Явор Милтенов. Диалозите на Псевдо-Кесарий в славянската ръкописна традиция. София: Авалон, 2006. 600 стр.[с. 593-600 неномерирани] ISBN-10: 954-9704-13-0, ISBN-13: 978-954-9704-13-6

Андрей Бояджиев

(Софийски университет "Св. Климент Охридски", Факултет по славянски филологии)

Читателска аудитория: специалисти по история на славянските езици и средновековни текстове, византийско-славянски културни връзки, естественонаучна история, теология и философия.

Повод: книгата е преработен вариант на авторовата дисертация с научен ръководител проф. дфн Татяна Славова за получаване на научната и образователна степен доктор.

Идея: Идеята за изследването се налага от наличието на съвременно издание на гръцкия текст, което прави актуално новото проучване на славянската традиция след изданието на архимандрит Леонид.

Цел и задачи (реконструирани, неспоменати от автора):

1. [Текстологично изследване на славянския текст
2. Лексикално изследване на езика на превода
3. Сравнение между "Диалозите" на Псевдо-Кесарий и "Шестоднев" на Йоан Екзарх
4. Издание на текста на Диалозите.]

Структура на книгата: Книгата се състои от Увод (с. 7-8), история на проучванията на Диалозите на Псевдо-Кесарий в славянската и гръцката традиция (с. 9-33), текстологичен анализ на славянския превод (с. 34-135), лексикална характеристика на славянския превод (с. 136-267), сравнение между Диалозите и текста на Шестоднева на Йоан Екзарх (с. 268-303), Заключение (с. 304-306), Библиография (с. 307-320), Съкращения на библейски книги (с. 321-322) и ръкописи (с. 323-324), критично издание на текста (с. 327-533), славяно-гръцки (с. 536-563) и гръцко-славянски (с. 564-577) показалец на лексемите, резюме на английски език (с. 579-590) и, като приложение без заглавие и без номерация на страниците, снимки от ръкописите (с. 593-600).

Тематика на изследвания текст: природни явления, растения и приложението им в медицината, астрономия и астрология, човешка анатомия и физиология

Структура на изследвания текст: въпроси и отговори (eratopocriseis)

Преписи на текста, използвани в изследването и изданието (И) или познати само по археографски данни (А):

Пълни преписи (с. 34-44):

• сб. Е. В. Барсов № 217, XV век, ГИМ, Москва, сигла B (И)
• сб. Е. Е. Егоров ф. 98, № 158, XV век, РГБ, Москва, сигла Е (И)
• сб. Н. Я. Колобов № 282, XV век, РНБ, Санкт-Петербург, сигла К (И)
• сб. МДА, ф. 173, № 156, XV век, РГБ, Москва, сигла L1 (И)
• сб. МДА, ф. 173, № 155, XVI век, РГБ, Москва, сигла L2 (A)
• Син. сб. № 990 (Успенски комплект на Макариевите чети-минеи), ГИМ, Москва, сигла М1 (А)
• Син. сб. № 178 (Царски комплект на Макариевите чети-минеи), ГИМ, Москва, сигла М2 (А)
• Сб. на Г. Б. Прянишников, ф. 242, № 132, XV век, РГБ, Москва, сигла P, сигла P (И)
• Син. сб. № 261, XVI век (1512 г.), ГИМ, Москва, сигла S1 (И)
• Син сб. № 737, XVII век, ГИМ, Москва, сигла S2 (И)
• сб. А. С. Уваров № 786, XVI век, ГИМ, Москва, сигла U (A)
• сб. Н. П. Востряков № 76, XVI – XVII век, ГИМ, Москва, сигла V (И)

Фрагменти (с. 44)

• сб. Тр. - Серг. лавра, ф. 304, № 812 (1923), XVII век (преди 1665 г.), РГБ, Москва (А)
• сб. Ф. Толстов, ф. 217, № Q.I.221, XVI век, РНБ, Санкт-Петербург (А)

Преглед на отделните части на книгата:

Глава I. История на проучванията на Диалозите на Псевдо-Кесарий. Авторът е добре запознат както с изследванията на гръцкия текст, така и с традицията в проучванията на славянския превод. От особен интерес е коментарът за "Историческите данни за славяните като маркер за хронологията на възникване на ДПК". Тук авторът проявява добро умение за боравене на историографски факти като се стреми да отдели възможните данни от литературни и културни "щампи". Примери за преосмисляне на гръцкия текст: 1. παρὰ δὲ Γόθθοις Δούναυην προσαγορευόμενον – блъгарскьɪ ж(е) доунава именоуема 2. πρὸς τὰ ᾽Ρωμαίων Ἰλλύρία τε καὶ Θρᾀκεια μέρη – срѣмскьɪѧ ж(е) и фракьɪскьɪѧ прѣдѣльɪ

Според автора „посочените промени в смисъла спрямо гръцкия оригинал са свидетелство за произхода на превода – те биха могли да възникнат само от ръката на старобългарски книжовник, запозната с балканската география и наричащ езика, на който превежда, „български“ (с. 15). Можем да се съгласим с изводите на автора за това, че под наименованията „фисонити“ (φεισωνῖται, фисонитѣне) и „рипиани“ ( Ῥιπιανοί, от лат. ripa 'бряг', предадено със славѣнъ) се имат предвид географски, а не етнически обозначения. Сведенията в текста от типа на, че славяните „ядат с наслада гърдите на жените, защото са пълни с мляко“, „ядат лисици, диви котки и глигани“, „викат себе си, виейки като вълци“ са разбира се общи места, топоси, които се срещат при обрисуването от гърците на „варварските“ народи. (с. 16-20). Включването на подобни характеристики е направено като следствие на „недобронамерени слухове, създадени с определени политически цели“ (с. 21). Трябва да се отбележи, че стилът и насочеността на тази част (с. 12-22) от първата глава се отличава от предходния и следходните ѝ параграфи. Може би е трябвало авторът да я обособи в отделна, макар и малка, глава от своя труд.

Макар Явор Милтенов никъде да не споменава изрично задачите на своето изследване, те все пак могат да бъдат открити в изводите към тази първа глава. На с. 33 той говори, че „остават нерешени проблемите около издирването и описанието на славянските преписи, съдържащи ДПК, текстологията и разпространението на съчинението, не е извършвано досега комплексно проучване на лексиката и преводаческата техника. Без изясняването на тези въпроси не е възможно реконструирането на историята на превода и неговото място в средновековната литература на Slavia Orthodoxa“.

Глава II. Текстология на славянския превод на Диалозите на Псевдо-Кесарий. В главата са описани и характеризирани в съдържателно, правописно, палеографско и общо текстово отношение познатите на автора преписи от съчинението, като особено подробно това е сторено за пълните преписи. Внимание е обърнато на наличието или отсъствието на глоси в текста. Тази глава представлява внимателно текстологично изследване на няколко нива: структура на текста, съпоставяне на преписите на фразово и лексикално равнище, подреждане на преписите по групи и даване на изчерпателни доказателства за принадлежността на всеки един препис към съответната група. Резултат от подробното изследване е стемата на с. 101. Според Милтенов историята на текста може да се обрисува накратко по следния начин: старобългарският архетип на Диалозите на Псевдо-Кесарий възниква „през първата четвърт на X в. в България... Преводът на ДПК е бил извършен без отклонения, липси и добавки“. „От старобългарският архетип ... е било направено копие, датиращо вероятно от X – XI в., което попада в Русия. Този старобългарски протограф (П) се превръща в родоначалник на достигналата до нас руска ръкописна традиция на ДПК.“ „... в момента на влизането си в книжовно „обръщение“, П е имал значителни липси в началото и края на текста, които са наследени от всички славянски преписи“, „Старобългарският протограф е директен източник на едно-единствено назапазeно копие на ДПК, наречено тук руски архетип на съчинението (Х)“, „От Х произлизат две независими разклонения на традицията на текста, представени от архетипите x1 и x3“, „ДПК вероятно са се тиражирали в големи манастирски центрове, където е било възможно сверяване на преписи от различни разклонения и „поправяне“ (русифициране) на текста на лексикално ниво с цел по-доброто му разбиране“ (с. 102).

Принадлежността към ранния период на славянската писменост, според Милтенов, може да се докаже от следните особености на езика на превода: употреба на двойствено число (с. 96), примери за безпредложен местен и творителен падеж (с. 96-97), наличието на синтетични императивни форми (с. 97), голяма честотност на кратки местоименни енклитични форми (с. 98), присъствието на показателни местоимения в служба на определителен член (с. 98-99), а също така появата в текста на конструкцията да аще ... то (с. 99).

Една от най-силните части на книгата на Я. Милтенов е неговият анализ на грешките. Този анализ е пряко следствие от необходимостта да се характеризира старобългарския архетип на превода. В случая се прави обзор на следните типове разлики: пропуски на текст (с. 80-84), грешки, свързани с неправилно слухово / визуално възприемане на гръцкия оригинал (с. 84-89), добавки на преводача (с. 89-90), промени на смисъла на текста (с. 91-95). Примерите и съображенията на Милтенов, направени в тези части от монографията, могат да послужат за бъдещо изследване върху ранното старобългарско преводаческо изкуство.

Трябва да се отбележи, че цялата осма част от втората глава не е на мястото си. Тя е озаглавена „Структура и композиция на Диалозите на Псевдо-Кесарий като извор за историята на славянския превод“. Всъщност тази част трябва да предхожда конкретната текстологична характеристика на славянските преписи на текста. Тогава частта VIII.9. „Реатрибуцията на ДПК в руската ръкописна традиция“ по съвсем логичен начин ще обедини направените изводи и от двата подхода – чисто текстологичен и поетико-структурен. Всъщност тази последна част от главата би трябвало да се обособи под № IX, преди изводите на автора. Въпреки, че безспорно не е на място си, наблюденията, направени в осмата част са изключително интересни. Те потвърждават уменията на Милтенов да анализира композицията и структурата на изворите от гледна точка едновременно на езиковеда и литературоведа. Страниците (102 – 126), посветени на тази тема, са едни от най-интересните в цялата монография. Може само да се съжали, че авторът не прави мост между неговия подход и огромната литература по текстолингвистика, която се занимава с въпросите на композицията и структурата на текста, например за въпросите и отговорите, както от гледна точка на устната реч, така и по отношение на писмените практики. Всъщност Милтенов не цитира нито едно изследване по този въпрос, което, за съжаление, лишава проучването му от необходимата му езиково-теоретична основа.

Общите заключения на автора за традицията на текста, формулирани в края на втората глава (с. 133-135) съдържат главните изводи от проучването. Те звучат логично и са добре илюстрирани от конкретния анализ в текста.

Глава III. Лексикална характеристика на славянския превод на Диалозите на Псевдо-Кесарий. (с. 136 – 267). Тази глава е разделена на шест големи части и изводи (с. 262-267): лексикална вариативност на превода (с. 137-186), лексиката с оглед на нейния произход (с. 186-195), hapax legomena (с. 195-203), редки думи (с. 203-220), лексика, характерна за определен кръг паметници (с. 220-236), тематико-терминологични лексикални групи (с. 237-262).

Изследването на синонимите в превода Милтенов извършва въз основа на текстологичните варианти като отделя 45 синонимни гнезда. Методиката на работа следва традицията при изследването на славянските библейски текстове. Част от тях, като аеръ – въздоухъ, брань – рать, брьнье – калъ, варъ – знои, врѣтище – власѣница, выя – шия, животъ – жизнь, жрьтва – трѣба, и – ти, идолъ – коумиръ и много други са известни от предходни проучвания. Славянският текст на Диалозите на Псевдо-Кесарий предлага и някои свои допълнения към все по-големия списък от текстуални синоними. Това за редувания като болѣрьство – санъ, въпрѧнѫти – ошинѫти, възбънѫти – въспрѧнѫти, мотовѫзъ – вътво и др. Заслуга на Я. Милтенов е, че е съумял да ги отграничи и, по този начин, да допълни познанията ни за богатството на стария български книжовен и народен език. Като че ли на този етап от проучванията можем да се съгласим с автора, че „примерите потвърждават, че между единия и друг лексикален пласт не се прокарва граница, не се „превежда“ от „Кирило-Методиевски“ на „преславски“, а се избират спонтанно лексикални варианти в самия процес на превод“ (с. 185).

Важна част от труда на Милтенов представлява анализът на редките думи в съчинението на Псевдо-Кесарий. Терминът hapax legomena тук е определен като “лексеми, които са фиксирани еднократно, само в един писмен паметник и не са засвидетелствани в други текстове” като при това се подчертава, че подобно определение съдържа голяма степен на условност (с. 195), а за редките думи е приет количествен критерий – думи с до пет фиксации в лексикографските справочници (с. 203). Отделени са следните hapax legomena: божоуръ κρόκος 'вид цвете, божур, роза' (вм. гр. шафран), бърии κώνειον 'бучиниш', брътва βόμβος 'бръмчене, шумене', виничение κληματίς 'клонка', волоухъ βουκόλος 'воловар', вътво φρυαλλίς 'фитил', цялото гнездо с основа вѣтр-, отнасящо се до кръвоносен съд, габъръ αἴγειρος 'габър' (вм. гр. 'черна топола'), дрѫдъ ἀκάματος 'неуморно', зъмиинъ млѣчии μήκονος ὀπός 'вид растение или сок от мак', измакати ἐκμυζάω 'извличам, изсмуквам, попивам', измоклъ εὔριπος 'колеблив, негоден; сух', колимогопоставл҄ение σκηνοπηγία 'построяване на шатрите' (от евр.), крирати κλαγγόφωνος 'чуруликам, пея', кровомь κρυβδήν 'тайно, скришом', лъсть τόρνος 'заобляне, извивка; свързване, става', объножь κνημίς 'наколенник', ошинѫти сѧ ἀνασφάλλω 'преодолявам заблуждението, опомням се', прохъɪр҄ение ἀλλοίωσις 'промяна, побледняване, пожълтяване', пѫдьць δραγάτης 'пазач, пъдар', свиноухъ συοφορβός 'свинар', сосона ἴον 'теменужка', срачии ἀλκυών'вид птица', стьблие ῥαφίς 'пръчка, остен', стьпь σπονδύλη 'прешлен', сѫчение πέψις 'храносмилателна система', съпохъ ὀπιον 'опиум', твалага δάμαλις 'телица', тевигъ ζεύγλη 'част от ярем, жегли', тъкало ἀκίς 'острие', оуиночати μονωθέν 'разделен съм, отделен съм' (с. 195-203). За редки думи са определени следните: блискоунъ μήκων 'мак', бокъ σπλάχνον 'телесен орган', власежелищи Πλειάς 'Плеяди (съзвезие)', въскоурение ἀναθυμίασις 'пара, изпарение, течение', гръмѣждь ὑμήν 'гурел', гъɪжа ὀμφαξ 'недозряло грозде', двалма ἱπποφορβός 'коняр', жегъзоулинъ τῆς σελευκίδος 'който се отнася до кукувица, кукувичи', иждимати συνθλίβω 'протичам през нещо, попивам през нещо', иногъ γρύψ 'грифон', инокъ μονιός 'глиган', исклъсмъ ἐξοχή 'койтο се издига, който се отнася до възвишение, връх, релеф', коприна βάμβυκος 'коприна', кръвавица φλέψ 'кръвоносен съд', крънъ ἀκρωτεριάζω 'осакатен, неовършен', коурѣлъкъ τύπος 'образ, вид, форма, калъп', коуиба ζηλοτυπία 'ревност, съперничество, завист', лежахъ σέλαχος 'кит', лоунъ γύψ'вид орел, лешояд', лоуска κύλιξ 'люспа, обвивка', млатѣя στροφή 'извивка, става', мотовѫзъ θρυαλλίς 'сплитане, структура', моузгавъ στεγανώδης 'изолиран, в който има застояла вода', мѣхъɪръ ὀργανον 'жлъчка', мѧздра ὑμήν 'ципа, обвивка', неоудатьно ἐξ ἀντιθέτου 'нещастно', окроиница ἀλουργίς 'пурпурна дреха, плащ', оревитъ θηλυμανής 'похотлив', отълогъ ἀναλόγως 'остатък', пахание αὔρα 'размахване, правене на вятър, лъх', пила πρίον 'трион, риба-трион', плюща πνεύμον 'бял дроб', подъгнѣтъ ὕλη, ὑποτρέφω? 'подпалка', покосъ συμφέρω 'подходящ', понюкати ὑπονύττω 'подтиквам, насърчавам', пора [въ порѫ бъɪти] σφριγάω 'в силата си съм', потоульнъ ἐνδύω 'глух (за звук)', притѫкати (сѧ) παρεικάζω 'оприличавам, сравнявам', просатаи, κηδεστής 'сватовник', растъ σπλήν 'далак', ръдръ [ръдрое мѧсо] ἴς 'мускулатура', сасъɪгъ χοάνη 'съд за разтопяване на метал', свалъмъ μάζα 'каша, тесто, течност', скоровѣкъ εὐτελής 'евтин, малоценен, прост, преходен', скръбътъ ἄμπελος 'лоза', слатина ἕλους 'ливада', спрѧжь ἐλλέβορος 'кукуряк', стволие κώνειον 'бучиниш', стьпль ἔνδρυμα 'дива котка', съгребѫть δάφνη 'вид бодливо растение' (гр. 'лаврово дърво'), сѣ ἀρά 'нима, дали', тръмъɪ σίμβλος 'пчелен кошер', цѣлизна συνολοῦσθαι 'необратваема земя, целина', щьпьщати ἀείφθογγος 'чуруликам', ѫкоть ὀγκινος 'кука' (с. 203-220).

При разграничението на т.нар. от автора тематико-терминологични лексикални групи не се цитират никакви предходни подялби. Това е още повече странно, защото съществува огромна традиция в тази област (срв. например публикациите на Е. Найда (E. Nida) върху лексико-семантичните групи в Новия Завет, съвременни подходи като изграждането на онтологии, проекти на базата на WordNet и т.н.). Това е довело до известна непоследователност на подредбата. Например растенията и животните са поставени като първи рубрики, а лексемите, свързани с понятия като същност, природа, естество, устройство са поставени заедно на последно място в класификацията.

Като цяло можем да се съгласим с направените изводи на автора по отношение на преводаческите принципи на ниво лексика (с. 262-267). Все пак, въпреки че е трудна за доказване, не трябва да се пренебрегва възможността в първоначалния превод да е участвал повече от един преводач. Лексикалната вариативност на места би могла да бъде обяснена и по подобен начин.

Особено важна за проучения от Я. Милтенов текст е сравнението с “Шестоднева” на Йоан Екзарх (Глава IV. Диалозите на Псевдо-Кесарий и “Шестоднев” на Йоан Екзарх, с. 268-303). Изводът от тази съпоставка е, че при общите и близките места между двата текста са извършени два превода, които почиват на различни преводачески принципи. Важен е изводът на автора, че “старобългарският книжовен език е притежавал достатъчно богатство на изразните средства, за да предаде цялата палитра от стилистични и семантични нюанси на своите оригинали – според виждането на своя преводач и независимо от сложността на гръцкия текст.” (с. 303) .

Предаването на текста отговаря на изискванията на едно съвременно издание на текст и почива на най-добрите принципи в областта на византийско-славянските проучвания. Ценността на новото издание е поправката на грешките и неточностите от изданието на архимандрит Леонид, възстановяването на липсващите пасажи по други преписи, използването на съвременното гръцко критично издание, добре конструираният критичен апарат. Навсякъде, където това е било възможно, на славянските разночетения съответства паралелен гръцки текст. Самият основен текст на изданието е предаден коректно. Това, което липсва е отбелязването на библейските цитати в текста, както и преглед на техните особености в проучването. За някои техни особености може да се съди от текстологичните и лексикални части, но за съжаление липсва обобщение.

Много добро впечатление правят славяно-гръцкият и гръцко-славянският показалци на края на книгата (с. 534-563, с. 564-577). Акцентът при тях е бил очевидно върху детайлното уточнение на значението на славянската лексема и нейния гръцки паралел и авторът е успял да изпълни тази своя задача добре. Би било добре, ако Я. Милтенов бе написал един кратък увод към тези два показалеца, в който да обясни принципите на тяхното съставяне. Не става ясно например, по какъв критерий една лексема е намерила място в него, а друга е останала извън показалеца. Вероятно това са по-редките и текстологично значими лексеми, но принципите за тяхното отделяне е все пак неясен.

След направеното от Милтенов проучване и издание на текста на Диалозите на Псевдо-Кесарий можем да се съгласим с голяма част от неговите изводи. Безспорна е правилността на заключението, което прави изследователят, че “... старобългарският превод на ДПК е с висока стойност, както от научно-изследователска гледна точка, така и в литературно-исторически аспект.” (с. 306).

Извод:

Книгата на Явор Милтенов, която почива на неговия дисертационен труд, е талантливо написано филологическо изследване. С това изследване авторът се е проявил като еднакво добър лингвист, текстолог и литературовед и това му е дало предимството да подкрепи своите изводи и хипотези с аргументи, почиващи на начетеност и ерудиция. Добрите детайлни наблюдения на Милтенов върху отделни факти от превода и историята на текста на Диалозите на Псевдо-Кесарий в славянската ръкописна традиция несъмнено ще допринесат за по-нататъшните изследвания на тази изключително трудна проблематика.