Skip to content Skip to navigation

Между литературната памет и забраната/забравата

Памет. Днес, в ерата на високите технологии, тази дума се свързва по-скоро с думи като RAM, ROM, DRAM, FLASH и разни други видове памет, които ни осигурява нашият постоянен спътник в живота – компютърът. И все по-рядко думата памет означава онази простичка способност на човека да помни. От времето, когато Омуртаг заръча на родените по-късно да помнят делата на родените преди тях, помненето се превърна в памет.

Когато паметта се оформи като понятие, учени като Морис Халбвакс, Ян Асман, Пол Рикьор и др. започнаха да я изследват, да я разделят на видове, да я поставят в рамки и да ѝ присвояват различни индивидуални и социални роли и функции. През 70-те години на миналия век Пиер Нора дори въведе термина места на паметта, с което трябваше да ни улесни къде да я търсим, а също и как да я съхраняваме. Според неговата дефиниция места на памет са всички наследени от миналото материални и нематериални свидетелства, които един народ признава за неразделна част от своята национална и културна идентичност. Такива места са музеи, библиотеки, архиви, паметници, гробища, архитектурни обекти. Места на паметта са и символични събития като честване на годишнини, както и литературни произведения – биографии, сборници, учебници и др. Място на памет са и събития като това, което днес ни събра в тази зала.

По всичко личи, че паметта, според Нора, е в пряка връзка с писаното слово, което, обаче, далеч не означава, че всичко, което бъде записано ще бъде запомнено, както и че незаписаното ще бъде забравено. Защото самият акт на овеществяване на паметта, посредством текст, не гарантира нейната жизненост както в момента на създаване, така и в някакво друго време и в друго пространство, различно от онова на създадения текст. Защо?

Културната памет, разбирана като съвкупност от празници, ритуали, приказки, предания, легенди, представите за света, за живота, за смъртта и пр. се предава устно чрез един устойчив модел на постоянно повтаряне през определен период от време. Тази цикличност е достатъчна за съхраняването на паметта до един определен етап от общественото развитие. С възникване на писмеността идва и изкушението всичко това да бъде записано. По понятни причини, обаче, тази книжнина бива наречена апокрифна, а създателите и разпространителите ѝ преследвани до смърт. Появяват се и първите списъци със забранени книги в България – Исидоров индекс, поместен в енциклопедичен сборник от нач. на X в., съставен по поръчка на цар Симеон. Индексът съдържа заглавията на 25 апокрифни творби. Погодиновия индекс от XI в. съдържа списък с 31 забранени ръкописа. Той е допълван и редактиран в следващи преписи.

В споменатите индекси и в други известни ръкописи общият брой на апокрифите е около 120. Това число не отразява реалния брой на съществуващата апокрифна книжнина, която се разпространява в много голям обем и поради специфичните обществено-политически и културни условия, за много дълъг период от време – чак до кр. на XVIII в.

Въпреки упражнявания от православната църква и държавата контрол върху литературата чрез списъците на забранените книги и налагането на наказания на техните автори или преписвачи, борбата никога не достига до онези размери и жестокост, каквито можем да срещнем у католическата църква. Причините за това могат да се търсят в различни посоки, но като най-съществен може да бъде посочен фактът, че апокрифната литература, създадена в славянския свят отразява до голяма степен народния мироглед. И ако каноничните книги са били създавани за богослужение, то апокрифната литература е по-близка и лесно достъпна за обикновения, доста често дори неук човек. Те са и едно от средствата, чрез които християнството постепенно започва да се смесва с езическите вярвания, устната традиция с писмената, достигайки до едно определено ниво на синкретизъм, съхранено дори до днес. Съхранено, не непременно, защото е било записано като текст, а защото чрез живата културна памет, вярванията, традициите, обредите, фолклора са предавани от поколение на поколение, и устно, и писмено.

Овеществена чрез книгата, паметта-като текст поема своя дълъг път на преписване, от перо на перо, от книга в книга. А паметта-като книга, от ръка на ръка, преминава през скривалища, през пожари, за да достигне паметта-като текст до нас, които ще я четем. Но само четенето не е достатъчно. За да е жива паметта, трябва миналото да присъства в настоящето.

Преди време Алберт Бенбасат попита дали трябва пак да преписваме историята на Паисий, дори изложи някои аргументи в подкрепа на едно масово преписване на «История славянобългарска». Защо ни е необходимо това? – ще попитате вие. Да, ние историята я знаем, видно е обаче, че днес се нуждаем от една повторна (а защо не и повтаряема във времето) сакрализация на текста, носител не само на историческа, а на нашата национална литературна памет. И дори днес да дигитализираме всички преписи на Паисиевата история, да я отпечатаме в най-луксозни издания, няма да почувстваме никога онзи ефект на присъствие на автора и неговото време, както това бихме могли да постигнем с един наш препис. Така текстът ще бъде свещен, а литературната памет – жива. Само по този начин можем да осъзнаем ценното на книгата – в съприкосновението си с нея.

През цялото Средновековие, а и през голяма част от националното ни Възраждане книгата и текстът ще бъдат свещени. Някъде на границата с Новото време, Димитър Подвързачов ще направи едно тъжно (а може би и твърде крайно) заключение:

Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо: той няма никакво отношение към нея. Той не знае за какво би му трябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя е за него просто една нелепа непотребица.“

От Лира

Още Подвързачов, обаче, става свидетел на това как тази нелепа непотребица ще бъде подложена на друга по вид, но с не по-малка сила и обхват инкриминация – идеологическата, а авторите на забранената литература – гонени, преследвани, убивани.

Прекъсва ли тази инкриминация нашата литературната памет? Иска ми се оптимистично да кажа: Не! Но оптимизмът ми веднага се изпарява. Ззащото не, не я прекъсва, но със сигурност я манипулира, а забраната над книгата, носеща паметта-като текст, обрича на забрава най-будните интелектуалци на миналото столетие. Имената са много, а моето време само 15 минути, но не мога да не спомена поне някои от тях – Гео Милев, Николай Хрелков, Стилиян Чилингиров, Добри Немиров, Димитър Симидов, Славчо Красински, Змей Горянин, Райко Алексиев, Атанас Смирнов, Теодор Траянов, Михаил Арнаудов, Атанас Буров, Спиридон Казанджиев, Борис Руменов-Борю Зевзека и много други.

Фондовете на Националния литературен музей, Националната библиотека, Централен държавен архив и множество още места на паметта съхраняват свидетелства за съдбата на всички онези, които с цената на години усърден труд, лишения, нищета, преследване, унижение, а често и заплащайки със своя живот, защитиха правото ни днес да пишем и четем свободно. И ние няма да осъзнаем този подвиг, ако не намерим начин да представим тяхното литературно наследство по достоен начин, така, както те заслужават.

И накрая ще се върна отново на Пиер Нора, който освен, че дефинира местата на памет, ни вмени и дълг на паметта, дълг за помнене. И тук съвсем не става дума за запомняне на всичко записано, ние не сме компютри. Може би сега ни е трудно да преценим какво от нашето съвремие да съхраним за бъдещите поколения, какво те биха искали да знаят за нас, кое е най-ценното, най-важното? И това е нормално, ние не притежаваме необходимата рефлексия. Но наш дълг е днес, от дистанцията на времето, да изградим към миналото онова съзнателно отношение, което да бъде гарант за съхраняване на общочовешките духовни ценности за следващите поколения.

Година: 
2013
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: