Skip to content Skip to navigation

Защо публикуваме този текст

Защо публикуваме този текст

Павел Яноушек: За какво служи странното мислене върху неща като литературата ...

Редакторски коментар на Littera et Lingua 1

Текстът припомня фрагменти от историята на научното знание, фрагментите, свързани с формирането на нови изследователски полета, дисциплинии и тяхното самодефиниране. Един от най-сериозните критерии на припомнянето е познаваемостта на света като доминиращо предназначение и същевременно етична отговорност на научното мислене. В тази връзка мисленето върху литературата се озовава в незавидната позиция да легитимира пред света своите отговорности. Оттук реториката на текста противопоставя самоироничното назоваване на литературознанието като странно, дори като "чудато" мислене.

Провокативността в статията е целенасочено търсена и не се прикрива. Какво прави странно мисленето върху литературата?

Най-напред ще поясним: статията е написана от директора на един от хуманитарните научни институти в Чешката академия на науките; конкретният повод липсва – поне не е назован, но "между редовете" прехвърчат искрите на може би многократните опити да се отговори на прагматично-утилитарното питане "за какво всъщност може да служи ... литературната наука". Реториката на текста се материализира в откритата защита, освободена от позата на високите теоретични (в значението им на проблематично приложими) инвенции. Защитата на чудатото мислене е освободено и от позата на трагичната безпътица и отчаяние, визиращи неприложимостта на литературознанието. Текстът се самодефинира като "кратък курс по самозащита", защото литературната наука може да се (само-)идентифицира благодарение на ясно формулираните си отговорности. И преди да посочим доминиращата сред тях, ще отхвърлим три възможности.

Най-напред, тези отговорности не произтичат от комплексите или съзнанието за съдбовност на "малката нация", която за пореден път се е присетила за съдбата и бъдещето на своята култура, която мисли съществуването на литературата извън/в рамките на съществуването й сама по себе си. Не затова сме избрали статията в нашето списание. В защитата отсъстват "малките" ценностни критерии от териториален или национален мащаб. С примерите си реториката проблематизира монологичността на категоричния императив, лишаващ от средства непрактично-хуманитарните в името на иновационно-технологичните семинари, специалности или факултети навсякъде по света. С други думи, проблемът за чудатостта на мисленето върху литературата не е нито източноевропейски проблем, нито регионално-институционален казус на една национална Академия на науките.

На второ място, литературоведското мислене, защитавано в текста, не подчинява изследователския си предмет на роли, задачи, или изобщо на телеология, която не му е присъща, или която му е чужда в една или друга степен. Това не е мисленето, което регулира чрез литературата поетологични, културно-исторически или обществено-политически норми независимо от тяхната институционална реализация, одържавяване и форми на канонизиране.

На трето място, реториката на самозащитата деликатно отпраща към онзи конкретен момент от историята на научното познание, в който неговата самоидентификация разпознава прагматичната си полезност като доминанта. През 30-те години на ХХ в. Роман Якобсон дефинира отговорностите на научно-изследователската прагматика като дисциплина и пълно себеотрицание – те се дефинират в противопоставянето им спрямо "лартпурлартизма" на безкрайните дебати, пъстрата полифония на симултанните задачи и богатството на страничните пътеки. Обособяват се луксът на научните търсения спрямо аскетичната пестеливост на целите, а научното знание се доближава в максимална степен до утилитарната си употребимост. За Якобсон фриволността е привилегия на всяка среда, която може да се впише в определението "култура на голямата територия" – извън тази среда привилегиите са лукс. Днес литературата е все така привилегия на интелектуалния лукс и по този свой признак си остава парадоксално неделима на територии. А мисленето върху литературата си остава занимание, затвърждаващо своята чудатост независимо от пространствената си принадлежност.

Функционалността на научното познание е морална санкция, която оценностява чрез отговорности, а в неговите рамки литературознанието може да се определя като чудато, когато отговорностите не се разпознаят в неговата телеология. Реториката на защитата всъщност легитимира тяхното наличие, а определяща сред тях е паметта.

"[...] Паметта на литературознанието, също както и компютърната памет, има различни форми. Към нея спада това, което метафорично можем да наречем хард-диск – информацията и познанието, събрано от предходните поколения, запазени в книгите и периодичните издания. Понякога изглежда, че в натрупването на книги всъщност се крие смисълът на чудатите специалности. Но това не е така. Паметта на библиотеките е жизнено важна за чудатите науки, но сама по себе си де факто е мъртва. За да оживее и да изпълнява функцията, която има в дадено общество, са необходими хората, които да четат книгите и да ги познават. Т. е. това, което в компютъра се нарича оперативна памет (RАМ), и което в случая с литературознанието се създава от творческия потенциал на изследователите, способни да мислят своя предмет, да се ориентират в познатата литература и да водят диалог между миналото и настоящето. Големината на тази памет се задава от множеството водещи учени с книжната им продукция и публикации в периодиката, а също така и от способността им да направят и други субекти част от творческото самопознание на обществото, започвайки с учителите и включвайки най-широкия кръг непрофесионалисти. "Чудатите науки" не познават приложеното изследване и технологичните приложения в обикновеното им значение: но ако са развити в достатъчна степен, ако са качествени и с влияние, могат да достигнат до самата същност на самоосъзнаването на обществото. [...]"

И така, паметта е пространството на опитите, на връзките между опорните точки в хронологията на знанието, второ, тя събира в себе си инструментариуми, но същевременно самата тя функционира като инструмент, и трето, материализира съзнанието за отговорността на научното познание в процеса на човешката самоидентификация.

Бележка / Note

1. Текстът бе публикуван на български език оff-line в "Литературен вестник" (год. 15, 30.03.-05.04., 2005, бр. 12, с. 9, 12) в превод на Анжелина Пенчева.