Метаморфозите на постчовешкото

Промените от края на ХХ век в технологиите, в културата, в литературата доведоха до възникване на все по-трудно разчленим спектър от научни проблеми, които предстои да бъдат формулирани и изучавани в процеса на тяхното разгръщане в новото столетие. Книгата на А. Главанакова1 участва именно в този научен полилог – многоезичен и вече многогодишен, въплътен в книжни тела или продължаващ съществуването си във виртуалния свят, който описва и се опитва да разбере. Изследването е осъществено, научните изводи са формулирани, проверявани, отхвърляни и прецизирани през първото десетилетие на ХХІ век. Eто защо твърденията имат всички основания да бъдат преценявани именно в тази технологизирана среда на информационното общество, без която днешната литературата не би могла да бъде създавана, разпространявана, а в редица случаи – дори четена.

Изборът на тема на изследването, представено в книгата, кратко може да се изрази с думите на автора си „метаморфози на текстуалното и човешкото в дигитална среда” (с.8). Следва да се признае, че този избор е особено добър с оглед възможността да се кажат за първи път много неща, само отчасти осветлени в българската хуманитаристика2 3 4 5 6, като едновременно се добавят акценти, не срещани и в англоезичните източници, отнасящи се както до киберлитературата като цяло, така и до трите избрани произведения в тяхната обърнатост към темите на текстовото и човешкото тяло и сублимацията им в машинно генерирана среда. В книгата целенасочено се преплитат темата за човешкото тяло и метафората за текстовото тяло, върху което преплитане и дори сливане се основават хипотезите за характера на наблюдаваните промени и на двете „тела” в киберпространството. Възможен ракурс на това изследване би могло да бъде назоваването на причините за „отелесяването” на киберпроблематиката, защото всички автори, визирани в изложението, поставят въпроса за дематериализираните, лишени от плът и плътност тела, проектирани в аналогични електронни (и всъщност често текстови) цялости в дигиталното поле, като за разглеждане в аналитичните части са избрани три ключови произведения от историята на киберкултурата: Synners („Синтезатори”) (1991) от Пат Кадиган, Patchwork Girl („Парцаленото момиче”) (1995) на Шели Джаксън и Lexia Perplexia („Лексия перплексия”) (2000) на Талън Мемот.

Въвеждащата в проблематиката първа глава регистрира дискусиите на 90-те години на ХХ век относно нововъзникналата компютърно опосредствана текстуалност, реактуализирането на въпросите за съхранението на паметта, както и количествено-качествените напрежения в текстово-информационното поле ‑ т.е. изобилието от текстове, водещо до дълбинни промени в литературността. На авторката не е било трудно да асоциира текста и телесността, съответно проблемите на електронното превъплъщаване на едното и другото, доколкото това е водеща или поне открояваща се тема в ред изследвания, част от които свързани с киберфеминизма или принадлежащи на изтъкнати съвременни изследователки (Д.Харауей, А.Р.Стоун, К.Хейлз и др.). Първата опора на работа е в кибертеорията с нейните разклонения – изучаване на хипертекстовостта, киберкултура, електронна литература. Втората опора е теоретизирането на тялото и телесното от философията, социологията, психологията. Доста съвременни изследвания, добре познати и у нас, свидетелстват за стабилитета на проблематиката, и това има своите последици за характера на изследването, за неговите инструментариум и методология, за която е заявено, че предполага междудисциплинарен подход към феномен с комплексен характер, като особено се подчертава антропологичният ракурс.

Книгата на А. Главанакова конструира плътен литературнотеоретичен и хуманитаристичен фон, прибягвайки към рецептивната теория, джендърните изследвания и преди всичко към постмодернистичната теория, която помага да се разпознаят такива постмодернистични черти на киберлитературата като мрежовата организация, отсъствието на завършеност, интертекстуалността. Постструктуралистичните и деконструктивистки представи за текста са възприети от авторката след такива влиятелни учени като Джей Дейвид Болтър и Джордж Ландоу като визионерски спрямо хипертекста и киберлитературата. Заедно с това някои от идеите на киберлитературата се извеждат от американската експериментална проза на 60-70-те години на ХХ век. Ще добавим, че няколко десетилетия по-рано европейският авангард вече е изпробвал много от техниките и е формулирал част от целите на литературата, станали изпълними едва в компютърната епоха, между които е освобождаването на текста от окончателната фиксация на печатната книга, от „тиранията на типографията”, според фразата, употребявана по онова време. Но както отбелязва и Александра Главанакова, предшественици на хипертекста, се посочват изобилно много и далеч във времето ‑ до Дж.Джойс и дори Л.Стърн, мислени като създатели на печатна, преддигитална хипертекстова литература (с.56-57).

Разсъжденията на А. Главанакова върху спецификата на киберлитературата закономерно я отвеждат до механизмите на пораждане на нелинейния текст, представени (дали ще сгрешим, ако кажем „въобразени”) от Еспен Аарсет в неговите вече фундаментални за кибертеорията изследвания. От теорията на Аарсет за ергодичната литература, оригинална според едни твърдения и екстравагантна според други, авторката извлича две определящи характеристики на кибертекста: 1) зависимост от медията/средата; 2) възможност на читателя да избира и да трасира индивидуален път в текста.

В хода на разсъжденията си А. Главанакова е поставена пред необходимостта постоянно да предлага работни дефиниции, да очертава границата на термини като киборг, виртуална реалност, интерфейс, хипертекст, хипермедия и т.н. В интердисциплинарното поле на технологиите и културата определенията имат изчерпателна точност (например в речниците за стандартизирана Интернет и компютърна терминология), но преместим ли центъра на изследването към полето на литературната наука и културологията, необходимостта от предефиниране става очевидна.

Следващ проблемен кръг, подробно представен в книгата, е концептуализирането на тялото от постхуманизма. А. Главанакова демонстрира способност за задълбочено инспектиране на редица философски позиции, школи, направления, визиращи тялото като конструиращо и конструирано, факултативно и детериминиращо. Така са очертани траекториите на движение на постмодернистичната и постхуманистичната мисъл към разбиране на новия феномен на кибертелата. Този интерес към философските представи за тялото и телесността е напълно оправдан с оглед необходимостта от определяне на стадиите и аспектите на реконструиране на персоналността и телесността, осъзнати като взаимообвързани и предполагащи се в киберпространството.

Проследимото тематичното движение на книгата е от киберлитературата към хипертекста и кибертекста, от тях към философските визии за тялото и екстремното им реализиране в представата за киборга в киберпънк литературата, които следват във втора глава. Концепции, фантазии, популярни образи на киборга - от антипод на хаоса до негов възвестител и дори въдворител, позитивни и негативни визии - всички те са подробно огледани и преценени по приложимост от авторката. Така „Synners” на Пат Кадиган е добре мотивиран избор на текст в зоната на една привидно мъжка поне по доминация литературата ‑ тази на киберпънка, асоциирана най-често с Уилям Гибсън и Нийл Стивънсън. А. Главанакова се спира върху една от малкото писателки в киберпънка и нейната представа за тялото и съзнанието, за преходите и трансформациите, а също и за съхраняването на персоналността в различните материализации ‑ телесни и машинни. Специално е подчертано, че вниманието към въплъщението като само по себе си място, вместване, обект на идентификация, е обусловено в романа от технологичните възможности, но акцентът е поставен върху етичните въпроси на въплъщението и превъплъщението. Така, избирайки текст, който се осланя на стабилитета на книжното тяло, авторката успява да открои придвижванията в концептуалната зона на тялото, описани от Пат Кадиган.

Посветена на особено известната в киберкултурата творба на Шели Джаксън „Парцаленото момиче” следваща част на книгата проследява неизбежността при хипертекстовото организиране на промените в наративната структура на текста, както и на принципите на четене. Последователно са анализирани множеството новости в читателските практики и стратегии при възприемането на хипертекстовата литература с нейните често отсъстващи маркери за начало и край, последователност и логика, разграничение на ролите и типовете активност на читателя и автора. В центъра на вниманието си обаче авторката поставя преди всичко непостоянните граници на личността и на човешкото изобщо, изследвани в творбата на Шели Джаксън, самото сегментирано постмодерно тяло, разпръснато в първата/изходната реалност и реконфигурирано във втората/техно реалност.

„Лексия перплексия” на Талън Мемот е произведението на кибертворчеството, анализирано в последната глава на книгата от позициите на изясняваната проблематика за сливанията и преходите между текст и тяло. Главанакова се спира върху мнението на Талън Мемот, че текстът в киберверсията си се превръща в устройство, което се задейства и функционира по определени начини, предписани от автора и представляващи част от компетентностите на новия читател. Наблюденията стигат до прозорливия извод, че киберпънкът и кибертекстът, като поставят в наративното поле описанията на технологичните въздействия и взаимодействия в двойката човек-машина, предизвикват да се фокусираме върху ред морални въпроси, отнасящи се до нововъзникващите субективности. Не по-малко важни са анализационните наблюдения върху сложната езикова повърхност на „Лексия перплексия”, като не са подминати и други явления със сходна текстура, които създават и контекста, и генеалогията на анализираните три творби, – киберпоезията, кинетичната поезия и предхождащата ги преддигитална конкретистка поезия. При Талън Мемот е набелязан още един проблем – този за множествената субективност, за мултиплицираните идентичности. Това е най-привлекателната за изследване страна на мрежовото общуване, виртуалното заселване и „втория живот” в киберпространство.

Александра Главанакова проследява еволюцията от текст в текст на представите за напусканото тяло, за неговата слабост, заменимост; видени са и страхът, и копнежът по превръщане от човек в киборг, които водят до „дисперсия” на субекта. Повлияното от Дона Харауей размишление върху машината/киборга не като чуждия постмодерен Друг, а като себе си, е една от пресуппозициите на киберкултурата ‑ „машината сме ние”7 и това намира своето очаквано и мотивирано осветляване в изследването.

Книгата като цяло и по-специално четвърта глава ни правят свидетели и на интересна посока на трансформация на литературната критика днес ‑ тя е колкото интерпретиране на оригинални творчески решения, толкова и на машинни функционалности, колкото моментни снимки на възможните читателски стъпки и впечатления, толкова и пътеводител-каталог. Така сме поставени пред необходимостта от рефлексия върху метаморфозите на писането за литературата, защото за него е необходимо придобиване на допълнителна и различна от филологическата експертиза - в областта на киберантропологията, новите медии, хипертекстовата теория и технология. Заедно с това е нужен постоянен „ъпдейт” на материала и литературата върху него, осъзнаване на риска и неизбежността от спиране на изследователския часовник върху конкретен времеви отрязък, както е в книгата – 2000 година, тази на създаване на третата анализирана творба. В „Posthuman Transformations: Bodies and Texts in Cyberspace” Александра Главанакова ни предлага да се върнем в преддверието на века, който живеем, да видим като необичайно и фантастично това, което е вече ако не реалност, то поне срещната възможност, защото метаморфозите на човека и неговия свят са в ход. Както винаги е било.

• 1. Aвторският преводен вариант на заглавието e Метаморфозите на постчовешкото. Тяло и текст в киберпространството
• 2. Вж. сп. Литературата 2007, 2, брой посветен изцяло на киберкултурата и интернет изследванията в хуманитаристиката;
• 3.
  Николчина, М. авт, 2006. Вдлъбнатото огледало. Аспекти на парачовешкото у Клайст и Рилке. Критика и хуманизъм (ФХСИ), 22, с-ци73 – 92.

• 4.
  Мавродиева, И. авт, 2010. Виртуална реторика: от дневниците до социалните мрежи, София: Софийски университет.

• 5.
  Божанкова, Р. авт, 2013. Хоризонти на дигиталната литература, София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".

• 6.
  Кьосев, А. авт, 2013. Караниците около четенето, София: Ciela.

• 7. The machine is not an it to be animated, worshipped, and dominated. The machine is us, our processes, an aspect of our embodiment (Haraway 1991: 180).