Skip to content Skip to navigation

Увод в политическото семейство

Увод в политическото семейство

Пламен Дойнов

(Департамент „Нова българистика“, Нов български университет)

Резюме

Статья посвещена феномену „политической семьи” в болгарской социалистической литературе по сравнению с реальной бытовой семье.

 

В едно прочуто сред читателите от първите години на Втората българската република есе – “Семейството: начин на употреба”, започнато през 1988 г. и завършено през пролетта на 1990 г. (Георгиев 1991)1, Никола Георгиев въвежда понятието “политическо семейство”, за да открои спецификата не само на управлението на Тодор Живков спрямо други тоталитарни и деспотични управления, но и механизмите на символно производство, изработващи образа на властта в България през 70-те и 80-те години на ХХ век. Никола Георгиев проницателно изплита мрежата от възли, в които се пресичат българският патриархален семеен модел с практиките на тоталитарната диктатура, от една страна, и пропагандните ходове и формулировки със стереотипите на масовото съзнание, от друга. Така се проблематизират поне две устойчиви представи за символическото моделиране на властта в Първата (Народната) република.

Първо, към българския семейно-родов архетип, кристализирал в традиционната семейственост на българското общество, тоталитарните практики привнасят новоконструираната фигура на партийния и народния вожд, който се превръща в абсолютния център на комунистическото символно пространство. От своя страна скритите механизми на новата публичност в НРБ започват да функционират така, че около образа на Вожда (Водача, Генералния секретар, Първия партиен и държавен ръководител) изграждат невидимите мрежи на една вторична семейственост. Така се оказва, че в своите официализирани прояви властта запазва политическите роли на основните си представители, но грижливо ги дублира от семейно-родови мрежи. По думите на Н. Георгиев, “политическото семейство покрива социалното пространство, покрива и човешкото пространство, то е вездесъщо и всеможещо” (Георгиев 1991: 20). Казано в стила на реч от епохата на НРБ, властта става социално-политическа по форма и родово-семейна по съдържание. Тоталитарната система усвоява и преобразува манталитетните основания на вкоренения в българските традиции обществен семеен модел.2

Разбира се, това не става веднага след 1944 г. Макар Вълко Червенков да се пада зет на “вожда и учителя” Георги Димитров, този факт не се превръща в основополагащ за съграждане на семейна генеалогическа пирамида на властта.3 Когато обаче по-късно към фамилията на генералния секретар Живков все по-често се споменава и фамилията на председателя на Комитета за култура Живкова всеки започва да подразбира (защото никой не посочва пряко семейното родство!), че става дума колкото за Първия и Втората, толкова за Бащата и Дъщерята. Всички казват имената на изпълнителите на главните политически роли, но знаят, че изричат и имената на членовете на Семейството. Свенливите и съвсем непоследователно явени признаци на роднинска обвързаност сред първите комунистически водачи на Народната република (Димитров – Коларов – Червенков) при управлението на Живков вече се превръщат в принципи на неофициална династическа приемственост.

За това решаващо значение има и продължителното време, за което Тодор Живков е на власт. Продължителността на управлението на един тоталитарен диктатор благоприятства трансформацията на личния режим в семейно-династически модел. И това не е само изолиран български феномен, а практика, забележима в страни от четири континента – Румъния (кланът Чаушеску), Куба (фамилията Кастро), Северна Корея (“великият вожд” Ким Ир Сен и “любимият ръководител” Ким Чен Ир), Либия (семейството на Муамар Кадафи).

Второ, противно на инерционното схващане за едноличната власт от 60-те години насетне на диктатора Живков, Никола Георгиев лансира тезата, че “в междинното време, особено в годините на съвместната дейност на Живков и дъщеря му, моделът на политическото семейство започна да измества модела на личния режим” (Георгиев 1991: 21). Този възглед сериозно усложнява готовите формули, особено популярни в началото на 90-те години на ХХ век, за авторитарния живковизъм и за съсредоточаването на цялата власт в едно-единствено лице и неговото “обкръжение”, довели до пронизителната клетва от предсмъртното писмо на Веселин Андреев, минути преди да сложи край на живота си: “Проклет да е Живков! И живковистите!” (Андреев 1991: 6).

Без да омаловажаваме едноличната власт на тоталитарния диктатор, защото тъкмо тя гарантира влиянието на политическото семейство и центрира около себе си образите и функциите на останалите му членове, трябва да разположим тълкуванията си на образа/образите на властта в НРБ след средата на 70-те години в перспективата на опитите за налагане на династическия проект на Тодор Живков. А за наличието на такъв проект като че ли съществува консенсус сред историците. Този консенсус не се нарушава дори от преекспонирането след 1989 г. на алтернативната роля на Людмила Живкова. След края на Народна република България мнозина мемоаристи и изследователи са склонни да видят в ролята на дъщерята Живкова алтернатива на собствения й баща. Любомир Левчев например свидетелства с театрална загадъчност как веднъж Живкова му била казала за баща си, че “ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него” (вж. Левчев 1998: 468)4. Това, разбира се, са подробности от скрити сюжети с изключително спорна достоверност, които не просто звучат неисторично, но се стремят с късна дата да елиминират видимото и в политико-идеологически, и в социокултурен план амбивалентно цяло на политическото семейство Живкови – сложно символно публично единство през 70-те и 80-те години на ХХ век, което разкрива “своята личностна и социална обхватност, своята способност за развитие и едновременно съсъществуване на контрастите” (Георгиев 1991: 32). Затова социокултурните роли, които изпълняват членовете на политическото семейство и техните ефекти не само че не подкопават единството му, но и умножават и профилират неговата власт, според разнообразните сектори на влияние на отделните фигури.

Нещо повече, появили се сведения след свалянето на Живков от партийно-държавния връх показват, че зад фасадата на официозното политическо семейство през цялото време се разиграват най-банални битови сюжети – непрекъснато използване на привилегированото положение за трупане на трудно достъпни в “икономиката на дефицита” стоки и ползване на скъпо платени здравни и други услуги. Дори от инцидентно публикувани след 1989 г. документи на УБО (вж. например страници и факсимилета от документи в: Милушев 1991) можем да видим как по всички етажи на партийно-държавната йерархия конкретното битово семейство прораства в политическо и как политическото семейство задкулисно се битовизира. И вече не става дума само за фамилията Живкови, а за фамилиите (съпруги, синове, дъщери, племенници и пр.) на разнокалибрени лидери и приближени на генералния секретар функционери.

Основното внимание обаче на Никола Георгиев не пада върху реалното политическо семейство, а върху неговия “социален образ” и “образотворческият процес на семейството” (Георгиев 1991: 21), т.е. върху онези аспекти на символно производство, които набавят различни публични роли и образи, изграждат ги чрез писмени и визуални текстове, за да ги моделират в присъствия и възприятия. Точно в този ракурс се открива възможност да подложим на разширително тълкуване понятието “политическо семейство” чрез тезата за семейния характер на тоталитарната култура. Катерина Кларк описва сталинисткия мит за “Голямото семейство”, проектиращо в себе си “Родината-майка”, “Бащата на народите”, “по-големия брат” и пр. идеологически конструкти (Clark 1981: 114-135), които вписват единичния човек в сянката на колективистични образи. Евгений Добренко забелязва, че при тоталитарната култура “в процеса на лумпенизация се извършва “обратната” смяна на социалните контакти със семейните връзки”, проявяващи “патриархалното съзнание, което се гради върху надличните категории на семейността” (Добренко 1993: 46)5.

Оказва се, че можем да разгърнем възможностите на понятието “политическо семейство” извън ограниченията на една конкретна диктаторска фамилия. В нашия случай литературата за българския комунизъм очертава границите на едно друго “политическо семейство”, в което ясно личат трансфамилните и транспоколенческите генеалогически връзки. Редица текстове на социалистическия реализъм събират в едно семейство всички основни политически фигури на комунизма в България – Димитър Благоев, Георги Кирков, Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Тодор Живков, Людмила Живкова – всички те изпълняващи уникални роли в политическото семейство на българските комунистически водачи. Всеки от тях притежава своето запазено място в голямото семейство на комунистическа България, в образната и персонажна система на социалистическия реализъм.

 

* * *

 

Конкретното политическо семейство Живкови, припознато от Никола Георгиев, със своите двама основни представители (Тодор и Людмила) се вписва в по-голямото идеологическо семейство на водачите, конституирано от литературата на НРБ. Това семейство на водачите е видимо единствено от позицията на приключилата реална история на соцреализма, т.е. от хребета на 1990 година и след нея, когато можем да смятаме, че персонажната система на соцреалистическата литература е завършена и всички социокултурни роли в нея вече са изиграни. Така се открояват седем основни литературни образа в семейството на комунистическите водачи:

Дядото (Димитър Благоев – Дядото), Братът на Дядото (Георги Кирков – Майстора), Бащата (Георги Димитров), Братът на Бащата (Васил Коларов), Синът (Вълко Червенков), Синът (Тодор Живков), Дъщерята (Людмила Живкова).

Прави впечатление, че тук почти отсъстват женските персонажи. В политическото семейство на соцреализма местата на Майката и Любимата традиционно се заемат не от човешки прототипи, а от Родината и Партията. Същевременно, за разлика от реалното семейство тук генеалогическите връзки не само, че по правило не са достоверни (т.е. не представят реални роднински отношения), но и изплитат сложни идеологически мрежи, в които всеки от водачите е колкото дядо, баща, брат, син или дъщеря на някои от другите, така и на самата България, на целия народ, а понякога и на човечеството. Към това въобразено от литературата семейство на комунистическите водачи, разбира се, трябва да се прибавят свръхазовите съветски литературни герои – Ленин, Сталин, Хрушчов, Брежнев, които интернационализират фамилната структура на персонажната система. Те обаче извеждат семейните отношения сред комунистическото движение в надредното пространство на голямата имперско-родова общност, чийто център и връх е зает от съветския вожд и съветското политическо семейство, за които останалите национални политически семейства в сателитните държави от Източна и Централна Европа представляват по-малки братя и сестри.

Затова нека ограничим географията на феномена и да видим как българската литература разпределя с лекота ролите в българското политическо семейство: Дядото е “белобрад и скромен старец” (Младен Исаев, стих. “Дядото”), който в обвеяното с легендарност минало, в “епохата на първия наш комунист” (Славчо Чернишев, стих. “Гората”) слага началото на комунистическата партия. Около него се мярка фигурата на Георги Кирков, който е негов “помощник” и “брат”.

С напредването на годините израстването на Бащата (Георги Димитров) като син на Дядото е неизбежно: “възмъжа той пред очите на Благоев” (Божидар Божилов, стих. “Рабочий”). И въпреки че за него доминират титлите “вожд и учител”, мнозина автори уверяват, че “сърцата ни като баща ти имаш ги” (Крум Пенев, стих. “В стихове не се побира твоя ръст”), че “ний всички сме му родни синове” (Блага Димитрова, книгата “Стихове за вожда”), за да се стигне до двусмисленото обръщение “Татко!”, промълвено от лирическия герой в стихотворението на Любомир Левчев “Разговор с Димитров”.

Впрочем някъде към края на 40-те години българската литература придобива съзнанието, че комунистическите водачи представляват специфична общност – “Огнено съзвездие”, както гласи едноименното стихотворение на Иван Бурин:

 

Благоев, Кирков, Димитров, Коларов –

туй не е просто низ от имена,

а огнено ядро от пролетарии,

съзвездие над родната страна.

 

Първият син (Червенков) пряко наследява Бащата. Тяхната непрекъсната връзка, тяхното магично актуално общуване са гарантирани от конкретни пространства като мавзолея. Там Димитров не е мъртъв, а само “в спокоен сън унесен”, затова Синът води “разговор без думи” с “учителя” и именно по този начин Синът – “едър, силен, млад” е “на вожда ни достойния заместник” (Младен Исаев, стих. “Червенков”). През 1956 г. обаче се оказва, че този Син не е от най-достойните заместници на Бащата, затова бива прокуден от актуалния състав на политическото семейство и постепенно забравен от литературата. Неговият образ остава да съществува деперсонализиран в абстрактни категории от партийни тезиси и публицистични текстове като “култ към личността”, а конкретното му име (Червенков) старателно се премълчава. Само от непреиздавани книги, от стари периодични издания и недопрочетени архиви от началото на 50-те години може частично да се реконструира важната му роля в семейството на водачите.

На негово място към края на 60-те се появява образът на другия Син (Живков), за когото едва през 80-те се натрупват достатъчно литературни (предимно лирически) текстове, в които той се откроява като легитимния наследник на Бащата (Димитров). Показателно е обаче как конкретните художествени текстове за Живков (за разлика публицистично-биографичните и визуалните материали) избягват въвличането на други имена от семейството на водачите, демонстрирайки по този начин своеобразна генеалогическа неутралност. Така се постигат поне две ефекта: подчертава се уникалното присъствие на Тодор Живков и в политическото семейство, и в историята на комунистическото движение, но и се прави опит да се отдели историческото тяло на семейството от актуалното тяло – да се подчертае границата между миналото и настоящето на семейството.

Почти едновременно с “добрия” Син лириката открива и образа на Дъщерята в политическото семейство. Това се случва след смъртта на Людмила Живкова през 1981 г. След кончината си тя се превръща в дъщерята на народа и в Дъщерята от семейството на комунистическите водачи. Още първите некролози оповестяват смъртта на “беззаветно вярната дъщеря на Партията и народа”6 или на “достойната дъщеря на Партията и народа”7. Година по-късно, по повод отбелязването на 40-годишната на Живкова през юли 1982 г., формулата е затвърдена – “вярна дъщеря на партията и народа”8. Дори братът Владимир Живков през 1985 г. я нарича “незабравимата дъщеря на нашия народ”9.

Само за година-две образът на Дъщерята е изцяло институционализиран за идеологическите нужди на политическото семейство. Действителните роднински връзки биват изцяло преназовани в практиките на посмъртния култ. Когато на публични траурни тържества или на юбилейни чествания на Л. Живкова официозната преса изброява присъстващите официални лица, Тодор Живков се представя само като “генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет”.10 Правилата на функциониране на политическото семейство не позволяват Тодор да бъде баща на Людмила. Всъщност посмъртният култ окончателно лишава Живкова от баща с конкретно човешко лице – нейни идеологически родители стават колективните субекти Партията (майка) и Народът (баща).

Впрочем Людмила Живкова се отличава от основните фигури в семейството с това, че е само траурен персонаж, т.е. става герой на литературата едва след и чрез своята смърт.11 В този смисъл тя се вписва колкото сред образите от политическото семейство, толкова и сред героите от комунистическия Пантеон. При текстовете, посветени на героите от Пантеона именно смъртта (героическа гибел или просто смърт в името на Идеала, интерпретирана като саможертва) организира почерците в оплаквачески слова, песни, книги. Затова не е изненада, че името на Людмила Живкова се включва и във сценариите на официалните държавни ритуали като т.нар. тържествени проверки, които през 80-те години по правило завършват с нейното име.

След средата на 70-те години Живков и Живкова са двете лица на едно политическо тяло, производни една на друга алтернативи. Чрез тях поколенческият конфликт в българското общество от края на 70-те и началото на 80-те години е снет във фигурата на управляващото семейство и по този начин – обезопасен. Защото в затвореното тоталитарно общество победата на всяко ново поколение е възможна не по пътя на разрива, а чрез наследяване.

Живков и Живкова персонифицират разцепване в съзнанието и езиковото поведение на мнозинството социалистически граждани и на почти всички български писатели от 70-те и 80-те години. Това е разлом, който сблъсква официозно публичното с автономно частното, идеологически език с приватен говор, публицистиката с художествеността.

Така политическото семейство снема в себе си основните фигури на цялото общество, изземва основните езикови ресурси, с които се обяснява света. И никаква смърт на персонажи от фамилията не може да разклати идеалния ред. Впрочем, не. Опасността възниква, когато си отиде главата на семейството, актуалният водач. Тогава политическото семейство може радикално да смени част от своите персонажи. Както се случва с опитите след средата на 50-те години на ХХ век във вече публикувани литературни произведения да се подменят имена и роли в генеалогическите мрежи на комунистическите водачи, според настъпилите промени в политическата конюнктура. Това се отнася най-вече за фигурата на съветския баща на народите Сталин и в по-малка степен за българския му аналог Червенков. Но ако в средата на 50-те политическото семейство все пак съхранява доминацията си и в общественото, и в литературното съзнание, през 1989 г. то не издържа натиска отвън – без смърт в семейството, без насилие. Просто патриархалните устои се разклащат от гражданските алтернативи. В края на 80-те и началото на 90-те години политическото семейство се разпада от въздигането на появилите се в недрата на тоталитарното общество нови граждани.

 

 

Бележки

1. Навсякъде есето се цитира по тази публикация. В послеслова към същата книга Никола Георгиев разказва накратко историята на написването на този и останалите текстове – вж. Послеслов. – В: Георгиев, Никола. Нова книга…, с.126-127.

2. Никола Георгиев акцентира върху благоприятните условия именно в България да стане възможна появата на политическото семейство Живкови: “Нещо собствено българско е направило възможно, приемливо и разбираемо възхождането на това семейство.(…) тоталитаристичната вълна в Европа през ХХ век доби в България такъв битово-патриархален и политическо-семействен облик.” (Георгиев 1991: 45-48.)

3. Вълко Червенков е съпруг на сестрата на Георги Димитров – Елена Димитрова.

4. Чрез подобно свидетелство за алтернативността на Л. Живкова със задна дата Л. Левчев индиректно си приписва алтернативност и на самия себе си (може да дойде време той – заедно с Дъщерята – да работят срещу Бащата!?), но вярното му служене и вдъхновено възпяване на бащата Живков преди и след смъртта на дъщерята Живкова през 1981 г. съвсем не отговаря на тази автомитологична визия.

5. Тази “семейност” на тоталитарната култура, според Добренко, има компенсаторен характер. Тя е “призвана да скрие това, което се намира в сферата на безсъзнателното, да компенсира естествената потребност на човешкото битие от връзки с околния свят в стремежа му да избегне самотата в “голямото семейство” и в “голямата родина”.” (Пак там, с. 46.).

6. Вж. Некролога на ЦК на БКП, НС на НРБ, МС на НРБ и НС на ОФ в: Литературен фронт, бр.30, 23.07.1981.

7. Вж Некролога на Съюза на българските писатели и на партийната организация при СБП в: Литературен фронт, бр.30, 23.07.1981.

8. Вж. Вярна дъщеря на Партията и народа – Работническо дело, бр.207, 26.07.1982.

9. Живков, Владимир. Най-благородната грижа – Народна култура, бр. 28, 12.07.1985.

10. Вж. например информацията за тържествения митинг по случай 40-годишнината на Л. Живкова: Живи са нейните светли идеи – Работническо дело, бр.208, 27.07.1982.

11. Има по-късни мемоарни свидетелства, че приживе на Л. Живкова автори като Радко Радков и руския поет Валентин Сидоров са й посвещавали отделни стихотворения, но тези текстове не придобиват тогава публичност.

 

Цитирана литература

Андреев, Веселин. 1991. Живков – мъртъв приживе. София: Библиотека „Летописи“.

Георгиев, Никола. 1991. Семейството: начин на употреба. В: Георгиев, Никола. Нова книга за българския народ. София: Университетско издание „Св. Климент Охридски”.7-49.

Добренко, Евгений. 1993. Метафора власти. Литература сталинской эпохи в историческом освещении. München: Otto Sagner. (Slavistische Beiträge 302).

Левчев, Любомир. 1998. Ти си следващият: Роман от спомени. София: Труд.

Милушев, Георги. 1991. По коридорите на властта. София: INTRA Book.

Clark, Katerina. 1981. The Soviet Novel. History as Ritual. Chicago: Chicago University Press.

 

За автора

Д-р Пламен Дойнов е доцент в НБУ. Преподава теория на литературата и история на литературата от епохата на НРБ.

Електронен адрес / E-mail: dojnovpl[at]abv[dot]bg