата против автентичността на документа. В монографията си Рилскиятъ Манастиръ, той извежда редица свои съображения, като например: паметникът е познат по преписи от XIX в.; липсват сведения преди XIX в. за съществуването на подобен Завет;документът представя св. Иван като начетен богослов, а нямало данни да е бил такъв и др. (Киселков 1937: 119-120) Заключението на д-р Киселков е, че „заветътъ е една мистификация, извършена не по-рано отъ XVII вѣкъ” (Киселков 1937: 122).

Имайки предвид по-ранните доводи на изследователите, aкад. Иван Снегаров, в статията си „Заветът” на св. Иван Рилски (Снегаров 1940), също подкрепя мнението за неавтентичността на паметника. Основните аргументи на учения са свързани със следното предположение: „Съмнение, че рилскиятъ заветъ е отъ периода на новобългарския езикъ, буди най-вече неговият слогъ и строежъ...” (Снегаров 1940: 475), т.е. отново като довод се изтъкват езиковите особености на документа против неговата автентичност.

Научни изследвания в периода 1944-1989 г.

Въпреки че трудът му, посветен изцяло на Завета, остава недовършен и е публикуван едва след неговата смърт, акад. Иван Дуйчев прави едно от задълбочените изследвания на живота на св. Йоан Рилски и неговия Завет4. Авторът отхвърля по-ранните аргументи против достоверността на паметника и се придържа към тезата за неговата автентичност. (Велинова 2000: 35-69).

Относно липсата на данни за съществуването на документа от други извори той отбелязва: “Необходимо е да се добави, че неспоменаването на Завета на св. Ивана Рилски от страна на по-новите книжовници не е никакво решително доказателство, че този документ наистина не е съществувал” (Велинова2000: 47).

По отношение на мнението, че за св. Иван нямало данни да е бил образован, той пише: „Напълно немислимо е великият отшелник да е бил човек с така бедна образованост, както желаят да ни го представят изследвачите, които твърде много и безкритично приемат посочванията на Г. Скилица...Поради нашата непълна или лъжлива представа за светеца, не бива да отричаме възможността това произведение да бъде дело на неговото перо” (Велинова 2000: 57).

Към мнението на Дуйчев се придържа в общи линии акад. протоиерей Иван Гошев в статията си Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от IX-XIV в. (Гошев 1955). Акад. Гошев отхвърля по-ранните съмнения за автентичността на документа и отбелязва: „Не бива обаче да се забравя, че в литературната история има редица случаи, при които извънредно важни стари извори са дошли до нас само в късни преписи. Такъв е например случаят с пространните жития на създателите на славянското устроено писмо...”(Гошев 1955: 433)

Изследователят прави опит да докаже и сходството между някои по-ранни паметници: Лесновския препис на Паренесиса на Ефрем Сирин, Синайския молитвослов, Завета на преп. Теодор Студит и др. със Завета (Гошев 1955). На практика с неговата статия приключват изследванията до 1989 г., разглеждащи темата за достоверността на Завета. Напомняме, че прот. Иван Гошев пише труда си през далечната 1955 г., т.е. в продължение на над 40 години няма научни трудове с отношение към документа.

Научни изследвания от 1989 г. до наши дни

След 10.XI.1989 г. се наблюдава възраждане на изследователския интерес към Завета. През 1997 г. Снежана Пенчева и Николай Николов публикуват статията За преписите на Завета на св. Йоан Рилски, където се опитват да разграничат отделните пластове в съставянето му през различните културно-исторически епохи (Пенчева, Николов 1997: 77-93). Те разглеждат паметника като извор, който е неавтентичен в неговата цялост, но с много добавки през вековете (Пенчева, Николов 1997: 88-90). При цялата условност на разделянето на текста на автентична и неавтентична част, което правят, те изказват и мнение, че автор на късната църковнославянска редакция на Завета е не друг, а Неофит Рилски (Пенчева, Николов 1997: 90). Остава неясно обаче защо Неофит Рилски, ако наистина е направил тази редакция, ще споменава самo мимоходом паметника в своето Описание на свещения български Рилски манастир (вж. Неофит 1879) и няма да му отдава по-голямо значение.

Може би най-подробната обосновка на тезата против автентичността на Завета прави Б. Николова в две свои статии по темата, съответно от 2004 и 2006 г. (вж. Nikolova 2004 и Николова 2006) Изследвателката признава, че това, което я е подтикнало да се спре на този въпрос, е реанимирането на „стари тези, подложени в миналото на сериозен критичен анализ, който е извел на бял свят дискусионния характер на историческата им достоверност” (Николова 2006: 144-145). За съжаление обаче не се отчита фактът, че много от аргументите на изследователите, говорещи против достоверността на паметника, са доста спорни и въобще нямат такъв категоричен характер, че да прекратят всякакви бъдещи спорове по въпроса.

Във връзка със същинския текст на паметника, Б. Николова твърди, че „Заветът е писан през XIXв.” (Николова 2006: 161). Според нея за това говори фактът, че въпреки посещението си в Рилския манастир през 1845 г., руският учен В. Григорович не го споменава в своята книга Очерк путешествия по Европейской Турции (Григорович 1877), а е известно, че е имал свободен достъп до манастирската библиотека и ценности. Това я кара да вмести създаването на Завета чак между 1845 г. и 1860 г. (Николова 2006: 162)

Най-новото изследване, посветено на Завета, е част от книгата на чл.-кор. Иван Добрев Свети Иван Рилски (Добрев 2007). Авторът подържа тезата за негова неавтентичност. За съжаление, на някой места в труда липсват подробно изложени аргументи, които да говорят в подкрепа на неговата теза, че Заветът е написан през XIV в. В книгата си чл.-кор. Иван Добрев нарича Завета „един неавтентичен паметник, съвсем нов по език и с летоброене от Р. Хр., вместо от Сътворението на Света...” (Добрев 2007: 211) Все пак той не смята, че документът е фалшификат от Ново време, а, както споменахме, отнася неговото създаване към XIV в., за което като доводи използва: приписката към„Завета, че има стар препис от 1385 г., но преди всичко едно от най-древните сред оцелелите икони на Св. Иван (от XIVв.), на която Св. Иван е изобразен със запечатан свитък” (Добрев 2007: 245; Вж. Приложението).

Заключение

Така могат да бъдат синтезирано обобщени основните мнения, изказани в науката във връзка с автентичността на Завета на св. Йоан Рилски. Въпреки съмненията за неговата достоверност, този извортрябва да заеме своето място в реконструкцията на историческото минало. Имайки предвид всички изследователски аргументи по темата, би било най-обективно да се отбележи очевидната средновековна основа на Заветас уговорката за някои по-късни добавки. Тези добавки на преписвачите обаче едва ли са имали такъв характер, че радикално да изменят съдържанието на документа. За да бъде доказана определена фалшификация, са нужни доста и сериозни аргументи (дори преки свидетелства), които до сега в научната литература не са предложени. Крайно остава предположението, че Заветът е фалшификат от по-ново време, против това мнение говори и споменатата икона на светеца от XIV в., която го представя със запечатан свитък в лявата си ръка (вж. Приложениeтo). В този смисъл няма достатъчно основания напълно да се отхвърли автентичността и авторството на произведението. Съвсем резонно би било да се погледне към една хипотеза, която заслужава допълнителна аргументация. Става дума за мнението, изказано още от Игнатий Рилски, че днешният Завет е една непоследователна църковнославянска адаптация5 на оригинален старобългарски текст (вж. Игнатий 1895: 27 в бел. под линия).

Цитирана литература

Божилов И, Гюзелев В. 1999. История на България в три тома. София: Анубис.
A. б.. 1860. Изглед на българските работи. България. 78:394.
Велинова В. 2000. Заветът на св. Иван Рилски : Из архивното наследство на Иван Дуйчев. София: Princeps.
Гошев И. 1955. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от IX-XIV век. Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски”. 4 (30):431-507.
Григорович В. 1877. Очерк путешествия по Европейской Турции [Интернет]. Москва: Типография М. Н. Лаврова и Ко; [цитиран 18.05.2014AD]. Available from: http://publ.lib.ru/ARCHIVES/__Raritetnye_knigi/Grigorovich_V_Ocherk_puteshestviya_po_Evropejskoj_Turcii_1877.pdf
Добрев И. 2007. Свети Иван Рилски. Linz: Slavia Verlag.
Дуйчев И. 1947. Рилският светец и неговата обител. София: Библиотека „Златни зърна”.
Ермолай Чмонах. 2013. Каталог рукописей, печатных книг и архивных материалов русского Свято-Пантелеимонова монастыря на Афоне [Интернет]. Святая Гора Афон: Издание Свято-Пантелеймонова монастыря на Афоне; [цитиран 18.05.2014AD]. Available from: http://www.afonit.info/images/FailyKnigi/Tom7.pdf
Иванов Й. 1917. Св. Иван Рилски и неговият монастир. София: БАН.
Игнатий Р. 1895. Откъслек от историята на Рилский мънастир. Български църковен преглед. 1:12-30.
Киселков В. 1937. Рилският манасти. Пловдив: Христо Г. Данов.
Николова С. 2006. В чест на Климентина Иванова. Palaeobulgarica / Старобългаристика. 30:85–87.
Неофит Р. 1879. Описание болгарскаго священнаго монастыря Рылскаго. София: s.p.
Пенчева С, Николов Н. 1997. За преписите на Завета на св. Йоан Рилски. Palaeobulgarica / Старобългаристика. 21:77–93.
Снегаров И. 1940. „Заветът“ на св. Иван Рилски. Известия на Българското историческо дружество. 16–17:462–475.
Тахиаос А-Е. 2001. Отзвуци от Българското възраждане в славянските ръкописи на руския манастир „Св. Пантелеймон” в Света гора. - . В: В памет на Петър Динеков : Традиция, приемственост, новаторство. София: БАН; с-ци 66-74.
Теодоров-Балан А. 1919. Св. Иван Рилски и неговият манастир на Й. Иванов. Известия на българското археологическо дружество.:174–176.
Nikolova B. 2004. The Testament of Ioan Rilski – a Desired but Nonexistent Old-Bulgarian monument of the 40s of the Tenth Century. Bulgarian Historical Review. 32:9–41.

Приложение

Св. Иван Рилски със свитък

Икона на св. Йоан Рилски от XIV в.
Светецът държи запечатан свитък в лявата си ръка.

  • 1. (под печат) Годишник на Асоциация Онгъл, 2014, год. 9, т.12. Етнология на името. Част от докладите от международния симпозиум „Седми цар-Шишманови дни в Самоков. 4-6 октомври 2013 г.” вероятно ще бъдат достъпни и онлайн на адрес: http://www.spisanie.ongal.net/.
  • 2. Название на документа според началото на приписката в Игуменския препис на монах Саватий. За текста на приписката вж. Дуйчев 1947: 256.
  • 3. За синтезирано изложение върху цялостната историческа обстановка по време на цар-Петровото управление (927-969) и за биографични данни за св. Йоан Рилски вж. Божилов, Гюзелев 1999: 271-304.
  • 4. Иван Дуйчев за първи път разглежда Завета в книгата си за св. Йоан Рилски (Дуйчев 1947: 138-168), където обаче не се анализира по същество въпросът за автентичността на паметника. Едва през 2000 г. (след неговата смърт) са публикувани някои части от готвеното от него изследване, посветено изцяло на Завета (Велинова 2000: 35-69).
  • 5. Според думите на Игнатий Рилски – „превод”.
Година: 
2013
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: