Skip to content Skip to navigation

За вярата, любовта и прошката или доближаване до Бог (Теодора Димова „Марма, Мариам”)

Всеки човек носи в себе си Бога, той е частица от Него. Няма безгрешни, а на грешните, осъзнали прегрешението си трябва да се прощава. 

Но има ли Бог, какъв е той, кой може да го види, усети, докосне, как го откриваме, къде – това са част от въпросите, които могат да получат отговор, прочитайки книгата на Теодора Димова „Марма, Мариам“. През любящото сърце на една жена – майката на Исус, авторката „прочита“ библейската история на Спасителя от неговото раждане до смъртта му.

Векове назад, още от Просвещението, започва отричането на църквата. В края на 17 и началото на 18 век в Англия получават развитие идеите на деизма, които са в известна степен завършек на религиозната еволюция от епохата на Реформацията и началото на така наречената естествена религия, която проповядват просветителите от 18 век.  Деизмът противоречи на същността на християнството, той е религиозно-философско учение, което признава съществуването на Бога и сътворението на света, но само като първопричина и отрича Неговото съществуване като личност, както и Неговата намеса и контрол на събитията в природата и обществото.

В периода 1944 – 1990 г.,  след идването на комунистическия режим в България, e наложено задължително безбожие. Целта на този атеистичен режим е пълното заличаване на религията и християнството като „опиум за народа“. Трябва да се мисли за обществото и семейството и материалното равенство, в което няма частна собственост - една утопия, в която църквата няма никакво място. Това промиване на мозъци деформира мисленето на обществото и се превръща в стандарт, в отправна точка за възприятието в отношенията църква-държава и на свободата да мислиш и вярваш въобще. В едно развито социалистическо общество няма място за Христос, църква и библия. Съществуват правила, които чавдарчето трябва да рецитира, правилник, който пионерът да спазва и устав, който комсомолецът трябва да прилага, за да бъде достоен гражданин на Народна Република България,  да бъде приет след това в Партията, където да разпространява идеите на социализма и комунизма и доусъвършенства себе си като достойна личност, да бъде пример за обществото – такава е доктрината до 1990 година, по която диша, живее и вярва българският човек.

Разрушаването и забраната на вековните традиции и семейството, подмяната на християнски ценности и идеали с комунистически постулати, атеистичното възпитание на децата, антирелигиозната пропаганда, създават поколения, напълно отчуждени от църквата и непознаващи Бога, но работещи добре за идеите на манипулаторите. „.... Нямаше молитви, нямаше икони, нямаше богослужение и  Църква, нямаше разкази и празници за Теб, Исус. Все едно Те нямаше, до такава степен в нашия дом не се говореше за Теб.“ (Димова 2010:12)

Само че, властта управлява видимото, никой не може да управлява душата на човек. Духовната власт се отнася до състоянието на душата и вечността и никой не може да диктува никому духовност. „...Защото нашият дух се изкривява без Теб. Изсъхва, захапва опашката си, започва да яде самия себе си без Теб, Исус“ (Димова 2010:12).

Въпреки това, измежду хората се намират такива, които  недемонстративно и упорито отказват промивката на мозъците и разказват, четат и припомнят писанията от всички забранени богословски книги,  спазват обичаите и празниците и правят видимо кръстния знак в църквата.

През 2010  г. книгата „Марма, Мариам“ на Теодора Димова печели националната награда за литература „Христо Г.Данов“.

Авторката ни предлага пътуване – съпреживяване на благовещението, раждането, живота и смъртта на Исус Христос. С тази книга тя реабилитира всички онези поколения с блокирани мозъци, които не са могли, не са проявили достатъчно инат, да пристъпят наложените забрани, или не е имало кой да ги насочи към себепознанието, към преоткриване на вярата като личен избор, към търсенето на божественото в себе си.

Действието в книгата е ретроспективно, започва в наши дни, с поставяне на житейски проблем в настоящето, но завършва в миналото, прегърнала всевечните библейски добродетели вяра, любов  и прошка.  Според Джоузеф Кембъл „Всяко събитие се случва непрекъснато и трае вечно във времето.” Реалистична агресивност, описана  в началото, е укротена, заменена, със спокойствието и тишината, нарушавани единственото от монотонността на гласа на Мариам и на морските вълни. В сюжета на романа се преплитат съдбите на две жени –съвременната Марма  и библейската Мариам, като трансформацията, която се извършва в героините е, не от миналото към съвремието, а от съвремието към миналото, към неизменната вечност, в която се случва и симбиозата Марма, Мариам!

Авторката е приела като свое твърдението на Бердяев, че апокалипсисът не е отвлечено събитие. Той се случва на всеки от нас. Всеки трябва да мине през него, за да се пречисти и да намери самия себе си. (в-к 24 часа, стр.27 – 18.02.2014г). Това се случва и с героинята Марма, която е предадена от своята кръв – от дъщеря си Константина. Майката се превръща в „една луда, клошарка, бездомница,  без семейство, без минало“, която вместо да умре от презрение и погнуса, водена от нещо лъчезарно и ласкаво, намира подслон,  дом  и себе си  в единственото място, където всеки е равен на всеки – малка провинциална църква на брега на морето.

И  всички очаквания  да следва разказ и теософско тълкуване на библейската история за Исус, са опровергани от авторката. Нейната цел не е да разказва и тълкува отново и отново библията, а на фона на библейските събития да разкрие преобръщането, до което трябва да достигне човек, за да стигне до Бога.

В романа няма споменато нищо случайно или странично. Името Константина. Според Едуард Гибсън (той е сред най-известните в света английски историци, който създава забележителен труд върху римската история), Константина е една от вътрешните фурии, измъчвана от ненаситна жажда за човешка кръв. Тя е суетна, нежните качества на една жена при нея отсъстват, но тя би приела перлена огърлица в замяна на съгласието й да бъдат екзекутирани богати благородници.  Съвременната й съименница Константина, продажна като Юда, лишава майка си от всичко – дом, сигурност, бъдеще, с нейно знание и съгласие пребиват чичо й, който умира и оставя две сирачета.

Мариам –  Библията и дори Коранът, описват Мариам като жена, постигнала духовно съвършенство. Тя е всеправдива и е пример за подражание. Покоряването на Божията воля е основна добродетел и при християнството и при исляма, и се смята за основа за разбирането на някои от най-дълбоките им духовни тайни. 

С пътуването на Марма през августовската жега се отварят и страниците назад във времето, когато младата Мариам седи сама в пустинята, в компанията на скорпионите и дивите зверове,  неразбрана от никого, малко говореща, различна от останалите, заспиваща със змии по ръцете и в косите. Необикновената Мариам,  „полужена-полудете”, слуша тишината, диханието на пустинята, гледа  изменящите се цветове на хълмовете. С този акт на аскетизъм  потапяйки тялото и духа  си  в тайнството на пречистването, се подготвя да изрече „нека ми бъде по думата ти!”,  и да приеме свещената мисия да бъде майка на Спасителя, „да се подготвя за вечните места”. В Библейското разбиране човекът е разделен на две – тяло и дух. Душата е определена като съставена от сянка и дихание. Душата като дихание се описва чрез процесът, при който въздухът от обкръжаващата ни среда влиза и излиза от човешкото тяло. От тук идва и славянският корен на думата „дух“. Затова Мириам мълчаливо попива пречистващото дихание на пустинята, същото, което след време нейният син ще попие и, с предадената майчина любов и сила, ще устои на изкушенията. “Единствено съответно /на пустинята -бел.моя/ е мълчанието. Единствено през него пустинята може да бъде разказана“ (Димова 2010: 20).

Марма е омъжена за дърводелеца Йосиф, за да бъде откъсната от пустинята, за да възвести новото летоброене с раждането на Исус.

Различно възприемат хората съдбата си.

Йосиф губи сърцето си, потъва в отчаяние, „в немота”,  заради смъртта на жена си, загубва духа, и се отдава на телесното – труди се до изнемога. Но получава дар, с който само той, единствен от всички хора е дарен – да се ожени за свята жена, и да бъде запомнен,  като мъжа на Дева Мария. Йосиф получава душата си -  като дихание от ангел Гавраил, отново става едно цяло – тяло и дух заедно, за да изпълни онова, което е предречено. Сега той е щастлив и благодарен. „..и двамата – човекът, и ангелът – останали слети в кадифената нощ, благодарни едни другиму за благовещението – и човекът, и ангелът - щастливи от онова, което предстои, и от онова, което е, оттук нататък то ще се случва винаги, до свършека на вековете в другото време, невечното, което ще бъде без минало и без бъдеще, което ще бъде едно.” (Димова 2010: 29).

Но благодеянията не могат да бъдат понасяни от човека . „Господи, недей иска от човека да издържи на тях „ – мълви Йосиф и е прав. Не така радостно приема сбъдването на молитвата  си Захарие. Той и жена му Елисавета са бездетни и единствената молба, която винаги отправят  към Господ е,  да ги дари с дете. Когато ангел Гавраил  съобщава благата вест на Захарие, че молбата им е чута , че ще имат дете, наречено Йоан, който ще бъде свят и ще изправя господните пътеки, и ще подготвя народа, той изпада в бяс, започва да вика „сатана, сатана!” и отказва помощта.  За разлика от Захарие, Елисавета приема вестта с радост, защото тя е знаела, нейната женска същност й е подсказвала, че това ще се случи. 

Авторката предоставя на вниманието на читателя образа на две силни жени, които, със своята чистота, връщат духовността и припомнят смисъла на живота на мъжете си. Мириам, чиста и непорочна детска душа и Елисавета, стигнала сама до покаянието, колкото са различни, толкова и еднакви в своята праведност.  „ Йосиф никога не се беше чувствал така, както редом с Мириам, никога не беше виждал такова небе, както небето на изтеклата нощ, никога не беше изпитвал такъв възторг, такова пробождане от милост, както когато Мириам доверчиво потърси ръката му на разсъмване, както когато Гавраил съедини сънищата им в един” (Димова 2010: 33).

Захарие вижда  Елисавета, „красива, с изумруденозелени очи,  тази неостаряваща жена, подобна на бавнодействаща отрова, пред която той се прекланяше повече, отколкото пред своя Бог, но това никога не го призна, дори в мисълта си. Елисавета, в чието ложе той единствено намираше покой и наслада, в чието ложе бе готов да остави живота си” (Димова 2010: 36).

Единението на човешкото с божественото, изразено в раждането на Исус и Йоан, е същността на самия човек, съчетан със Спасителя  – да понася страданието, за да бъде възнаграден за него, да има вяра, да бъде състрадателен, да обича и да прощава, да благодари за това, което има,  да се бори със слово за убежденията си, за да  бъде възнаграден с вечност. Както казва Марма на слушателите си „Да живеем в Него и Той в нас. Да спазваме – доколкото можем – неговите заповеди. Да знаем, че въпреки неуспеха на спазването – Той ни обича. При това безусловно. Безусловно, безпределно, целите.”(Димова 2010: 38).

Библейската Мариам в романа на Теодора Димова не е обожествена или сакрализирана, а е представена като човек с неговите неразположения и слабости – бременната жена не се справя с домашната работа, уморена и бледа е, повръща. Раждането на Исус – мястото, където се ражда, „вещицата”, която го изражда, подутите от плач очи и процесът на самото раждане са натуралистични, естествени и  неукрасени. Очакването на овчарите и чуждоземците, на астролозите, магове и влъхвите за фойерверки и чудеса не се сбъдва. Нищо странно, противоестествено и необичайно, според всички присъстващи, не се случва в тази нощ. Всъщност, случва се  – ражда се Месията, Спасителят, Богочовекът Исус Христос!  Трепналите, от първия вик на новороденото сърца, се отвръщат от него, защото разумът шептял, че това е само бебе, което току-що се е родило и нищо друго необичайно няма. Настроените за екстремни преживявания събрани хора, не видели звездата над тях, а помръкнали от разочарование се разотишли. Смирението, духовността, спокойствието и благоговението пред случилото се чудо, да оцениш нещата заради тяхната същност, а не заради тяхната пищност, явно  не са приоритетни и на съвременните поколения. Любовта към материалното превръща в панаирджийски спектакъл  всеки един празник на Рождество. „Две хиляди години по-късно кичът около това раждане ще е грандиозен и абсолютно отблъскващ. Мелодийки, фигурки, снежни топки, снежни човеци, светлинки, елхи, блъскане по магазините, разпродажби по моловете, подаръци, недостигане на  пари, пуйки, свине, алкохоли, настъпва голямо плюскане,….Изумителна, неправдоподобна диващина около раждането на това дете, положено на възможно най-оскъдното място, върху сламеника на животните”. (Димова 2010 : 44). Афиширането на чувствата по неподходящ начин - това е проявеното човешко от съчетанието на Бог с човека.  Изкривени са представите за благоденствие и благоговение.  Благоденствието днес вече се разбира като изобилно притежание на материални блага и ценности. Благоговеенето - най-висшата форма на благодарност, дълбокото блажено мълчание пред Бога, което устата не може да изговори, - се превръща в шумни музикални изяви и събития в името на Този, който изгони продавачите на гълъби и шекели  от храма, защото Господ няма нужда от демонстрация на чувства, приношения и дарове, а само и единствено от вяра, от желание да се усвои, съхрани и преживее даденото по благодат от Бога. С Господ  човек трябва да общува чрез сърцето, мислите и постъпките, но не и чрез показност. 

Кога се ражда вярата в човек? Как се заражда тази вяра и колко трайна е тя? Преди хиляди години светът получи своя спасител и започна да очаква  чудеса от него в уверение на това, че Той наистина е пророкуваният Месия. И още толкова години след смъртта Му, хората все още са блуждаещи, несигурни и невежи, относно своята вяра, недоверчиви към религията и към чувството да й се отдадат без предразсъдъци.

Човек, изтърпял огромна болка – своя апокалипсис, и оцелял, само тогава е способен да повярва. Болката изостря сетивата, кара ни да се обърнем към себе си, да се вгледаме в душата – нашата, и тогава да осъзнаем, да повярваме, че съществува сила, по-могъща от дребните житейски несгоди, която ни дава опората, сочи ни пътя, който до този момент не сме виждали. Чрез болката, съживяваме божествената частица,  скрита дълбоко в човека. Всеки човек изживява библейската история за съмнението и вярата независимо от времето, в което живее, независимо от своето материално богатство, надежди и пътища. Историята на Исус е описана в библията, героинята на Димова  разказва същата история сега. И със сигурност, друг герой, в друго време, след нашето, ще разкаже по друг начин същата история, със същия сюжет и със същия край. Тази история за вярата и спасението, ще се е случила винаги, когато някой я разказва.  Както казва Марма,  „Евангелският разказ не е престанал да се случва отново и отново за всеки човек с все същия му потресаващ край” (Димова 2010: 60).

Божественото не идва лесно, не идва при всеки, а когато някой го получи, то не винаги го осъзнава и приема. След раждането на Исус, Мириам съзнава предначертаната си съдба си, за това, което чака нея и сина й. Изпълнена с любов и мъка е готова да върви по трънливия път. Но не така спокойно приема съдбата си  Йосиф. След благословията от Господ, в лицето на жена си Мириам, става свидетел на раждането на Месията, но чувства живота си непълноценен, липсва му делничното, обикновеното, нормалното. Опитът му да нарани детето Исус завършва с болка - ръката му се вкаменява от погледа на Исус. Мириам, децата му, всички съседи напълно са покорени от Младенеца, а Йосиф бавно започва да полудява. В пристъп на неконтролируем гняв получава няколко инсулта, които осатаняват лицето му и единствен презрения син Исус може да разбира и предава на околните звуците, които излизат от скованата му уста. Дали в библейското време, дали сега, загубващи смисъла на живот, обезверени хора винаги ще има. Не прозира ли егоизмът в Йосиф? Не е ли това продиктувано от загубеното чувство за любов и благодарност?  Престанал да бъде център на внимание от страна на жена и деца, неспособен да се справи със собствения си страх от самота, ненамиращ успокоение дори в работата, в която е добър, мъжът престава да бъде човек и започва трансформацията му в непотребно същество, той „трябва да бъде преместван като предмет” (Димова 2010 : 73). Когато хората загубят връзката с душата си и престанат да усещат реалността, винаги обвиняват друг за собствените си нещастия. Когато няма в какво да вярват, когато не искат да обичат, когато живеят, само за да вгорчават живота на другите, когато станат едно с омразата и забравят що е милосърдие, благодарност и прошка, оскотяват и се превръщат в копия на Йосиф.  На такива хора Господ никога не праща чудеса. Техните души не са храм на доброто, на смирението и почитта и затова чудо за такива хора няма как да бъде сторено. Затова и Исус не прави нищо, за да облекчи състоянието на Йосиф. Преобръщането от звяр към човек става в самия човек, обръщането на човек към вярата започва от самия човек и чак тогава се подкрепя от Господ. В образа на Йосиф авторката Теодора Димова обобщава всички онези неща, с които по-късно ще се сблъска Исус – неверие, омраза, отричане. На всички тях Божият син ще отвърне със състрадание и любов.  „Любовта винаги е оказване на милост” (Димова 2010: 80).

Много е трудно да се говори за вярата. Въобще, за вярата не може да се говори, тя трябва да се почувства. Малка е крачката от вяра към суеверие. В социалните мрежи ни заливат  безброй  картини на икони с указание : Сподели, за да те сполети блаженството или Сподели, за да ти помогне Богородица / Исус. Ако сам не усетиш желанието да се обърнеш към тях със сърцето си, то може ли виртуалният свят да те доближи до тях?! Това ли е нужно, споделяне на картина, за да си чист пред съвестта си, да афишираш призванието „виртуален християнин”, защото да си християнин е наистина призвание, за да бъдеш помилван от Него?  Баба ми казваше, че човек сам си е храм, и  ако не можеш да стигнеш до църква да се помолиш, и зад вратата да го направиш, ако молбата ти е истинска, то Господ ще те чуе и от там. Както казва Исус на Мириам след тринадесетгодишното си пречистващо мълчание в пустинята, „от злото можеш само да се спасиш, но не да избягаш, изкушението непрестанно мени формата си….разбрах същността на всяко изкушение, Мириам, това е да сметнеш, че Бог не е най-важното нещо, че има други, по-важни от Бог неща, Мириам, като властта, хлябовете, Саломия…аз победих света, Мириам, но светът няма да ме приеме, аз имам да изтърпя страдания, само през тях хората ще проумеят това, което ти знаеш със сърцето си, Мириам” (Димова 2010: 84).  Сърцата на хората са празни, не са храм на добродетели, а храм на изкушения. Мисията на Исус е трудна, чрез неговите страдания и неговата смърт хората ще го приемат в сърцата си и така, през него, ще опознават и Бог. „Честта на Бога е живият човек, Мириам. Ще завеждам всеки човек до сърцето му, Мириам. Ще живея целия във всеки човек.” (Димова 2010: 85).

Тялото и  духът трябва да са в хармония. Мариам пречисти себе си в пустинята, за да се подготви за великото дело да приеме в себе си Исус. За тринадесет години аскетизъм  в същата пустиня, Исус се освободи от изкушенията. Липсата му в къщата се оказва  пречистващата „пустиня” и за Йосиф. Преди смъртта да го обгърне той се превръща в одухотворен и благороден човек, получава просветление, заради което  получава и прошката на Исус, изразена в прегръдка. Няма непростим грях. Грехът се изстрадва. Но най-мерзкият от всички грехове е да изчезне чувството за Бог. Хората са самотни, кой ще им покаже пътя към Бог, кой ще им разкаже за смирението, покаянието, любовта, прошката? Кой ще изрече : Бог е навсякъде! Той не може да бъде притежаван, нито да принадлежи на някого, защото той е във всеки. Всички се раждаме с вяра в себе си, но някой трябва да запали искрата й. След свещения акт на покръстване на Исус в реката Йордан от Йоан,  Божият жест на обич и благоговение е изразен в появата на бял гълъб. Това озарение и тиха радост в сърцата ще се спуска над всеки човек. Когато страданието повали човек, когато изкупува грешката си с мъка,  тогава гълъбът ще бъде черен, както е нарисуван на корицата на книгата

За страданието, за покаянието, човек бива възнаграден. Героинята на Теодора Димова - съвременната Марма, през изстраданото предателство от детето си, чрез покаяние, живеейки само за едната храна, стига до вярата в Господ. Като малка, до случването на фаталните събития,  Марма никога не се е докосвала, не е слушала дори за Исус. Непонятни са й били  вяра, страдание, прошка. Животът й дава избор – да загине или да се възроди пречистена през страданието. Тя е силна жена оцелява. „Бог е дух и тия, които му се покланят, трябва да му се покланят с дух и истина.” (Димова 2010: 109).. За да Го обикнат повече хора, за да познаят що е Божия любов, като благодарност за спасението, Марма разказва за Него така, както Филип от Кана след много години ще напише : „Докато сме на този свят, трябва да намерим своето възкресение, за да се окажем в покой и да не бродим в средата, когато снемем от себе си плътта” (Димова 2010: 115)..  Дали ще намери своето възкресение изпратеният от дъщеря й гард, изхвърлил я на околовръстното? Господ „почуква” несправедливите и неверниците, като се опитва да им подскаже, че пътя, по който вървят не е правилен. Същият този гард се озовава очи в очи с Марма в църквата, на мястото, на което тя разказва,  търсейки  помощ за болното си дете. Авторката оставя нещата недоизречени. Не става ясно дали фарисейщината, нещастието или вярата са довели този човек в църквата  да търси помощ за детето си.

За да доказва себе си, защото е различен, Исус върши чудеса такива, каквито се проумяват лесно. Лекува прокажени и болни, съживява мъртвец, прави от водата вино, ходи по вода, храни с 2 риби и 5 хляба хиляди хора, опрощава греха на блудницата, защото никой не е безгрешен.  Такива чудеса са невидяни, непознати до тогава, а непознатото плаши хората. Страхът води до желание за унищожаване. Истинска тайна, истинско чудо, остава и до сега,  защо Бог, след като познава хората, праща – за страдание - сред тях сина си. Защо, доказвайки, че е различен, Исус не е приет от всички? Чудесата са неговата гаранция за живот. И въпреки тях, не вярват кой е той, искат от него още и още и още доказателства. Повечето са глухи за словата, излезли от устата на Спасителя, само очите им са отворени за видимото, материалното, затова и сърцата им са пълни със злоба и омраза спрямо Него и ония, които вървят след Него.  „Исус е бил непоносим за враговете Си.” (Димова 2010: 119).

Константина вижда в майка си пречка към материалното благополучие и я предава. Предава я на нищетата, мизерията, смъртта. Но всъщност, Константина предава Марма в обятията на Исус. В книгата на Теодора Димова, Юда предава Христос, но не сребърниците са неговия мотив. Рижавият предава Исус от завист заради любовта, която са изпитвали към него, заради  благоговението, което са имали, заради почитта, която са изразявали. „Било е също и заради разочарованието, че няма да има Царство, че той с рижите си коси няма да бъде сред придворните, няма да има почести и поклони на тържищата и атлазени дрехи.” (Димова 2010 : 165) . Авторката преобръща времевите измерения и мотивите на събитията. Юдейските 30 сребърника се оказват в ръцете на Константина, а със страстта към съвременната тенденция за известност и слава се увенчава Юда -  „вътрешните ни човеци са празни и сламени” (Димова 2010: 129).

Хората – и библейските и съвременните, проумяват божествеността, но не могат да се справят с нея. „ Е с това знание не можем да се справим вече хилядолетия” (Димова 2010: 212). Чудесата не са им достатъчни като доказателство, словата му се чуват, но не се възприемат защото липсва духът, живецът, място в сърцето, където да покълнат. Думите са дух и живот и който повярва и ги приеме ще бъде сит и задоволен.

В едно интервю авторката споделя, че приема героите в книгата си като литературни герои и не прави теософски прочит на библейския текст. Всеки един от образите в „Марма, Мариам”, както и всеки човек въобще, е белязан да носи своя кръст още с раждането си.

Тежестта на кръста, който се е паднал на Христос е огромна :. „Отец е положил своя печат върху Мен” (Димова 2010: 169).  Той трябва да полага ежедневни, ежеминутни усилия, за да съхрани всичко, което Му е дадено от Отца и да го о-благо-роди. Да накара хората да прогледнат за правдата и справедливостта,  да ги убеди със слово  да вярват и да се обърнат към своя Господ, да изживее с всеки грешник неговите адски часове, за да му дари изцеление, да изкупува грешки, които да бъдат простени, да понесе несправедливи обиди от невярващите, да бъде предаден и накрая да умре в страдания и мъки, разпънат на кръст, пред очите на майка си и обичаните приятели, убеден, че смъртта му не е напразна. И тя, смъртта, наистина не е напразна, тя е Неговото Възкресение. Всеки повярвал, го носи в себе си, всеки, приел Го, Го възкресява отново и отново. Най-важното събитие в живота на човек е именно срещата с Него и затова Той е във всички вярващи. Неговото тяло е хлябът, който приемаме, неговата кръв, е виното, което пием. Още на Тайната вечеря хлябът не е бил хляб и виното не е било вино, а „бъдещото възкресение, за което дори още не подозираха, страшната и животворяща тайна, първото причастие” (Димова 2010: 190).

Мариам – като майка на Спасителя, е натоварена с тежестта да знае. Това е безкомпромисна присъда, която тя приема с цялото си съзнание и душа.  Да знае, през какви изпитания ще премине нейния син още от раждането си, да знае, за обидите и недоверието, с което ще се бори,  да знае, че ще умре в мъки пред очите й. И въпреки това, да остане до него! Силната връзка майка – син през цялото време е пред очите на читателите, изразявана чрез безмълвните разговори между тях. Безрезервна подкрепа, силна обич, вяра  са майчините дарове за Исус. Трънливият, безкраен и труден път на Спасителя е споделян от Мариам с осъзнатата човешка любов, симбиозно свързана към детето Исус с Месията, Спасителя, Създателя на вечния живот. „допират челата си и няма нужда от думи, само разменят мислите си… вярвай в Бога и в Мене вярвай” (Димова 2010: 192).  Оставайки сред хората след неговата смърт и след неговото Възкресение, всички се скупчват като агънца около нея - майката на Спасителя и на всички вярващи, за да го усещат още и още. 

Марма – съвременната героиня, носи върху себе си кръста на предателството от собствената си плът и кръв. Духовна парализа, материални придобивки, стремеж към добро физическо оцеляване и незнание, непознаване на духовни потребности, са съпътстващи живота й. Болката от загубата на всичко, което до момента е имала, осъзнаването, че има друга, висша сила, различна от материалната, която да бъде водеща, изборът й, да повярва и да се отдаде изцяло на непознатото духовно я извисяват над останалите. Помилвана е с благословията, последната, която изрича Исус : блажени, които не са видели и са повярвали” (Димова 2010: 252).
Мариам е научила великия житейския урок – да прощава,  който, може би чрез сърцето си, се опитва да предаде и на дъщеря си : „всичко започва с този плач, детето ми!” (Димова 2010: 254)..  Изцелението на душата,  може да дойде само когато тя осъзнае своята пълнота, своята цялостност, своята ненакърненост, своя дълбок смисъл (Писателката Теодора Димова: Добротата и скромността се възприемат като отживелици - www.jivotatdnes.bg/index.php?page=article&id=13880 ) .

Завършвам този текст малко преди Великден, точно на Благовещение. Из социалните мрежи отново се публикуват предизвикателни, виртуални благословии, по палячовски, демонстративен начин се заявява  почитта към Богородица. С романа си „Марма, Мариам” Теодора Димова реабилитира онези, които нямаха правото да се докосват до християнството, до църквата. Двадесет години след 1990 година, вече легитимна, църквата изобщо не е успяла да укроти безумните пориви на хората за показност и да ги въведе в тайнството на благовещението, смирението и почитта.        А дали самата институция църквата полага достатъчно усилия по правилния начин, за да привлече християните в дома на техния Отец, облечени само и единствено с вярата си така, както влезе Исус в него?  Всеки, който е кръстен, се назовава християнин. Но дали е християнска душата му? Научени ли сме да се грижим за чистотата на душата си, да не таим завист и злоба в сърцата си,  да не отвръщаме поглед от  несправедливостта, само защото не засяга нас, а друг човек? Ние не сме смирени и  добри. Ние изразяваме състрадание с думи, но таим в себе си безразличие, ние говорим за милосърдие, но не споделяме, даваме само излишното ни. Ние започваме да вярваме само ако има доказателства, ние изричаме обиди, вместо да говорим с любов. Ние прощаваме на враговете си, но не и преди да им отмъстим. След всичко това, отиваме в черква и палим свещ, навеждаме глава, правим кръстния знак  и тръгваме. Християни сме. Кого заблудихме?

Цитирана литература

Димова Т. 2010. Марма, Мариам. София: Ciela.

Година: 
2013
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: