Skip to content Skip to navigation

Носталгични рефлексии в източноевропейската проза през краевековието (XX-XXI век)

Носталгични рефлексии в източноевропейската проза през краевековието (XX-XXI век)

Ренета Божанкова

(Софийски университет “Св. Климент Охридски”, Факултет по славянски филологии)

 

Носталгията несъмнено е сравнително ново изобретение, тъгата по миналото винаги е съществувала и винаги е била различна и съща. В кой век са написани тези редове:

„Неща, които навяват сладки спомени

Изсъхнала ружа.
Къщички, сервизчета и други кукленски играчки.
Аленочервени или лилави ленти за отбелязване на страниците, на които се натъкваш най-случайно в стари записки.
Забравено писмо от скъп на сърцето човек, което откриваш в дъждовен ден.
Лятно хартиено ветрило, което някога си използвала.“

(Шонагон 1985: 58)

Точно хилядолетие (и един континент) стои между нас и авторката на този текст, но констатацията за сходство е основана на едни и същи културни знаци и практики, може би само материалите и семантиката на цветовете издават конкретната времева принадлежност. Имаме достатъчно основания да се съмняваме обаче, че в рамките дори само на още едно поколение тези знаци биха останали същите, защото отразените в този текст, еднакво валидни за 1000-та и за 2000-та година отношения между човека и природата, човека и другите, човека и предметите, радикално се променят. Киберспомените за виртуалния свят са вероятното бъдеще, но краят на ХХ и началото на ХХІ век, освен че създадоха нова реалност, която ще ги подхранва, бяха и време на изключителна по интензивност и глобален обхват носталгична вълна, която вече е обект на сериозна научна рефлексия. Към някои аспекти на тази носталгия, отразени главно в източноевропейската проза от периода, ще се обърнем включително и в опит да видим как носталгичното писане постепенно се преселва в Мрежата, мигрира в нея, както и целият наш видим и осезаем свят.

Границите между времената и епохите неизбежно провокират мисленето върху преходността, значимостта на предишното и сянката му върху сегашното. Моментите на преход, личен и обществен, предизвикват носталгия и стремежът за освобождаване от нея или поне за овладяване води до активна рефлексия върху носталгичното изживяване и неговите обекти и субекти. Обществените преходи правят носталгията видима, публична, придават й колективни (групови) изяви, въвеждат я в политически и идеологически дебати за миналото и бъдещето. За тъгата по миналото естествено най-често е говорила литературата, за носталгията - първо медицината през ХVІІ век, но днес тя е обект на сегментни и интердисциплинарни проучвания с впечатляващо многообразно представителство: история на културата и литературата, антропология, психология, лингвистика, социология, медийни науки и от неотдавна – и техните съответствия в сферата на Интернет изследванията. (Legg 2004; Grainge 2002; Moran 2002; Pickering, Keightley 2006; Holbrook, Schindler 1996; Holak, Matveev, Havlena 2007).

Преходите, политическите и икономически промени, предхождащите ги революции и “революции”, на свой ред следващите емиграционни вълни, както и такива фактори от различно естество като широката образованост и прогресивното увеличаване на броя и възможностите на медиите за разпространение и мултиплициране, предизвикват създаването на впечатляващо количество текстове на носталгията през ХХ век. Източна Европа в различните етапи на нейната живяна история и с териториите, неколкократно пренареждани през столетието в империи, блокове и съюзи, е обект на значителна част от тези текстове на носталгията.

Векове наред словесното творчество (в устната си и писмена форма) е изпълнявало ролята на средство, което да свързва онези преди и сега, тук и там, от чийто разрив се поражда носталгията. Литературата през ХХ век развива нови стратегии, стилове и жанрове за изразяване на носталгичното, характерни за емигрантските текстове, но особено рафинирани в националните територии в условията на цензура и държавно контролирана селекция на минало. Достатъчно е да изброим няколко представителни писателски имена - Иван Бунин, Владимир Набоков, Витолд Гомбрович, Чеслав Милош, Йосиф Бродски, Томас Венцлова, Милан Кундера. Това е опитът, който литературата и сродните с нея писмени практики приемат и реализират по-късно при отразяванато на носталгичните нагласи на краевековието. А че те са една от доминантите на 90-те е безспорно, както и че носталгията е насочена към 70-те – началото на 80-те – към света, какъвто е бил и от двете страни на тогавашната «желязна завеса».

Преди да видим сферите на изява и да определим литературните и просто словесни форми на фиксация на носталгията от края на ХХ век, ще се върнем към едно любопитно нейно разглеждане в сп. “Лансет” от 1889 г., което освен че доказва твърдението за демедикализацията на феномена в края на ХІХ век след продължителното му възприемане като болка, както сочи етимологията на думата1, и като заболяване или поне като симптом, дава и повод за доста размишления относно национално специфичните тълкувания на “тъгата по дома”. Градацията на факторите, определящи податливостта на носталгия, според автора на статията, е следната: темперамент (флегматиците са по-предразположени), образование (високото образование създава космополитна нагласа), раса (с подчертано висока резистентност на англосаксонците към носталгичното чувство, защото “променят своите начин на живот и обичаи, когато са в чужбина, във възможно най-малка степен, сравнени с другите нации”) (The Lancet 1899: 1727). За носталгията е казано още: “По отношение на етиологията на това неквалифицирано оплакване все още остават няколко пункта, изискващи изясняване, макар че в генезиса му не става дума за бацил, нито пък за адекватна диагноза е необходимо използването на микроскоп или епруветка. Накратко казано, най-съществения фактор в предизвикването на носталгията е обкръжаващата среда, различна от онази, в която предразположеният човек е прекарал своите ранни години.” (The Lancet 1899: 1727). И след хилядите страници на и за носталгията, създадени оттогава насам, не можем да не признаем, дори и при откровено звучащите нотки на превъзходство в написаното в “Лансет”, че в него има правота, не претърпяла съществени модификации – ранните години са ключът.

Обръщайки се към избрания за това изследване времеви отрязък, можем да предположим, че относително безметежното детство, каквито периоди все пак има през ХХ век – дали това ще са предвоенните (30-те) или 70-те на стабилността / застоя (и на най-веселите комедийни филми и на Изток, и на Запад), е сърцевината на носталгиите от края на размирното столетие, започнало със световна война и завършило с глобална Мрежа. И независимо от идеологическите импликации можем да очакваме, че ще бъде проявявана носталгия именно към изтеклото през тези години детство, каквото и смислово маркиране да им бъде направено с по-късна дата. Затова са толкова успешни и политическите, и рекламните кампании, основани на носталгията, и толкова рискови опитите носталгията да бъде изтласкана в тъмния ъгъл. Изобилието от текстове и музеи на близкото минало в края на 90-те години показва, че тази азбучна истина е отрефлектирана на достатъчно много нива и от по-горе изброените науки, а на литературата и на хората, свързани с нея, в чието ведомство по наследство от атеистичните общества се оказва духовността, се падна ролята на модератори на носталгията.

Носталгията на повечето автори от славянските литератури, чиито текстове и проекти от последното десетилетие разглеждаме, може да бъде отнесена към явлението, наречено пост-социалистическа носталгия или по особено находчивия начин, тръгнал от немски език, но обозначил цялата вълна в културата на Източна и Централна Европа – Ostalgie (комбинация от Ost и Nostalgie). Диапазонът на проявите на носталгията и стимулите за тях, преговорени в проучванията на съвременната носталгия, е впечатляващо широк – чувство на загуба и чувство на изгубеност, неудовлетвореност, тъга и копнеж по “доброто старо време” или “златните години”; съмнение или убеденост, че миналото (забравеното) е по-добро от настоящето; загуба на света, в който има (е имало) наследени ценности и ясни правила; следи от романтическата и модернистичната носталигии като тъга по абсолюта, но и по дом, физически реален и духовен, който може да се търси и в детството, и в предисторията; най-сетне опит за овладяване на страха от нашата краткост, обреченост, иначе казано, необратимостта на времето като вечен източник на носталгията.

Един от най-последователно работещите върху проблема (и най-цитирани) учени е Светлана Бойм (Boym 1994; Boym 2001: 15, 22), която разграничава два основни типа носталгия – рефлексивна и реставрационна. Първият тип се опира върху съзерцанието, копнежа, спомнянето без опит за реконструиране на миналото, тази носталгия е лична, по-скоро е тъга по “човешката крайност”, като освен това има и позитивен характер, доколкото е свързана с изучаване на личния опит, както и с критично сравняване с настоящето. Реставрационната носталгия на свой ред, според анализите на Светлана Бойм, е създаване на догматичен, установен мит за миналото, при това не миналото като памет и история, а като идеализирани наследство и традиция. Към тези два варианта можем да добави още две традиционни опозиции и така ще получим координатите на системата, в която би могла да се реализира носталгията:

  • носталгия по време и по пространство;
  • носталгия личностна и общностна;
  • носталгия рефлексивна и реставрационна.

Литературните текстове представят комбинации с варираща интензивност на изява на тези компоненти, като текстовете можем да отнесем към жанрове като мемоара и автобиографията с различна степен на присъствие на фикционалното във всички прозаични размери – от романа до миниатюрата, които са заети с регистрация на ретроспекциите и, от друга страна, текстове, които сами са обекти на носталгията – албуми, лексикони, дневници, представляващи своеобразна “предварителна носталгия”, доколкото се създават с предвкусване на времето, когато паметта ще има нужда от опора при опитите за възвръщането на миналото.

Но има и още една форма – една книга, в която може да се види особен обект на носталгията – букварът, над чийто културен статут разсъждава Дубравка Угрешич в романа си “Музеят на безусловната капитулация”(1998). Хърватската (а може би по-точно югославската писателка, а може би още по-точно балканската писателка, ако имаме предвид и българската жилка в корените й) отбелязва: “Тръгнах на училище през 1957 година. През тази година получих паспорт за Гутенберговата галактика, но и един друг, вътрешен, невидим. Букварът е своеобразен паспорт за няколко поколения. Няколко поколения са цял един народ.” (Угрешич 2003: 271) Букварът без съмнение е книга, която обединява и разделя, маркира поколенчески и национални граници, той е принадлежност на колективната памет, но и знак на епохата на книгата, възприемана не в нейната вещност, а като безусловна ценност и хранилище на истини. В този смисъл погледът назад към единствения за едно поколение буквар е не само част от “осталгията”, но и, ако генерализираме, от носталгията по повече от два века в новата история, през които хората се припознават едни други и по картинката от буквара (и читанката), която релефно се е врязала в паметта им. Ако отидем още по-далеч, букварът е бил тяхната (и нашата) матрица. Дубравка Угрешич ни връща към още един “жанр” на паметта – семейния албум и връзката му с личната история: “семейният албум е материалната автобиография, автобиографията е вербалният албум”; “албумът и автобиографията са дейности, ръководени от невидимия ангел на носталгията” (Угрешич 2003: 244, 255). Така зримото и паметното се срещат, за да се проверят взаимно, но и за да се самоактуализират, защото, след като са потърсени, явно сегашният човек има нужда от себе си миналия, особено в случай, че не може да се отъждестви с родина и държава, когато роднините му се оказват отвъд границата, без да са емигрирали никъде и когато мисли себе си, както казва Угрешич, като корабокрушенец от Атлантида, защото “някои страни траят толкова, колкото и хората”. (Угрешич 2003: 278).

Не “ангела на носталгията”, а друг водач назад в живяното време избира чешката писателка Даниела Ходрова в романа си “Тета” от трилогията “Изтерзаният град”.

“Кучето на паметта подушва само смислите”, казва Ходрова и едновременно се самоопровергава, като споменава за запомнения предмет - детския маншон, щедро дарен на героинята на романа Елишка Бернанкова и изгубен. Жест, който е опит за самозаблуда - да се изгуби нещо по собствена воля в подвластния свят на фикциите, вместо да се признае безвъзвратната загуба във владенията на времето. Онова, от което авторът на романа иска да избяга, се вижда в смисли, онова, от което не може да се избяга, се вижда в детайли, в обемни образи и предмети. В чувството на Ходрова и героинята й има носталгия от номиналния й тип – тя е болка по загубеното, което е причинявало болка, а не светла тъга по безвъзвратното. Но дори и болезнено, миналото не трябва да се забравя – “аз все пак копнея по еликсира на паметта” (Ходрова 2002: 90), твърди авторката, изоставяйки за малко гледната точка на обективираната себе си – друга, предишна, Елишка, не Даниела.

Чешката писателка, използвайки модернистичен и постмодернистичен инструментариум, усложнява забележимо честния жанр на автобиографичния роман, още повече, че Ходрова признава: “Автобиографията, всъщност какво друго знае човек освен своя живот, а и какво е познал от живота на другите?” (Ходрова 2002: 91). Сред възможния литературен модернистичен арсенал от калейдоскопи и лабиринти писателката (но и изследователка на литературата, не спираща да изброява заглавия, имена, реплики от образци на европейската словесност и чрез собствената си писателска практика да изучава техните устройство и механика) избира откъслечната визия на въртележката, която ще й позволи да назове места и събития, да види с големи букви изписан пражкия август на 1968 година (Ходрова 2002: 59), но и да си върне за малко детското усещане на трепет и тревожност, неотделимо от въртележката с лебедите. “На смъртното бюро пиша роман за скърбящия град и за Елишка Бернанкова, която търси мъртвия баща. Слизането на Елишка към бащата ще бъде едновременно слизане към себе си, към детството и към собственото небитие.” (Ходрова 2002: 55). Видян в перспективата на носталгиите, романът на Ходрова убеждава, че връщането назад не е непременно печал с цвят на дъга, но може да бъде и черно-бял регистър на загубите по пътя, едно обратно прелистване на книгата на живота с неизброими букви тета по полетата на страниците вместо маргиналии.

Различен тип фикционална маска, но всъщност по постмодернистичен маниер демаскирайки похвата чрез “публикуване на получен ръкопис”, използва Георги Господинов в “Естествен роман”. При него влизането в личния свят от миналото е пряко, без документ за пропуск под формата на знание за метаромана от Пруст до наши дни, както е при Ходрова. В действие, целящо изживяване на носталгията, влизат имената и предметите от всекидневието, не събитията, а низът дни, които без да се застъпват се сливат и изравняват събитията на външния свят с тези от вътрешния: “първо криво-ляво изписване на букви (почти същия почерк и сега) направо в полето на детските книжки със стихове... първо егоцентрично удоволствие от изписване на собственото име... удоволствие от шоколад "Крава", фин млечен и голям цял лакът, така ми се струваше, по-късно изчезна... удоволствие от първите ни дълги коси с брат ми, неговата по-руса, според мен жълта, викаха ни битълси и ни мислеха за момичета... (...) удоволствие от дини, череши, безкрайни лета на село... първият българин в космоса или това беше по-късно...” (Господинов 2006: 65).

В текстовете на носталгията тези имена и предмети могат да метаморфозират в пароли и фетиши, да срещат съмишленици и да сблъскват поколения, но за героя на “Естествен роман” спомнянето е болка, която неутрализира актуалното страдание от загубата на любов и дом, от разпадането на предишния му живот, едно спомняне на далечното, за да се забрави днешното. Тази мотивировка на носталгията, изведена от атомарния личен свят в полето на множествените неудовлетворености и недоволства на 90-те, присъства и в много други проети и практики от този период в региона, сред които можем да назовем будапещенския Парк на статуите от комунизма <http://www.szoborpark.hu/>, берлинския музей на живота в ГДР <http://www.ddr-museum.de/en> и българските проекти на Г.Господинов и Яна Генова “Инвентарна книга на социализма” и изложбата “Инвентарен склад на социализма”, София, 2006, в “книгата за похвали и оплаквания” на която Дубравка Угрешич е написала “Носталгици от всички страни – съединявайте се!” (Йорданова 2007: 7)

Версията на изживяване на носталгията може да получи нови нюанси в литературните си проекции, когато се срещне с новия прагматизъм, превърне се в стратегия на рекламна кампания, чиито слогани акумулират опита на носталгията на 90-те. Такъв текст е романът на В.Пелевин “Generation “П”, в който, за разлика от по-ранни текстове на руския писател като повестта “Омон Ра” или разказите “Водонапорна кула”, “Онтология на детството”, носталгията от лично изживяна тъга по детството през 70-те e маркирана само на първите страници (“Някога в Русия наистина живееше безгрижно младо поколение, което се усмихна на лятото, морето и слънцето – и избра “Пепси” - Пелевин 1999: 9 ) се превръща в рекламно послание. Така споменът за брезовия сок например (за старото поколение спомен за вкуса му, а за следващото – само от песента за родината от съветския период, в която е един от символите й) продава “брезов спрайт”. Постмодернистичната ирония на Пелевин анулира носталгията от края на века в “Generation “П” - роман, появил се през 1999 г., регистрирал прехода от постсъветска към славянска носталгична нота и новата им роля в културата на Русия, и всъщност опитал се да анализира отделни страни на политическите и комерсиалните употреби на носталгията, изпълнявайки на свой ред типичната за руския писател роля на предупреждаващ, говорещ от името и в името на мнозина. Пелевин довежда до сблъсък култури и светове в рекламния слоган, апотеозен за героя – криейтър Вавилен Татарски (и намиращ се в самия център на текста на книга), който той измисля за кампанията по набиране на средства за възстановяване на взривения от Сталин Храм на Христос Спасител в Москва. Този рекламен слоган съпътства визията на Исус, слизащ от “дълга бяла лимузина”: “Солиден Господ – за солидни господа” (Пелевин 1999: 159). Пелевин всъщност вече работи в среда, създаваща и създадена от виртуалната култура, но се опитва чрез достъпната на традиционната култура книга да обозначи промените в нагласите на самата граница на вековете и да маркира момента на прехода.

След тази граница носталгията във всички мислими прояви и измерения вече може да бъде срещната в Мрежата при целенасочено търсене или в случайно отворен блог или форум. Редом със сайтове на филма на Волфганг Бекер, кулминирал “осталгията”- “Сбогом, Ленин”, присъстват аукциони на предмети от соц-периода, форуми и блогове на всички източноевропейски езици, но и такива на английски, сякаш изпълнили горчиво-шеговития призив на Д.Угрешич, който цитирахме по-горе. В некомерсиални носталгични зони на Интернет изобилстват лични текстове на носталгията, без претенции за създаване на литература или пренаписване на историята, но могат да бъдат намерени и онлайн проекти, при които носталгията и споменът са с ясно очертани разграничения помежду си като сайта на Института за изследване на близкото минало <http://www.minaloto.org/> или проекта “Аз живях социализма” <http://www.spomeniteni.org/>, като санктпетербургския виртуален музей на комуналната квартира <http://www.kommunalka.spb.ru/> или сайта http://www.ostalgie-museum.de/frame.html, който в официалната си част не е обновяван от 2003, но затова пък “книгата за гости” съдържа актуални записи и от 2008 г.

Личните носталгии обаче по паметното минало, форсираните изживявания на спомена за неотдавнашното, дори политическите и комерсиалните употреби на носталгията, не могат да неутрализират, а по-скоро изваждат наяве по-дълготрайни, обхватни и многозначителни нагласи – носталгии по неживяното възможно, които при Г.Господинов в “Естествен роман” изведнъж изплуват в елегичната миниатюра за силата на географията, която обединява, независимо от силата на историята, която дели:

17

Лек хлад повява от реката. Вероятно съществува някаква Дунавска Европа, утопична държава, различна от останалата част на континента. Единно място, където валсът и салонът съществуват заедно с каика и рибарското село. Където стъпките "На тихия син Дунав" се преплитат с неокършената стъпка на "Тих бял Дунав". Където по локални причини от общ сантиментален характер гимназистките винаги се хвърлят в Дунава, а той носи удавници от Шварцвалд до Черно море. Където водата е мръсна, а сомовете винаги по-едри от плитко газещите речни корабчета.(Господинов 2006: 61)

Днешна Централна и Източна Европа е пълна с паметта за и историята на вече несъществуващи държави – СССР, СФРЮ, ГДР, ЧССР; в началото на ХХІ век историята вече се пише и чрез документите на миналото, и чрез избледняваща, но още жива памет, съхранявана и предавана и като личен опит, и като личен текст. Специфичното на преживявания сега период е именно в мултипликацията на личните текстове, в тяхната достъпност и множественост или, ако си позволим тази аналогия, в отказа от представителната демокрация в литературата в полза на пряката. Но литературата продължава да има своята роля, нещо повече – традицията й вменява отговорност и тя говори от името на многото, макар и с образите и обертоновете от личната памет на авторите си.2

Наблюденията над текстове и практики потвърждават хипотезата, че общото източноевропейско минало поражда сходни носталгии, но със сигурност носталгиите стават все по-различни, защото все по-различни са контекстите, в които съществуват и се трансформират във виртуалния свят. И в него може би много по-скоро, отколкото очакваме, ще се появи и една нова носталгия – носталгия по реалния свят, чието осмисляне на свой ред ще бъде осъществено на основата на знанието, което нашите литератури ни дават за носталгията на отминалото краевековие.

 

1 Носталгия – от nostos (завръщане у дома, асоциирано и със завръщането на Одисей в Итака след двайсет години ) и algos (болка). Свързана с името и практиката на швейцарския лекар Йоханес Хофер (1688 г. ).

2А онова, което прозата е премълчала или е разляла в подробностите на спомените, е казала поезията – много по-рано, след предишно пренареждане на света – в трагичния образ на обръщащата се назад в стихотворението на Анна Ахматова “Жената на Лот” (1924). Тя е, която с последен поглед се прощава не с града на греха, а със своя живот:
Но громко жене говорила тревога:
Не поздно, ты можешь еще посмотреть
На красные башни родного Содома,
На площадь, где пела, на двор, где пряла,
На окна пустые высокого дома,
Где милому мужу детей родила.

Цитирана литература / References

  • Господинов, Георги. Естествен роман. Пето издание. Пловдив, 2006. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=28&WorkID=400&Level=2>
  • Йорданова, Кристина. Социализъм за домашни потреби. Литературен вестник, 17-23.1.2007.
  • Пелевин, Виктор. Generation “П”. М., 1999.
  • Сей Шонагон. Записки под възгавката. София, 1985.
  • Угрешич, Дубравка. Музеят на безусловната капитулация. Съвременник, 2003, 2.
  • Ходрова, Даниела. Тета. София, 2002.
  • Boym, Svetlana. Common Places. Mythology of everyday life in Russia. Cambridge, Massachusetts, London, 1994.
  • Boym, Svetlana. The future of nostalgia. New York, 2001.
  • Grainge, Paul. Remembering the 'American century': Media memory and the Time 100 list. International Journal of Cultural Studies, 2002, 5.
  • Holak, Susan L., A. V. Matveev , W. J. Havlena. Nostalgia in post-socialist Russia: Exploring applications to advertising strategy. Journal of Business Research, 2007, 60.
  • Holbrook, Morris B. and Robert M. Schindler. Market Segmentation Based on Age and Attitude Toward the Past Concepts, Methods,and Findings Concerning Nostalgic Influences on Customer Tastes. Journal of Business Research, 1996, 37.
  • Legg, Stephen. Memory and nostalgia. Cultural Geographies, 2004, 11.
  • Moran, Joe. Childhood and nostalgia in contemporary culture. European Journal of Cultural Studies, 2002, 5.
  • Nostalgia. The Lancet, June 24, 1899.
  • Pickering, Michael, E. Keightley. The Modalities of Nostalgia. Current Sociology 2006, 54.