Skip to content Skip to navigation

Неврастения и несправедливост

Обект на анализ в статията е разказът на Константин Константинов „Неврастения“. Тя опитва да покаже как в разказа популярните психиатрични знания за неврастенията от първата половина на ХХ в. са преработени така, че да бъдат превърнати в малки, локални, обикновени знания за несправедливостта, сливащи се в едно контразнание за това, че не можем да знаем каква е или каква трябва да бъде стойността на живота, което запазва своята критическа и политическа релевантност и днес.

The paper is conceived as a discussion of a short story by Constantin Constantinov, “Neurasthenia”. The point of the discussion is to provide an account of the transformation of common-sense psychiatric knowledge accessible to Constantinov into local, situated knowledge of social injustice that intensifies into the counter-knowledge that one is unable to know what is or what should be the value of life, a counter-knowledge of particular relevance in the context of neoliberal capitalization of life.

Този текст е замислен като коментар към разказа на Константин Константинов 1 (Константинов 1968).

Той е фокусиран върху проблема за знанието в литературата. За да може да бъде поставен подобен проблем, са необходими няколко предварителни уговорки:

Не всичко, което знаем, е знание. За да стане знание, то трябва да има стойност.

Знанието има стойност, когато може да се превръща в знание за друго.2 Например знанието за неврастенията може да се превърне в знание за определен неврастеник, за нервните разстройства, за нервната система, за аномията, за модерността, за историята на психиатрията или социологията (Porter 2001: 31-50).

Разбира се, знанията не се превръщат магически в знания за друго. Превръщането им предполага работа. Например превръщането на знанието за неврастенията в знание за аномията предполага съчетаването му със статистически данни за психичните заболявания и самоубийствата, за националността, вероизповеданието, семейното положение, професията, класата на индивидите, от чието страдание или смърт се натрупват тези данни (Дюркем 1999: 50-66).

Тази работа по превръщането на знанието за неврастенията в знание за аномията е можела да бъде извършена при определени условия. Тя е предполагала например натрупването на достатъчно много и достатъчно сигурни статистически данни, създаването на институции, регистриращи смъртните случаи, психичните разстройства и техните причини, разширяването на обхвата на тези институции, така че да регистрират населения, синхронизирането на работата им в рамката на националната държава, изобретяването на теорията на вероятностите, на закона за големите числа, на статистическите техники на пресмятане на корелации между променливи (Hacking 1990: 1-10).

Тъй като зависят от социални и исторически условия за възможност, знанията не могат да се превръщат безпределно в друго. Ако прелеят отвъд пределите, в които могат да циркулират, те губят стойността си и стават незнание. Както се е случило например с опитите знанията за неврастенията да бъдат превърнати в знания за американския национален характер (Beard 1881: 96-192).

Да наречем икономия на едно знание режимът на неговото циркулиране (Certeau 2000: 155). Това би ни позволило да твърдим, че литературните знания имат особена, автархична икономия. Тъй като тук тя не може да бъде описана внимателно, за целите на тази статия ще отбележа една всъщност банална нейна черта: това, което научаваме от една литературна творба, не може да се превърне в знание за това, за което се говори, но може да прелива в знания за това как се говори или какво кара някого да говори така. Например един разказ за неврастения не може да прелее в знание за неврастенията. Ако пренеса наученото от него отвъд предела на литературата, то няма да има стойността на истина. Не бих могъл да твърдя например, че след като съм прочел разказа, знам нещо за това психично разстройство. Ако все пак го сторя, вероятно ще попадна в положението на човек, който не знае не само какво е неврастения, но и какво е литература. Въпреки това разказът има истинна стойност, защото мога да твърдя, че го знам, че знам какъв е неврастеникът от този разказ и какво се случва с него. Нещо повече, както свидетелства критиката за Константинов, знанието за разказа може да прелее в знание за писателя, за писането, за историята на българската литература, за човешката ситуация (Игнатов 2012, Димитрова 2009).

Ще опитам да покажа, че дискурсивната икономия на литературата прави възможна особена форма на критика, която артикулира малки, локални, обикновени, несигурни, подчинени, лишени от стойност знания3 така, че да подкопават хегемонията на това, което трябва да се знае, да противодействат на хегемонното знание, да прерастват в бунтове.4

***

Понятието неврастения е въведено през 1869 г. от американския психиатър Джордж Биърд. В следващите десетилетия то се радва на значителна популярност и се превръща в една от най-честите психиатрични диагнози, за да бъде изместено в средата на ХХ в. от серия понятия, описващи сродни симптоми или механизми от рода на прегаряне или стрес (Shiraev 2014: 8-9).

Биърд е предполагал, че неврастенията се дължи на нервно изтощение, проявяващо се в широк спектър от неспецифични симптоми, включващи раздразнителност, потиснатост, главоболие, сенна хрема, смущения в храносмилането, напрежение в очите, замъгляване на погледа, сухота на кожата, безсъние, сърбежи, превръщане на всекидневни дейности в лични ритуали, хипохондрия, хистерични припадъци, склонност към тютюнопушене, употреба на алкохол или други стимуланти (Beard 1894: 112-117). При това неврастенията се е характеризирала със специфично разпределение. Тя е изглеждала непозната преди епохата на модерността, силно разпространена сред висшата класа и в Съединените щати, рядка сред нисшите класи, заетите с физически труд, нецивилизованите и южните народи (Beard 1894: 251-252; 1881: 293-280, 96 ff.).

Въвеждането на понятието неврастения е предизвикало революция в психиатрията от последната четвърт на XIX в. (Porter 2001: 37-42). На първо място, то е било първият случай на признаване на болест без специфична симптоматика. На второ място, диагностицирането на лудостта е било дизюнктивно, доколкото е изисквало от лекаря да реши че пациентът или психично болен, или със здрав разум. Но диагностицирането на неврастенията е блокирало тази дизюнкция, защото страдащият от нея е бил едновременно болен и със здрав разум. На трето място, психичните болести са били обяснявани с анормалността на разума или на желанието. Но тъй като е била отдавана на физиологични причини, неврастенията не само не е можела да бъде обяснена по този начин, тя е изглеждала по-скоро болест на тялото, разраснала се до степен, в която е прекрачила границите му, за да се превърне в психично заболяване. На четвърто място, докато психичните болести са можели да бъдат обяснени с начина на живот, дисфункционалността или анормалността на засегнатия индивид, но неврастенията не е можела да бъде обяснена, без да бъдат отчитани социални условия от рода на конкуренцията, напрежението на модерния живот или на умствения труд. Всъщност социалната и природа е изглеждала дотолкова очевидна, че тя е била преработена в социологическа категория, вградено в едно от основополагащите понятия на възникващата наука за обществото, аномията (Дюркем 1999: 50-54).

***

В разказа на Константин Константинов психиатричното знание за неврастенията прелива в обикновено.

Обикновеното знание се отличава от знанието на психиатрите по това, че е знание за тъкмо този неврастеник (Garfinkel 2002: 99).

Дори когато се занимава с един неврастеник, един психиатър опитва да извлече от него знание, което да може да бъде превърнато в знание за други случаи.

То може да бъде превърнато в знание за други случаи например като бъде концептуализирано като знание за неврастенията, като бъде обобщено до знание за психичните разстройства или нервната система, като бъде трансформирано в знание за психологията на американците или за историята на американската психология, или дори като бъде вписано в корпуса на психиатричните знания като особено знание, като знание за особеностите или усложненията, които могат да бъдат наблюдавани в един конкретен случай (Beard 1894: 139-146). Знанието за неврастеника може да бъде превърнато в знание за друго чрез техники на записване, репрезентиране, формализиране, доказване, чрез превеждането му в речника на една теория или научна дисциплина, чрез дописването му с коментар, даващ глас на скритата под повърхността му истина. То може да бъде направено предаваемо и преподаваемо като бъде отграничено от незнанието така, че границата между тях да се разгърне в дистанция, която ученикът трябва да прекоси, напредвайки постепенно под ръководството на учител.

Но ако не може да бъде превръщано в знание за друго, ако не може да циркулира, психиатричното знание би било лишено от стойност.

Обикновеното знание за един неврастеник има различна икономия. То придобива стойност не когато циркулира, а когато се натрупва.

Да познавам тъкмо този неврастеник означава да знам какво го е дразнило, как е преминавало и колко е траело раздразнението му, какво е правил или казвал, когато е бил раздразнен, може би какво е мислил или чувствал, как съм реагирал, когато се е дразнил от едно или друго, какво съм правил, казвал, мислил, чувствал, при какви обстоятелства, какво са правили, казвали, мислили, чувствали други, до какво е водело всичко това, как се е развивала ситуацията, как е можела да се развие, какво може да се очаква занапред.

Такива знания са прекалено малки, за да имат стойност сами по себе си. Те придобиват стойност, когато се натрупат с времето. Тогава прерастват в обикновени знания, в знания за обикновеното. Например ако отделям време на един неврастеник, с времето ще знам от какво обикновено се дразни тъкмо той, как обикновено протича раздразнението му, как протича, когато не протича както обикновено, до какво води обикновено, до какво може да доведе, ако не протича, както обикновено.

Това знание ще има стойност, защото ще ми позволява да разпознавам, да обяснявам, да предвиждам, да направлявам или да се изплъзвам от едно ново раздразнение, да казвам за други, че са същите, да препоръчвам мерки, да предвиждам какво може да стане с другия, да се страхувам, да се тревожа. То може да се превърне в мисли върху крехкостта или нищетата на живота или в претенции как е честно да постъпват с нас близките ни, какво заслужаваме, какво ни дължат, или напротив, как е честно да постъпваме с тях ние, какво заслужават, какво им дължим. То може да прелее дори в знание за себе си. Наистина, не е ли знанието кои сме обикновено изградено не толкова от осъзнаване или признаване на идентичността ни, колкото от безкрайно малките знания, натрупани, докато живеем, както обикновено, чието натрупване прави живота ни обикновен?

Тъй като е съставено от безкрайно малки знания, знанието за обикновеното не може да бъде описано изчерпателно. Да си представим, че се заема с такова описание. То вероятно би служило на определена цел, например да разкажа историята на живота си или да дам съвет на приятел. Но дори когато съм казал достатъчно с оглед на тази цел, тъй като е описание на безкрайно малкото, то би включвало безкрайно повече. Би включвало например също и възможностите, които са останали неактуализирани, несъществени детайли, които не са прераснали в обстоятелства, думи, които са били изричани прекалено много или прекалено бързо, за да бъдат запомнени точно. Ако след като съм казал достатъчно, се заема да допълвам описанието си, за да включа несъществените детайли, неактуализираните възможности, смътно запомнените думи, като че се готвя да продължа до безкрайност, то вече би изглеждало безсмислено. Историята на живота ми би се разпаднала до хроника на всекидневни дреболии, които нямат достатъчно значение, за да бъдат събития. Съветът ми би започнал да обърква моя приятел, вместо да го насочва към нещо определено. Описанието ми би преминало в афазия.

Понеже обикновените знания не могат да бъдат описани изчерпателно, те включват едно нередуцируемо повече, което не може да бъде формализирано, репрезентирано, проверено, преведено в речника на определена теория или дисциплина.5 Оттук това повече, това знание за безкрайно малкото, това безкрайно малко знание, което прави един неврастеник тъкмо този неврастеник, което прави мен самия тъкмо мен, не може да бъде концептуализирано, обобщено или трансформирано в знания, в които можем да бъдем уверени, както са уверени учените или изобщо хората, които знаят какво знаят. Това знание в повече не може да бъде предавано и преподавано, защото не е отделено от незнанието с дистанция, която може да бъде премината от друг, всъщност то трудно може да бъде отграничено от незнанието. Наистина, какво знам, когато познавам тъкмо този неврастеник, себе си?

Можем да обобщим тези черти на обикновените знания като кажем, че тъй като са вкоренени в безкрайно малки знания, в знания за haecceitas в смисъла, който придават на това понятие етнометодолозите,6 те се характеризират с особена неувереност.

***

Тъй като в разказа на Константинов психиатричното знание за неврастенията е пропито от несъществени детайли от обикновения живот на тъкмо този неврастеник, доктор Н., то е станало неуверено. Могат да бъдат разпознати поне следните точки на неувереност:

1. Психиатрите трябва да знаят не само каквото се знае за едно психично разстройство. Те трябва да знаят също и какво се е знаело в миналото, каква дистанция отделя актуалното психиатрично знание от неговата история, каква дистанция е преминала науката в своя напредък. Но в разказа на Константин Константинов тази дистанция е заличена. Както стана дума, актуалното знание свързвало неврастенията със сложна сипмтоматика, варираща от избухливост до сенна хрема или склонност към тютюнопушене и алкохол. Но симптомите на неврастенията на доктор Н. се свеждат до раздразнителност и отчаяние, с които са я характеризирали лекарите от XVII и XVIII в., когато не са разполагали с едно уверено, научно знание за нея. Нещо повече, доктор Н. обяснява неврастеничните си кризи с дисфункция на жлъчката, както са ги обяснявали лекарите преди психиатрията да стане наука (Porter 2001: 31-37)

2. Неврастенията има особен ритъм. Тя избухва като криза с нарастването на нервното изтощение умора и стихва, когато вследствие на болестното прекъсване на обикновения живот на страдащия нервите му започват да се възстановяват (Beard 1894: 160-172). Психиатрите предполагат, че когато ритмичното избухване на кризите е съзвучно с ритъма на определени обстоятелства, те могат да бъдат мислени като предразполагащи фактори. Например усиленото пиене и пушене би следвало да усилва кризите, намаляването му би следвало да ги отслабва (Beard 1894: 201). Но доктор Н. пуши и пие постоянно. Тъй като постоянният ритъм на цигарите и алкохола се е откъснал от ритмичните взривове на неврастеничната му криза, те вече не могат да бъдат мислени като предразполагащи фактори.

3. Психиатрите от началото на ХХ в. са предполагали, че нервната система разполага с ограничен запас от сили и че неврастенията се дължи на надхвърлянето му (Beard 1894: 150-157). Какво предизвиква надхвърлянето му е изглеждало твърде различно в различните случаи, твърде променливо. Поради това те са се абстрахирали от него. Нервите са капитал, е казвал откривателят на неврастенията, американският психиатър Джордж Биърд (Beard 1881: 9-13). Ние можем да изразходваме този капитал като работим прекомерно или като се предаваме на прекомерни удоволствия, независимо от това неврастенията би ни засегнала, когато надвишим активите си и в усилието си да правим повече или да се забавляваме повече започнем да изразходваме сили, каквито не притежаваме, които сме взели на кредит. Но в разказа на Константин Константинов неврастеничните кризи на доктор Н. не са абстрахирани от причините си. Напротив, натрупването на кризи е обобщило тези причини до неувереното знание, че обикновено доктор Н. се дразни, когато нещо не е както трябва.

4. Психиатрите от началото на ХХ в. са установили, че новото усилва неврастеничните кризи (Beard 1881: 10-12). Дори нещо познато да изисквало голямо нервно напрежение, то не изтощавало неврастениците, колкото нещо малко, но непознато. Социолозите от началото на века са извлекли от това наблюдение една социална причина на неврастенията, аномията. Те са предполагали, че познатото изтощава по-малко, защото дори когато изисква големи усилия, то ни спестява нуждата да решаваме какво трябва да правим. Но знанието какво трябва да правим е знание не просто какво искаме, а какво е правилно. То е знание за правила, които сме научили от другите и които изработваме и преработваме заедно с другите, в този смисъл то има социален произход. Когато едно общество не произвежда достатъчно устойчиво или ясно знание какво е правилно, то става аномично (Дюркем 1999: 322-334). Тъй като не е способно да спести на членовете си нуждата да решават като че всеки път наново какво е правилно, тъй като ги принуждава да изразходват сили, като че създават всеки път наново свое общество, неврастеничните кризи се усилват и разпространяват. Но неврастеничните кризи на доктор Н. се усилват, когато решава, че нещо не е както трябва и следователно че знае как трябва. Те стихват, когато той решава, че не знае как трябва. Аномията го лекува, вместо да го разболява.

Ако обобщим, тъй като в разказа психиатричното знание за неврастенията прелива в обикновено, ние не можем да бъдем уверени какви са предразполагащите и фактори, как да абстрахираме причините и от случайните поводи за раздразнение, как и въздейства модерната социална среда, каква дистанция я дели от знанията, които развитието на науката е превърнало в незнание.

Но тази неувереност не преминава в незнание. Защото незнанието също изисква увереност. Например увереността, че знаем нещо, макар то да е невярно. Или увереността да отказваме да знаем това, на което ни учат другите. Или дори увереността да настояваме, че си струва да се знае нещо, за което другите не искат да знаят.

Същевременно неувереното обикновено знание за тъкмо този неврастеник не прераства в знание за друго. То не отвежда към ново понятие за неврастения или към ново понятие, което да замени неврастенията. Не предизвиква наблюдения върху спецификата на случая на доктор Н., не формулира усложнения, не обобщава симптоматика, не прави заключения за въздействието на средата. Всъщност дори в мига на просветление на доктор Н. не проблясва друга истина освен истината за несигурността на техниките, които позволяват на учените да се уверяват в знанията си, да знаят самоуверено, техники от рода на сравняването на различни твърдения, съпоставянето им със състоянието на нещата, измерването на повече и по-малко.

Поради това неувереността в знанието за неврастенията тук функционира като контразнание, като ситуирана, неопределена, несигурна, временна истина, възникнала като ефект от това, че едно локално знание, знанието за тъкмо този случай, се е оказало насочено срещу общите знания, на които би следвало да бъда подчинено. Истина, възникнала от бунта на едно локално знание.

***

В заключение бих искал да отбележа политическия залог на този бунт. Той поражда един немислим политически субект.

За да съм субект, не е достатъчно да бъда себе си. Например това, че нервите ми са изтощени, не ме прави неврастеничен субект. За да стана такъв, неврастенията трябва да се превърне в истина за мен. Но за да се превърне в истина, върху мен трябва да бъде извършена определена работа. Да си представим, че решавам да отида на лекар. Той би ме разпитал, наблюдавал, диагностицирал, лекувал, би ми предписвал, разяснявал, би произвеждал знание за моята неврастения. Ако продължа работата му, усвоявайки това знание като истина за себе си, то би станало истина за мен, аз бих станал субектът на тази истина, тя би ме конституирала като субект.

Доктор Н. е изработил за себе си истината, че е човек с леви убеждения. Той смята положението на бедните за несправедливо, не смята, че те заслужават бедността си, че неравенството е естествено, че стойността на нечий капитал отразява стойността на живота му. Утвърждава и потвърждава тази истина за себе си с актове на щедрост и угризения на съвестта. Но тя е елемент на неврастенията му, следва нейния ритъм, избухва като криза на гняв и отчаяние, че светът не е какъвто трябва, разпалвана от безмълвната наслада, че не е като повечето, които остават слепи за несправедливостта на положението, които нямат угризения на съвестта, които нямат съвест.7

Но знанието, че не е както трябва и че за разлика от другите той знае, че не е както трябва стихва заедно с неврастеничната му криза. След нея остава единствено знанието, че не знае как трябва, че не може да знае дали обикновения живот на един старец, на две приятелки или на едно младо семейство е повече или по-малко, че щом не знае кое е повече или по-малко, не може да знае стойността на обикновения живот. Левите му убеждения са се оказали сведени до странната истина, че не може да бъде уверен дори това, което в едно капиталистическо общество знае всеки – стойността. Той се е превърнал в субект на неувереност, подкопаваща самите основи на капитализма.

Днес ние трудно можем да претендираме, че знаем как трябва да бъде. Тъй като днес всеки знае, че няма алтернатива, че не може да бъде друго, трудно можем да уверим някого, че претенциите ни са нещо повече от обикновено, всекидневно, банално знание. Поради това когато протестираме, че нещо не е както трябва, протестите ни изглеждат пропити от незнание. Те не произвеждат повече истина от една неврастенична криза. Ако не искаме да останем слепи за несправедливостта и не искаме да се задоволим със съмнителната неврастенична наслада, че не сме като другите, трябва да потърсим начин да повторим изобретението на Константин Константинов. Трябва да се научим да бъдем неуверени.

Цитирана литература

Дюркем, Е. авт, 1999. Самоубийството, София: Женифер-Хикс.

Константинов, К. авт, 1968. Неврастения. В Избрани разкази и пътеписи. София: Български писател.

Маркс, К. авт, 1954. Капиталът: Критика на политическата икономия. В Процесът на производството на капитала. София: БКП.

Certeau, M. авт, 2000. The Certeau Reader, Oxford: Blackwell.

Foucault, M. авт, 1980. "Two Lectures". В Power/ Knowledge: Selected Interviews and Other Writings 1972-1977. London: Pantheon Books, с-ци 78-108.

Garfinkel, H. авт, 2002. Ethnomethodology's Program: Working Out Durkheim's Aphorism, New York: Rowman and Littlefield.

Hacking, I. авт, 1990. The Taming of Chance, Cambridge: Cambridge UP.

Lutz, T. авт, 1991. American Nervousness, 1903: An Anecdotal History, Ithaca: Cornell University Press.

Porter, R. авт, 2001. “Nervousness, Eighteenth and Nineteenth Century Style: From Luxury to Labor”. В M. Gijswijt-Hofstra & Porter, R., ред-ри Cultures of Neurasthenia from Beard to the First World War. Amsterdam & New York: Rodopi, с-ци 31-50.

Roelke, V. авт, 2001. Electrified Nerves, Degenerated Bodies: Medical Discourses on Neurasthenia in Germany, circa 1880-1914. В M. Gijswijt-Hofstra & Porter, R., ред-ри Cultures of Neurasthenia from Beard to the First World War . Amsterdam & New York: Rodopi, с-ци 177-198.

Shiraev, E. авт, 2014. A History of Psychology: A Global Perspective 2nd изд, New York: Sage Publication.

  • 1. Разказът „Неврастения“ е написан през 1937 г., но е издаден в сборника „Избрани разкази и пътеписи“ през 1968 г.
  • 2. „Стоките се явяват на бял свят във формата на потребителни стойности или стокови тела като желязо, платно, пшеница и т.н. Това е тяхната доморасла, натурална форма. Но те са стоки, само защото са нещо двояко – предмети за употреба и в същото време носители на стойност. Поради това те се явяват като стоки, доколкото имат двойна форма – натурална форма и стойностна форма. ... И наистина, за да открием следата на скритата в стоките стойност, ние трябва да изхождаме от тяхната разменна стойност или тяхното разменно отношение. ... Чрез стойностното отношение натуралната форма на стоката В става стойностна форма на стоката А или стоката В става огледало за стойността на стоката А.“ (Маркс 1954: 81, 86)
  • 3. „От друга страна вярвам, че под подчинени знания следва да разбираме и ... цял набор от знания, които са били дисквалифицирани като неадекватни за своите цели или недостатъчно разработени: наивни знания, локализирани ниско в йерархията, под необходимия праг за познавателна стойност или научност. Убеден съм също, че благодарение на препоявяването на тези знания от ниско ниво, на тези неквалифицирани, дори непосредствено дисквалифицирани знания (като тези на пациента, или на болния, на сестрата, на лекаря – толкова паралелни и маргинални спрямо медицинското знание – на престъпника и т.н.) и които включват това, което бих нарекъл популярно знание, макар те да са не общо банално знание, а частно, локално, регионално знание, отличително знание, което не допуска единодушие и дължи силата си на грубостта, с която му се противопоставя всичко около него – чрез препоявяването на това знание, на тези локални популярни знания, на тези дисквалифицирани знания критиката върши своята работа.“ (Foucault 1980: 82)
  • 4. „Факт е, че напоследък поне на повърхностно ниво периодично попадаме на цяла една тематика, която се свежда до това, че от значение е не теорията, а живота, не знанието, а реалността, не книгите, а парите и т.н.; но като цяло ми се струва, че от тази тематика възниква нещо друго, на което сме свидетели и което бих описал като бунт на подчинени знания. … Бунт на знания, противопоставящи се не предимно на съдържанието, методите или понятията на науката, а на ефекта на централизиране на властта, свързан с институирането и функционирането на организирания научен дискурс като нашето ... всъщност на властовите ефекти един дискурс, третиран като научен.“ (Foucault 1980: 81, 84)
  • 5. “Във всяко изследване практиките, които са конкретизирани етнометодологически са познати и признати от практикуващите формален анализ; те изискват съществуването им и разчитат на него; съществуването им е конкретизирано и направено преподаваемо и наблюдаемо в, спрямо, като и чрез установените езици като локални компетентни работни практики на делово говорене и правене; за практикуващите формален анализ те са неизбежни, нямат алтернатива, не могат да бъдат компенсирани; те правят възможно идентифицирането на формалноаналитичните компетентни практики на описание с наблюдаеми детайли на работата, извършвана в определена ситуация. Същевременно тези специфични детайли на работата, извършвана в определена ситуация, биват специфично игнорирани и третирани като безинтересни. Етнометодологията пита: какво в света навсякъде е налице така упорито и релевантно? Какво на света е толкова единодушно познавано и признавано от практикуващите формален анализ? Къде в света го откриваме? И как? ... По-строго казано, всяка и всички форми на ред* са етнометодологически кандидати за въпроса: С какво повече, друго, различно, неизбежно, незаменимо, използвано като опора, игнорирано и все пак идентифицирано като кандидат се характеризират феномените на ред*, което класическите методи предлагат, могат, можели са или биха могли да предложат? [Тъкмо така] ще разбираме проблемите на реда*, като локално произведени, естествено описуеми феномени, търсени, откривани, откриваеми в конкретни случаи, състоящи се в и като „дело на улицата“.“ (Garfinkel 2002: 107, 118)
  • 6. “Доскоро говорех за quidditas, не за haecceitas. В невежеството си не си давах сметка, че quiddity поставя ударение върху неподходящо значение. Щом Уилърд ван Орман Куайн публикува Quiddities ми стана ясно, че проблемът „какво е“ няма нищо общо с откритото от етнометодологията. Най-вече етнометодологическите изследвания не са насочени към същностни детайли. Етнометодологията не се интересува от същностното в никой от смислите на родово условие за правилно формулирано множество от неща с определени свойства. ... Етнометодологическите изследвания не търсят „какво е“. Те търсят haecceitas – тъкмо този; тъкмо тук, тъкмо сега, с тъкмо каквото имаме под ръка, с тъкмо тези, които са тук, с и посредством това, което нашата малка банда тук може да направи тъкмо с нужното ни време и оттук по време на, по отношение на, във и по време на хода на нашата работа in vivo, постигайки и показвайки всичко „липсващо“ във формалните аналитични изследвания на практическите действия – големите постижения на сравнимостта, универсалността, трансценденталността на резултатите, безразличността на методите за страните в ситуацията, които ги прилагат, на това в какво се състоят или как изглеждат. Всички и всяко от тези постижения са дело на компанията в съответната ситуация, участваща в и благодарение на простонародни ситуирани практики.“ (Garfinkel 2002: 99)
  • 7. Пример за популярната в първата половина на ХХ в. интерпретация на социализма като неврастения може да бъде открит дори в речи на Франклин Рузвелт (Lutz 1991: 92). За третирането му като предразполагащ фактор или симптом в немската психиатрия от този период виж (Roelke 2001: 184).
Година: 
2016
Том: 
13
Книжка: 
3-4
Рубрика в списание Littera et Lingua: 
Дата на публикация: 
26.06.2017