Носталгиите на бъдещето. Имат ли бъдеще „соцносталгиите”?

Люба Деветакова

(Софийски университет “Св. Климент Охридски”, Философски факултет)

Методологически щрихи

Едно разсъждение върху носталгиите на бъдещето може да поеме по множество и различни посоки. От една страна, многообразието на модусите на носталгията предопределя многообразие от области и нива на оглеждане – ежедневие, политика, пазар, индивидуалност, колективност, локалност, глобалност и т.н., и т.н. От друга страна, погледът към бъдещето и неговите възможни носталгии трябва да тръгне от настоящето и да се опита да очертае множеството възможни траектории и различните условия на възможност на превръщането на един или друг феномен от настоящето или миналото в носталгия на бъдещето. Следователно един подобен опит върху бъдещите носталгии трябва да избере свой център и да удържа някакви рамки, макар и условни.

Моят опит върху носталгиите на бъдещето няма да се занимава с проблема какви нови носталгии ще се появят. Той по-скоро има за цел да изведе някои хипотези за възможността на съществуване на един определен тип носталгия, твърде актуална в настоящето и със значително разпространение, а именно носталгията по социалистическото минало. Още тук е мястото да се направи важното уточнение, че носталгията по социалистическото минало има различни измерения и проявления, въпреки че както във всекидневния, така и в научния дискурс, за „тъгата” (Algos) по социалистическото минало често се говори предимно в единствено число, а понятието „носталгия” се използва по-скоро като генерализиращо. Това е причината още в заглавието да се отнеса към феномена като „соцносталгИИ”, въпреки че подобно назоваване няма претенцията за научно понятие (то по-скоро отпраща към всекидневното и общо назоваване на феномена). Не си поставям и претенция за пълна изчерпателност при типологизиране и разглеждането на различните видове носталгии по социалистическото минало. Това, което ще се опитам да проследя в чисто схематичен план, е появата на носталгиите по социалистическото минало и кои са основните типове носталгия по социалистическото минало, за да мога да изведа две хипотези за възможността на „соцносталгиите” в бъдещето.

Хронология на прехода. Времето и „соцносталгиите”. Основни модуси на „соцносталгиите”.

Времето и носталгията не могат да бъдат разглеждани отделно. Всяка носталгия препраща към миналото, независимо дали то е било реално преживяно или се привижда като желаното минало, което не се е случило. В случая със „соцносталгиите” тяхната поява е възможна в точно определен момент от хода на т.нар. постсоциалистически преход. Тогава, когато социалистическото минало може да се мисли отново като легитимно.

Бауман (Bauman 1994: 15) очертава три основни етапа на постсоциалистическия преход, прилагайки „тройната схема” на Arnold van Gennep за прехода на индивидите от една структурирана позиция към друга, но на социетално ниво. Първият етап е този на ‘separation’, „разделянето”¹, през който индивидът бива лишен от всички впримчвания в предишния си статус, позиция. Вторият етап е този на ‘liminality’². На български този етап може би най-удачно може да се нарече „на прага”. Според Бауман това е етап с” неструктурирани, аморфни условия, където нито „старите”, нито „новите” правила са в пълна сила” (1994:15). Последният етап е този на ‘aggregation’ – агрегация, събиране, през който „новата роля вече е приписана и приета и човешкото действие се води от новите правила” (1994:16). Първият етап на прехода е характерен с „революционното” отричане на всичко свързано с предишния режим като негативно, дори „мракобесно”, ако се позовем на риториката на публичния дискурс от първите години на прехода в България. Миналото се разглежда като нелегитимно, като нещо, което трябва да се забрави и в този смисъл генерирането на носталгия по него е невъзможно. Носталгия по него може да се нарекат само чувствата на онези хора (предимно от по-възрастното поколение), които изначално са били против събитията от 1989 година и смяната на обществената система, защото само за тях миналото остава легитимно. Нещо повече, за по-голямата част от тях новата система не е легитимна, доколкото двете се мислят в опозиция.

Видимата появата на носталгиите по социалистическото минало е възможна едва на втория етап от прехода, този на ‘liminality’. Моята теза е, че именно тук трябва да се търсят условията на възможност на политическата употреба на „соцносталгиите”. Позовавайки се на Баумановата характеристика на етапа на ‘liminality’, Henri Vogt (Vogt 2005:107) го нарича още етап на ‘post-revolutionary ambivalence” - „постреволюционна амбивалентност”. Това е етапът, в който миналото започва постепенно да възвръща своята легитимност поради факта, че персоналните утопии за това, което ще се случи след промените от началото на прехода, не се сбъдват. Според Vogt характерното настроение за този период, е това на носталгията, защото хората започват да развиват „смесени чувства за промяната и техните хоризонти на очаквания започват да придобиват едновременно позитивни и негативни измерения” (Vogt 2005:107). Този етап е свързан с все по-силно нарастващата несигурност на прехода и носталгиите към социалистическото минало могат да имат различна сила. Vogt очертава два възможни изхода от тази носталгия. Единият е, когато хората не могат да се научат на „триковете на новата реалност” и с времето тази носталгия се превръща в разочарование и дори алиенация в смисъла на отказ от пребиваване/социална включеност в новия свят. Вторият изход е този на научаване на новите правила и забравянето на миналото. В този случай според Vogt носталгията се превръща в меланхолия, която е характерно чувство за постмодерната амбивалентност, която е “както се твърди, съществен елемент от настоящия Zeitgeist³” (Vogt 2005:103).

В този смисъл освен завръщането на миналото като легитимно и възможността за завръщане към някои „положителни” черти на предишната система по линията на постоянно сравнение с „неудачите” на настоящето, можем да откроим още една носталгия. Това е носталгията по детството, където миналото е извор на персонална идентичност. Според мен тя е хибриден случай и не може да се типологизира изцяло като „соцносталгия”. Това е носталгията по детството на хората, които с годините на прехода порастват и които по стечение на обстоятелствата са имали своето детство по времето на предишната система. Това, което отпраща към рубриката „соцносталгии”, е кои са елементите на носталгичното спомняне.

Най-видимата част на „соцносталгиите” е тази на т.нар. комодифицирана носталгия по социалистическото минало. Според мен тя също е хибриден случай и не може да бъде типологизирана изцяло като „соцносталгия”. Потребителските култове към стоките и марките от социалистическото минало, както пише Dominic Boyer (2006:18), са по-скоро залози на идентичност, отколкото носталгия. Тук можем да намерим и пресечната точка с предишния хибриден вид „соцносталгия” – тази по „социалистическото” детство. Основната „таргет” група потребители на тези продукти е активното население - хората, чието детство е минало през социализма. Така много трудно може да се открои с какъв точно смисъл е обраснало потреблението на подобни стоки. А от друга страна, това е хибриден случай, доколкото комодификацията на носталгиите не е феномен, характерен само за постсоциалистическите общества, а има глобално измерение.

Бъдещето на „соцносталгиите”

Какво ще стане със „соцносталгиите”, когато поколението на хората, които имат дори и минимален социален опит, свързан със социализма, изчезне? Моята хипотеза е, че можем да очакваме съществуването на „соцносталгиите” в два модуса. Първият е този на политическите употреби на социалистическото минало като антитеза на настоящи проблеми. Това според мен е неизбежно, доколкото това минало е част от националната история. То все повече и повече ще бъде митологизирано от гледна точка на факта, че ще бъде минало, което не е актуално изживяно. И именно тази силна митологизация би дала поле на възможност за неговата политическа употреба. Друг фактор спомагащ за подобна мобилизация би могло да бъде равнището, до което ще достигне настъпването на тоталната либерализация на глобалната икономика и отдръпването от социалните политики на национално ниво. Макар и твърде радикално като идея, бихме могли да се замислим за едно възможно глобализиране на политическите употреби на социалистическите носталгии и тяхната поява в държави, които нямат социалистически опит.

Вторият модус на възможно съществуване е в комодификацията на носталгията по социализма. Но тук отново трябва да се подчертае хибридният характер на тази носталгия и залозите на идентичност. Изборът на идентичност чрез потреблението на тези стоки от хората, които нямат актуален опит в социализма, ще бъде просто мода или индивидуален избор на личен стил. То няма да се различава по нищо от глобалното комодифициране на носталгия. Социалистическите марки и стоки няма да са натоварени с допълнителни значения, свързани с актуалния опит на техните потребители, а успехът на подобна комодификация ще зависи по-скоро от конкретната социокултурна среда.

Независимо обаче дали „соцносталгиите” ще изчезнат, или ще продължат да съществуват в една или друга превърната форма, те са неизбежен елемент от нашето настояще. Dominic Boyer пише, че за него появата на носталгия е нормализация на прехода, защото миналото се рехисторизира, започва да се мисли като легитимно. А с това минало е свързана както индивидуалната идентичност на множество хора, така и националната идентичност на техните държави. Колкото и да си приличат или различават „соцносталгиите” в различните постсоциалистически държави, те все пак играят положителна роля, доколкото помагат за удържането на собствената ни идентичност.

Бележки / Notes

¹ Преводът от английски на всички понятията и цитати е мой.

² Бауман обяснява произхода на понятието ‘liminality’ като идващо от латински, където limen означава ‘threshold’. На български „праг”. (Bauman 1994:16)

³ Духът или характерът, които маркират мисълта или настроенията в определен период или епоха. (Oxford English Dictionary, http://dictionary.oed.com).

Литература / References

• Bauman, Zygmunt. 1994. “After the Patronage State. A model in search of class interests”. in “The new great transformation?: change and continuity in East-Central Europe” edited by Bryant, Christopher G.A. and Mokrzycki, Edmund . London: Routledge, p.14-36.
• Boyer, Dominic. 2006. ”Postcommunist Nostalgia in eastern Germany: An Altenative Analysis”, first version of the paper “Ostalgie and the Politics of the Future in Eastern Germany” in Public Culture, 18(2), 2006.
• Vogt, Henri. 2005. “Between Utopia and Disillusionment: a narrative of the political transformation in Eastern Europe”. New York: Berghahn Books.