Skip to content Skip to navigation

Книги, четене и езикова култура

В статията се интерпретира връзката между книгите, четенето и езиковата култура в миналото и днес. Тази връзка се разглежда чрез факти от историята на българската книга, на новобългарския книжовен език и съвременния български книжовен език.

The article interprets the relationship between books, reading and language culture in the past and today. This relationship is considered by the facts of the history of Bulgarian book, of the modern literary language and the modern Bulgarian literary language.

 

You don't have to burn books to destroy a culture. Just get people to stop reading them.
Ray Bradbury

Към размисъл по темата за четенето ме провокира мисълта на Рей Бредбъри, изведена тук като мото: един от стълбовете на културата е четенето на книги. Цел на този текст е да се опита да щрихира връзката между книгите, четенето и езиковата култура в миналото, през ХІХ век, и сега, през ХХІ век, с оглед на процесите, фактите и интерпретирането им.

В миналото

След средата на ХVІІІ век българите разполагат с ключови формулировки за поне два от същностните параметри при интерпретиране на глобализираността, по които днес се проблематизира активно, а именно – необходимост от динамиката на мисълта, стъпила върху опита на постигнатото от миналото. В основата на възрожденските процеси се открива идейна платформа, видима в текстовете на Паисий Хилендарски (1760‒1762) и Софроний Врачански (1765). В нея се очертават ясно два пункта: единият се отнася до изискване за необходимост от отвореност към света, към човешкия опит, към другостта на себеподобните1, а вторият2 – до изискване за динамика на човешкото търсене (Захариева 2010: 30‒34).

С навлизането на печатната книга през Възраждането се създава ново, непознато за българина до онзи момент (печатно) информационно пространство. То позволява да се вербализират когнитивни промени, да се активизира формирането на новобългарския книжовен език, на читателския вкус, а и като цяло – на „вкуса“ към четенето3. Книгата започва да играе ролята на нов тип комуникативен обект, чието предназначение е „за всекиго“, съдейки по заглавията на книгите и обръщенията в предговорите им4. П. Костадинова интерпретира това положение като „почти безизключителен стилистичен похват във възрожденската ни книжнина, свързан с осъзнаването и активното използване на символните функции на книжовния език“ (Костадинова 2004: 13–29). Така че не само възрожденският предговор, но и самото възрожденско заглавие често включва апел към определен читателски кръг. След Паисий Хилендарски и от началото на ХІХ век ясно се открояват кръговете – потребители на книгата, макар и твърде общо: книжнината е предназначена за православното християнство, за народа, определящ се като православни християни, и основно – за подрастващото поколение.

Идеологията на Възраждането по отношение на въвеждането на (по)знанието е ориентирана към фундамента на социума – младите (подрастващите) в духа на православието. Посочената ориентация осигурява успеха на процеса на преход към модерността, тъй като разширението на/към светското става по-късно.

С процеса на масовизирането на книгата – особено след „Рибния буквар“ (Берон 1824) и откриването на Габровското училище (1835), тя, книгата, започва да изгражда съвременния си образ. С други думи, през Възраждането новото „книжно“ информационно пространство започва да се разширява: разширяват се представите за него, нарастват назоваванията в него.

Но всъщност през целия ХІХ век книгите са около 2 0005.

Съпоставката със съвремието поставя въпроса, дали е сериозно да се твърди, че посоченото количество възрожденски книги за около един век се оказва достатъчно дотолкова, че да повлияе върху светогледа на възрожденския българин, да го преориентира към модерност и да стане възможно да се формулира книжовноезикова норма (1899 г.). По-долу ще отбележа няколко факта, между които се открива кореспонденция.

Проследяването на количеството на библионимите (заглавията на книгите) от позициите на стандартната хронология и от позициите на „библионимната“ хронология през ХІХ век (от 1806 г.) по-ясно откроява количествения скок, започнал от третото десетилетие 6.

 

1371 библионима7

І
дес.

ІІ
дес.

ІІІ
дес.

ІV
дес.

V
дес.


дес.

VІІ
дес.

VІІІ
дес.

?

Стандартна хронология

1

6

6

33

94

211

379

362

36

Библионимна хронология

3

7

23

69

144

269

532

45

36

 

Съществен момент, който само ще припомня, е, че от средата на ХІХ век българската книжнина измества съдържателно акцента си от религиозно към светско. Безспорно това спомага за преориентирането на светогледа у възрожденския българин. Нещо повече: анализът ясно показва, че в процеса на промяната и формирането на новобългарския книжовен език не се отрича и не се отхвърля традицията, а се основава именно върху нея, което позволява относително бързо адаптиране. Този извод от анализа на концептосферата на книгата кореспондира с анализа на М. Бакич-Хейдън за образа на „монасите и монахините на източната църква, в която не съществуват многобройни ордени, традиционно се възприемат като хора, които едновременно са част от „настоящeто“ и от предусещането на „бъдните времена“. Като такива те въплъщават прехода към друг обществен стадий и жизнено измерение...“ (Бакич-Хейдън 2004: 95).

И още един интересен факт. За да изпъкне по-ясно спецификата на Българското възраждане в сравнение с няколковековния преход в западноевропейската култура, ще се позова на данни от изследването на Питирим Сорокин за съотношението между религиозно и светско в европейското изкуство, главно при картини и скулптури, но като се отчита, че през ХVІІІ–ХІХ век светските словесни произведения са около 80–90%. И така, съотношението между религиозна и светска тематика в „централната“ западноевропейска зона се развива, както следва: за ХVІІ век – 50, 2 към 49, 8 (светско); за ХVІІІ век – 24, 1 към 75, 9; за ХІХ век – 10, 1 към 89, 9; за ХХ век – 3, 9 към 96, 1 (Сорокин 1992: 284).

Съпоставката в развитието на съотношенията религиозно : светско разкрива, че българските възрожденски четири десетилетия след втората половина на ХІХ век вместват четиривековно западноевропейско развитие. Това е впечатляващ факт. Какво се случва?

Един от възможните отговори е, че през Българското възраждане динамиката „се центрира в областта на литературата, която единствено е могла да се използва като средоточие на национални и културни процеси“ (Георгиева и др. 1989: 121). В увода към Златната клонка (1890) се открива една интересна мисъл на Дж. Фрейзър, а именно – че две или три поколения литература могат да променят мисълта повече, отколкото две или три хилядолетия традиционен живот (Фрейзър 2006). Тази констатация се отнася с пълна сила за Българското възраждане: всичко, което се включва в представата ни за възрожденска книжнина, спомага и съдейства за промяната в познанието и светогледа у възрожденския българин.

Втори възможен отговор може да се търси във факта, че се създава ново информационно пространство: то е неопределено, отличаващо се с непълнота на (по)знанието, с митологичен тип информация, която започва да се трансформира към модерен тип (по)знание. Това създава предпоставки и възможност за резки когнитивни промени, каквито протичат на практика. Не на последно място следва да се отбележи, че са налице и промени в извънезиковата действителност, които се фиксират от езика. С масовизирането си книгата заема мястото на комуникатор и носител на нова информация във възрожденското пространство.

Трети възможен отговор: просто хората са четели книги – активно, съпричастно, вдълбочено, емпатично и са се чувствали принадлежащи към общността на четящите. Нещо повече: възрожденските текстове са били обсъждани и съпреживявани. Роман Якобсон отбелязва и една от спецификите на писмения език, която е свързана с времето и пространството: „Когато четем, виждаме неподвижни букви, и времето на писмения поток е обратимо – можем да върнем и да прочетем отново написаното, може да прескочим и напред“ (Якобсон 1996: 233). Чрез обекта книга се проявяват разнообразни духовни взаимодействия и взаимоотношения, характерни за специфичните контактни зони, каквато е българската култура. С появата на печатната книга през ХІХ век в България се активизират езикови процеси, които са свързани с формирането на новобългарския книжовен език. Обединени, тези два обекта – езикът и книгата, и/или езикът в книгата, а също и книгата в езика, особено след масовизирането на печатната технология, дават изключителен тласък в развитието на обществото въпреки липсата на книжовноезиков регламент до началото на ХХ век. Резултатът е налице: уникалното развитие на българското общество през Възраждането и първите десетилетия след Освобождението е оценено от сп. Нова Европа (16 юли 1918), което отбелязва, че българите са постигнали висок образователен стандарт още преди Освобождението8.

Вместилище за писмената форма на езика и източник на информация за езиковата ситуация от онова време е книгата, докато днес тази функция изпълнява повече глобалната компютърна мрежа, където протичат доста по-различни процеси (Захариева 2013: 660‒669) и където е налице разнообразие от текстове.

В съвремието

През последното десетилетие се отчитат тревожещи тенденции (Захариева 2012: 175‒182) въпреки написаната държавна политика9. Налице са проекти, инициативи, изследвания по проблема четене, като един от изследователските центрове е Университетът по библиотекознание и информационни технологии (срв. напр. Парижкова 2012: 352–357; Парижкова 2013а: 109–117; Парижкова 2013б: 51–66, Загоров, Златкова 2012: 78–92). Такива дейности безспорно са нужни предвид спецификата на комуникацията, налагана от масмедиите и особено от телевизията, която „лишава от вътрешна съсредоточеност и интерпретация чрез живото слово“ (Панарин 2003: 315).

Но навсякъде из стратегии, проекти и инициативи се заобикаля, подценява или премълчава фактът, че голяма част от тези дейности са основани на езика. Те предполагат акцентиране върху езиковата култура, обучение в езикова култура. Четене на писмено слово без език е трудно въобразимо. Проблемният кръг книги и четене се обсъжда в контекста на високи цени на хартиените книги, на учебниците, помагалата, помощната литература, на навлизането на е-книгите при забавени темпове на компютризиране в образователната сфера, на високи цени на електронните устройства за четене на книги, проблеми с е-библиотеките и т.н. Духовната съставка, отнасяща се до отношенията между език и мислене – нека припомня, че езикът е своеобразен shortcut към мисленето, а в цивилизования свят има измерители на равнището на езиковата култура – се премълчава. А може би просто не се разбира. Заобикаля се далеч по-същественият проблем за езиковата дейност четене от връзката език – четене, въпреки че:

  • е доказано, че в психолингвистичен аспект връзката език – четене влияе благоприятно на развитието на центровете от лявата хемисфера у индивида;
  • днес е променено традиционното отношение на българина към книгата, включително и митологиите за нея (Аретов 2006);
  •  доказано e разбирането на книгата в когнитивен и културно-исторически аспект като фактор, който формира съвременния български език и който развива българската езикова концептосфера (Захариева 2010);
  • днес изключително рядко може да се попадне на книжно тяло, в което да са спазени книжовноезиковите норми поради икономия от професионални редактори и коректори в издателствата. 

Последиците от комбинираното въздействие само на посочените аспекти водят до обезценяване на традиционното четене: половината от младите хора не са прочели и една книга през живота си според твърдения на журналисти (Режева 2012; Стоянова 2010). Дори и да приемем, че такива твърдения са пресилени, оттук произтичат няколко следствия, засягащи концептосферата на българския език:           

  • ограничава се речниковият фонд на индивида, съответно на обществото;
  • спада грамотността му поради липса на достатъчно зрително възприемане на писмени текстове, които да се запаметяват в процеса на четенето;
  • ограничава се способността да се формулира ясно и точно мисъл,
  • общуването се свежда до употребата на фрази, близки до „семантичните примитиви“,
  • намаляват се способностите за съсредоточаване и анализ.

Твърди се, че спадът в продажбите на книги за 2011 г. е изключителен: на човек от населението се пада по-малко от една закупена книга. Може би това се компенсира от наличието на е-книги. Коректни данни е трудно да се посочат. Четенето на е-книги все повече се свързва със специфичен начин на преглеждане на текста, който условно може да се нарече „уикичетене“. В добавка, наскоро излязоха данни, че интернет поколението може да се концентрира до 10 мин.

Проблемът е в същностното неотчитане на ролята на четенето и книгата в българската езикова концептуалност и влиянието, което те, четенето и книгата, оказват върху езиковата култура на носителите на българския език. Обратното също е вярно – добрата езикова култура предполага четене на книги.

Ситуацията има и друга възможна интерпретация: моделът на образование е сбъркан. На това обръща внимание Ина Антонова: този модел може да е бил добър за индустриалния период, но определено не отговаря на заявените изисквания за екологичност и за изграждане на общество на знанието, тъй като му липсва духовната съставка (Антонова 2008). Добрите практики и традиции в българската образователна система, ако изобщо бъдат споменавани днес, удобно се плъзгат към политизиране вместо да се постави въпросът за съзидателен образователен модел, отговарящ на съвремието. Съмнително е също така причините за кризата в четеното да се търсят само в образователната система: лайтмотивът тук е образованието не възпитава в четене. Почти табуизиран за обществото ни е фактът, че „годишно между 20 хиляди и 40 хиляди деца напускат училище“ (Проданов 2011: 15).

От 2005 г., откогато съм в СВУБИТ, днес вече УниБИТ, постоянно някой изследва проблемите на четенето, спада в четенето, инициират се прояви, с които да се привлекат читатели изобщо. Но и тук се прескача връзката между език, четене и езиковата култура. Четене без език, тоест декодиране на писмените символи, наречени графеми, осмислянето им и евентуалното следващо тяхно кодиране в постоянното превключване между вербално и невербално е трудно въобразимо. Връзката между степента на владеене на книжовноезиковите норми, езиковата култура и четенето е правопропорционална. През 2007 г. направих сондаж на знанията по езиковата култура на новоприетите студенти (Захариева 2008: 18‒22). Резултатите не бяха обнадеждаващи10. Подобна е ситуацията към момента. Нещо повече: в практиката съм се сблъсквала с изобилие от варианти дори при изписването на първия български роман „Под игото“. Това просто означава, че тази книга никога не е била докосвана. Все пак, в интерес на обективността, ще отбележа, че остава малък процент четящи студенти, любители и ценители на книгата. Струва ми се, че именно към тях следва да се насочи вниманието: те са ценност и надежда за съхраняването на българската езикова концептосфера.

 

Цитирана литература

Антонова, Ина. 2008. Новата научна парадигма и духовносттаhttp://www.dailymotion.com/video/xnvq93_ина-антонова-за-новата-научна-парадигма-и-духовността_creation (Достъп: 02.04.2015)

Бакич-Хейдън, М. авт, 2004. Кое е византийското на Балканите?. В Д. Биелич & Савич, О., ред-ри Балканите като метафора : Между глобализацията и фрагментацията. София: Труд.

Берон, П. авт, 1824. Буквар с различни поучения, Брашов: Антон Йованович.

Загоров, В. & Златкова, П. авт-ри, 2012. Чети! Сподели! Бъди крачка напред!. В Л. Парижкова, ред Книгата – нашето по-смислено настояще : Сборник с доклади от форума "Дни на книгата и авторското право в УниБИТ. София: За буквите – О писменехь, с-ци 78–92.

Захариева, Й. авт, 2008. Абевето на езиковата култура, София: Авангард Прима.

Захариева, Й. авт, 2012. Език, култура и национална сигурност. Eзикът и културата в съвременния свят. В Сборник с материали от Международна научна конференция. Бургас, 22-23 юни 2012. Велико Търново: Знак '94, с-ци 175–182.

Захариева, Й. авт, 2013. В подстъпите към извън-предела. Обществото на знанието и хуманизмът на ХХІ век. В Сборник с доклади от Х юбилейна научна конференция с международно участие от 1 ноември 2012, УниБИТ. София: За буквите – О писменьхь, с-ци 660–669.

Леков, Д. авт, 1982. Литература. Общество. Култура, София: Народна просвета.

Леков, Д. авт, 1992. Родолюбивий благоразумний народе българский : Възрожденски предговори : 1806 - 1865, София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

НСИ, Книгоиздаване и печат, 2005. <http://www.nsi.bg/bg/content/3572/издадени-книги-и-брошури>

Панарин, А. авт, 2003. Искушение глобализмом, Москва: Эксмо.

Парижкова, Л. авт, 2012. Творчески провокации за стимулиране на четенето. Образование и технологии. Иновации в обучението и познавателното развитие, 3, с-ци352–357.

Парижкова, Л. авт, 2013. Държавна политика за стимулиране на четенето в България. В Книгата – нашето по-смислено настояще : Сборник с доклади от форума "Дни на книгата и авторското право в УниБИТ. София: За буквите – О писменехь, с-ци 51–66.

Парижкова, Л. авт, 2013. Изследване на съвременни тенденции в областта на книгата и четенето. В Р. Илиев Василева, Станчева, С. Свиле, & Янкова, И. Васил, ред-ри Дигиталното настояще и бъдеще : икономически, културни, образователни, правни и технологични въздействия. Сборник с доклади от научна конференция с международно участие, 9-10 април 2013 г., Метрополитън Хотел, София. София: За буквите – О писменехь, с-ци 109–117.

Проданов, В. авт, 2011. Легитимация на прехода към втори български капитализъм. Ново време. Списание за социални идеи, политика и култура, 12, с15.

Фрейзър, Д. авт, 2006. Златната клонка, София: Рата.

Якобсон, Р. авт, 1996. Язык и бессознательное, Москва: Гнозис.

  • 1. Срв. у Паисий Хилендарски в предговора му към История славеноболгарская: „[…] никому бо дарова ся долго жити, на долгое время писания о сих оставиша. Сами собою умудрити се не можем, кратки бо сут дни жития нашего на земли. От чтения убо древних можем и от чуждаго искуства скудост лет наших ка стежанию разума наплнати и понуждаем се“ (Паисий 1972).
  • 2. Срв. у Софроний Врачански: „Ум человеческий мести се – казва той, – и не стои на едином месте“ (Софроний 1991: 503–504).
  • 3. Дочо Леков отбелязва за развитието на категорията читател: „Литературният вкус търпи развитие, но той не е и не може да бъде единен. […] В такъв смисъл през Възраждането можем да говорим за три типа вкус – патриархално-фолклорен с тенденция към литературен, масов и направляващ. […] През 40–50-те години масовият консуматор на духовни ценности е единна категория. […] Още през 40–50-те години някои книжовници обособяват категорията „ученолюбив читател“, която впоследствие прераства в категория, включваща писатели, учители, културни дейци със стабилен литературен вкус. Но процесът на диференциация на вкусовете, а в зависимост от това и на читателите, се осъществява през 60–70-те години“ (Леков 1982: 317-323).
  • 4. Особеност на възрожденското заглавие е, че то съзнателно експлицира за кой читателски кръг е предназначена книгата. На този аспект във възрожденските предговори обръща внимание Д. Леков: „Обръщенията във възрожденското предисловие са различни. Те са съобразени преди всичко с възприемателя – с неговата интелектуална и социална диференциация, с възрастовите му особености, с функциите му в процеса на комуникацията. Прави впечатление, че обръщенията в предговора през 30–40 години на ХІХ в. са в повечето случаи обобщаващи – „любезни прочитатели“, „благочестивий народе болгарский“, „любезни единоплеменни читатели“. Възприемането на адресата като единна категория е продиктувано както от общонационалния характер на проблемите, поставени в предговора на конкретното издание – светското образование, историческото минало или черковната борба, които интересуват всички – така и от обстоятелството, че през първите десетилетия на ХІХ в. значителна част от читателите продължават да живеят с фолклорно-патриархалните представи на своите деди, да се съобразяват с критериите им при оценката на процеси, явления, творби и творци. [...] През 60–70-те години, когато диференциацията между различните категории възприематели е в общи линии откроена, настъпват промени не само в съдържанието и жанровото своеобразие, но и в обръщенията на предговора – появяват се „младия“, „любомъдрия“, „ученолюбивия“, „любознателния читател“ (Леков 1992: 113).
  • 5. Има известни разминавания в точния брой на възрожденските печатни книги. Според някои изследователи количеството на книгите за периода 1801–1878 г. е 1 252, авторите са 263 (Гладкова, Ликоманова 2002). Според други броят на оригиналните български книги е 1250 (от които: 500 са преводни, 580 – учебна литература, 350 – художествена литература, 390 – религиозна литература, 31 – светска и научна литература, 220 – други), докато общият брой е около 1 800 (Парижков 2007: 363–418). За сравнение ще отбележа различието на мащабите в книгоиздаването днес. Само през 1991 г. у нас са излезли 3 260 заглавия, през 2001 г. – 5 768 книги (Гергова 2004), през 2005 г. – 6 029 заглавия (НСИ 2005), през 2010 – 7 213 (http://www.nsi.bg/bg/content/3572/издадени-книги-и-брошури).
  • 6. Библионимната хронология естествено съвпада с периода на българската старопечатна книга (1806–1877).
  • 7. Това е броят на книгите, въз основа на които е анализирана концептосферата на книгата (Захариева 2010).
  • 8. Елитарно космополитно списание на победителите от Първата световна война, вж. http://www.sopot-municipality.com/aktualno/buditeli.html. Фактът е отбелязан в сравнителен контекст спрямо славянството.
  • 9. От прегледа на материалите, публикувани в president.bg, става ясно, че в Съвета по духовност, култура и национална идентичност предмет на обсъждане е например Стратегия за развитие на сектор „Литература. Книжовно културно наследство. Библиотеки. Четене. Книгоиздаване“, в дневния ред присъстват стратегически цели в областта на книгоиздаването, книготърговията и библиотеките.
  • 10. Малко по-късно през същата година възложих и дипломна работа за анализ на езиковата компетентност след изкаран лекционен курс на студентите въз основа на резултатите от изпитни текстове по езикова култура. Тя потвърди проблемните пунктове в усвояването на книжовноезиковата норма.
Година: 
2014
Том: 
11
Книжка: 
3
Рубрика в списание Littera et Lingua: