Пътят на българската книга в първите години след Освобождението

Книгата като предмет не присъства в човешкото битие единствено до границата на своята материя. По традиция, но далеч от клишето, тя има дълбок метафизичен смисъл в нашето съзнание, което ù придава по-особена роля от останалите вещи. С това почти диаболистично начало откроявам едно лице на книгата, което няма да видим в труда на Васил Загоров „Българската книга (1878–1912). От възрожденския идеал до комерсиализацията“, защото неговото внимание е насочено към една много по-реална и прагматична представа за нея. Това е любопитен и отварящ нови хоризонти за размисъл поглед, който изследователят отправя към пътищата на българското книгоиздаване, проследявайки един процес, пряко свързан със съвременното ни културно ни развитие.

Началото на „Българската книга (1878–1912)“ проследява „прохождането“ на книгопечатането на родна земя. То неизменно бива разглеждано през призмата на историческата обстановка от изследвания период, например спомената е водещата роля на Австро-Унгария и Германия за печатното дело в България. Значими за изследването са наблюденията върху фигурата „автор“ – защото след Освобождението такава професионална категория реално не е обособена. Много от пишещите по онова време са учители, чиновници, хора от други професии. Засегнат е и въпросът за самоиздаването на писателите с техни лични средства, а също и проследяването на „поточната линия“ на книгата до нейното стигане  до читателя и нелоялното отношение при този процес. Явната липса на самосъзнание за извършване на професионална книжовна дейност се оказва сериозен проблем в първите години след Освобождението. Загоров подробно разглежда не само финансовите затруднения при книгоиздаването, но също и липсата на грамотна работна ръка в печатниците, което – предвид условията на засилена конкуренция – се оказва сериозен проблем за качеството.

След Освобождението се появяват множество печатници, като обаче не всички отпечатват книги, по-малките се занимават основно с административна документация. Бързото модернизиране на печатарската индустрия изисква подмяна на машините, както и техниките на работа. Въпреки множеството препятствия, опитите за собствено българско книгопечатане явно се оказват успешни. Васил Загоров дава редица примери  за  дейността на български печатници от онова време, изиграли важна роля за развитието на тази дейност. Ценни за изследването са отделените карета на някои страници, представящи откъси от преписката между писателите и другите участници в процеса, също и извадки от текстове, свързани с книжарството от този период. Сред имената, срещани в тях, са Димчо Дебелянов, Иван Вазов, Кирил Христов, Пандели Кисимов и  т.н.

Времето след Освобождението е свързано с усилия за едно бързо компенсиране на липсите в културната ни история. Един показател за самостоятелност става обособяването на собствено книгоиздаване, но такъв е също и осъзнаването на книгата като пазарен продукт. Това я прави масова, а именно, достъпна за всички, които желаят да четат, както и средство за печалба на онези, които я създават. В такъв смисъл, изследването на Васил Загоров е ценно четиво за интересуващите се от началните стъпки на книгоиздаването у нас и неговото превръщане от занаят в масова индустрия. Обърнато е внимание също и върху преводната литература – избор на езици за превеждане, качествено равнище на българските текстове. Това е важен раздел в книгата на Загоров, тъй като преводите от изследвания период, макар невинаги успешни, имат голямо значение за модернизирането на родната ни книжнина.

Книгата на Васил Загоров е подробно фактологично изследване върху един от най-важните процеси, свързани с културната ни история. Неговото проследяване през първите следосвобожденски години  показва осъзнаването на книгоиздаването като значима културна и пазарна дейност. Това е другото лице на българската книга във времето преди войните: нейната производствена страна преди стигането до читателя. То никак не я лишава от ореола на добре познатия ни израз „прозорец към света“ – тъкмо напротив. Тъй като книгопечатането е особено сигурен показател за напредничавия европейски дух на България след Освобождението и разкрива стремежа към модернизация в литературно отношение, съдействащ за запазването и надграждането на културната памет.