Skip to content Skip to navigation

Благородниците, политиката и религията

Благородниците, политиката и религията на Флоренция в „италианския шедьовър” на Джордж Елиът

 

Велемира Иванова

Факултет по славянски филологии, СУ „Св. Климент Охридски”

 

Abstract

The article focuses on the way the Florentine aristocracy, the political and religious atmosphere of XV c. Florence are represented in George Eliot’s historical novel “Romola”. Through detailed analysis of the text, as well as dealing with critical opinions of foreign and native specialists in English and Italian literature, the author tries to reveal the main idea of the novel, i.e. Florence and its people seen as a unity of opposites.

 

Резюме

Статията се фокусира върху начина, по който в историческия роман на Джордж Елиът „Ромола”, са представени образите на аристокрацията, политическата и религиозната атмосфера във Флоренция от средата и края на XV век. Чрез детайлен анализ на съдържанието на творбата, както и чрез проучване на критическите мнения на чуждестранни и родни специалисти по английска и италианска литература, авторката се опитва да интерпретира основната идея на романа, а именно – представянето на Флоренция и флорентинците като единство на противоположностите.

 

Темата за Италия и италианското присъства в няколко от творбите на Джордж Елиът. В публикуваната през 1858 г. книга с разкази „Сцени от свещеническия живот” вторият разказ проследява любовната история между мистър Гилфил и италианката Катерина. В романа „Мидълмарч” (1871 –1872) няколко от главите са посветени на медения месец на главната героиня в Рим. В последния роман на английската писателка - „Дениъл Деронда” (1876) – част от действието се развива в Италия. Но това са „обикновени случаи” в сравнение с „Ромола” (1862 – 1863), както се изразява английският специалист Кенет Чърчил в своята книга, разглеждаща влиянието на Италия върху английската литература (Churchill 1980: 141). В романа италианското не е единствено екзотичен фон за развитието на действието1. В „Ромола” идеята за Италия присъства на всички нива от структурата на художествения свят – сюжет, герои, мотиви и проблеми. Литературните изследователи са единодушни, че трудно биха се намерили в английската литература от периода, в който твори Елиът, по-проникновени описания на италианската действителност, толкова детайлни и исторически достоверни (вж. Churchill 1980; Haight 1968). „За „Ромола” може да се каже, че е първият роман на голям британски писател, който се занимава в пълнота изключително само с италианци, живеещи в родната си страна,” коментира американският специалист Джон Хъзард в докторската си дисертация, посветена на „Ромола” (Huzzard 1957: 158). Подобна висока оценка дава и българският специалист по западноевропейска литература С. Хаджикосев – „Атмосферата, излъчвана от творбата, е толкова автентично ренесансова и италианска, че ако бе преведен на български и го четяхме, бихме повярвали, че е написан от италианец” (Хаджикосев 2010: 416).

Настоящата разработка се фокусира върху ключови моменти по пътя към разбирането и анализирането на проблема за Италия в романа, а именно – темите за флорентинското благородническо съсловие, политическата и религиозната атмосфера във Флоренция от края на XV и началото на XVI век. Вниманието се концентрира на първо място върху образа на благородническите фамилии във Флоренция, след това върху идеята за политиката и на последно място – върху тази за религията. Посочените проблемни ядра могат да бъдат отграничени в съвсем условен смисъл, тъй като в „Ромола” те постоянно се допълват и преливат. Не е възможно да се разказва за флорентинската култура без да се отчете зависимостта й от политиката и религията и обратното, тъй като Елиът се стреми да пресъздаде богатата италианска същност и в частност – тази на люлката на новата европейска култура, Флоренция от края на XV и началото на XVI век.

Още с образа на мъртвия флорентински аристократ, който се пробужда във времената, за които ще става дума, Елиът насочва към основната тема на романа си – тази за флорентинското благородничество. Заедно с това писателката умело оформя параметрите на социалното и културното пространство, характерно за италианската република – от създаването й до конкретния момент, описван в романа. Размислите на героя са доказателство за това, че през XV век е пословична представата за богатствата на флорентинските фамилии, за търговското им влияние в световен мащаб – от Сирия до Британия, за техния практицизъм, но и страстност, за тяхната обединеност като общност, която обаче не им пречи непрекъснато да влизат в остри противоречия и конфликти, за гордостта на флорентинските благородници, за непрестанното им лутане между вяра и неверие, между древните философи и поети и съвременните християнски пророци.

Флорентинският аристократ разбира от изкуство, владее поне единия от двата мъртви езика, меценат е (в Рим е пълно с гладуващи учени, докато във Флоренция всеки ъгъл е огрян от светлината на Лоренцовото меценатство, коментират героите на Елиът) – по примера на Лоренцо Великолепни (напр. Бернардо дел Неро, секретарят на републиката Бартоломео Скала, Бернардо Ручелай и др.). Когато се говори за дадена личност, за да се изтъкнат нейните качества или недостатъци, тя бива сравнявана с някой изтъкнат флорентинец – учен, философ, художник, политик – съвременник на героите или историческа личност от флорентински произход като Данте Алигиери, Джовани Бокачо и др. (виж напр. репликите на Нело за Тито Мелема (Eliot 1930: 30)2.

Характерно за флорентинската аристокрация е, че докато една част от рода е невъобразимо богата – притежава цели улици в града, друга – търси помощ за препитанието си в благотворителни организации (манастири и др.). Богатството не е типично за флорентинци – малко от тях могат да си позволят изобилие, но ако могат – то е наистина огромно3. И въпреки славата си, че не пръскат излишно огромни състояния по време на големи събития, за разлика от другите италиански градове, флорентинските благородниците през XV век са се променили, забелязва анонимният дух от Пролога, както и старият Бардо. Сега те дават състоянието, с което биха могли да основат библиотека, за конни надбягвания.

Както обикновеният народ, така и благородническите фамилии на Флоренция рядко са постоянни във възгледите си. Раздирани от вражди и противоречия, те преценяват кое е най-удобното за тях само в дадения момент, днешният им лидер утре е осъден на смърт. При все това в романа са описани и няколко много силни характери, които създават представата за достойните хора на Флоренция – секретарят на републиката е горделив, обича помпозността, но е честен; кръстникът на Ромола – Бернардо дел Неро, през целия си живот не е изменил на убежденията си. Не само в политическата, но и в семейната си среда флорентинските аристократи са принципни и решителни, държат на семейните връзки, колкото и болка да им причинява това (Ромола); но дори и да предизвикат разрив в тях (Бардо, Лука, Балтасаре), отстояват до края на живота си своя избор.

Отличителна черта на флорентинската аристокрация е, че прадедите им са били част от простолюдието и с труд и съобразителност са успели да се издигнат до най-високите стъпала на социалната йерархия. Бардо дей Барди принадлежи към много стар флорентински род на обикновени селяни, които около средата на XIV век вече умело са се издигнали до високо социално положение. Дедите на Ромола са били част от международната търговия с платове, финансирали са чуждестранни крале във войните им.

Подобна е семейната история и на Бернардо Ручелай. Благодарение на напредничавостта на един търговец от фамилията си преди хиляди години, днес Бернардо е типичен флорентински големец – омъжен за сестрата на Лоренцо Медичи4, бил е посланик във Франция и Венеция, заема най-високата управленческа позиция в републиката - Гонфалониере. Построил е не само огромен дворец за себе си, но и мраморната фасада на църквата „Санта Мария Новела” е платена от него.

Флорентинските благородници, както и обикновеният народ, не са описани като някаква изолирана общност, която се счита за самодостатъчна – другият не е непременно враг (добре разположени са дори към друговерците - мохамеданите от благороднически произход, които живеят в града, за да се стигне до крайността да се търси помощта на чуждия крал за борба против своите).

Всеки със способности може да се утвърди и издигне във флорентинското общество, макар и не след дълго да бъде съсипан, пак от него. Както вече стана дума, някогашният беден син на мелничар в момента е Секретар на Републиката, богат и почитан. Италианизираният грък Тито Мелема много бързо си спечелва симпатиите на най-изтъкнатите флорентински фамилии; дъщерята на Скала е омъжена за бивш гръцки войник, настоящ поет.

Във Флоренция е престижно е да се изучава гръцки. Това специфично отношение конкретно към гърците вероятно се дължи на вече изтъкнатото флорентинско влечение към изкуството, античността, културата като цяло (от друга страна обаче, представата за флорентинската интелектуална среда от XV век е допълнена и от споменаването на съществуващата вълна на неприязън срещу гърците сред някои от флорентинските интелигенти, които смятат, че гръцкият интелект не е нищо повече от „дегенериращо растение”, ако не е присадено върху почвата на италианските мозъци; че гърците са езичници и др. подобни. В този смисъл е ясно забележим стремежът на Джордж Елиът да изгради максимално пълна и безпристрастна картина на флорентинския социум). Флоренция не отскоро е във връзки с гръцките земи – като източник на стоки, но и на ценни ръкописи; като място за италиански поклонници; много гърци са идвали в града с надеждата да намерят убежище в него още по времето, когато Бардо е бил младеж.

Горди, благородни, някогашни потомци на обикновени селяни, а днес – богати, ерудирани, меценати на културата и изкуството – такава представа за флорентинските аристократични фамилии рисува Елиът в своя роман. В плен на съсловните си интереси и амбиции, благородниците на Флоренция понякога изглеждат твърде непостоянни, но в сърцата им мненията и възгледите не се променят така лесно. Поддръжниците и противниците на Медичите си остават такива, макар и в зависимост от политическата обстановка, да не го показват открито. Това, което за лицемерния безотечественик и предател Тито Мелема е упорство и страстна напрегнатост около безполезни кавги и изплъзващи се богатства5, е всъщност от най-ценните качества на флорентинските аристократи. За тях личният интерес е неделим от представата за семейна чест и от постоянството в старите вражди или привързаности.

Идеята за флорентинските благородници, която Елиът въплъщава в образите на семейство Барди, Ручелай и др., е осоновополагаща по отношение на представата за Италия и италианското в романа. Флорентинските аристократи са умело обрисувани като съвкупност от противоположности – не само във връзка с произхода и политическите си убеждения, но и с възпитанието, образованието и реакцията си към Другия. Английската писателка не скрива от читателите си нито положителните черти, нито недостатъците на най-висшата флорентинска прослойка, постигайки две ценни неща. На първо място, дава пълна и безпристрастна картина на благородниците на Флоренция от края на XV и началото на XVI век, на второ – отива отвъд клишетата за италианските аристократи като хора само на враждите, заговорите и кървавите кинжали.

Представата за политическата обстановка във Флоренция, но и по италианските земи като цяло, също е разгърната детайлно, по свойствения за романа интригуващ маниер картината да бъде допълвана постепенно чрез разсъжденията и действията на героите – реални или измислени6, чрез преките авторови коментари или посредством цитирането на автентични италиански документи и художествени творби. В „Ромола” е обрисувано политическото устройство не само на Флоренция, но и някои от останалите републики, щрихирани са класовите деления и политическите настроения, характерни за града – в конкретния исторически момент, края на XV - началото на XVI век, но и преди това.

В годините, когато се развива действието в романа, седемдесетте кули върху крепостните стени на Флоренция вече не съществуват, пет от единайсетте врати - входове към града, са затворени, навявайки идеята, че републиката вече няма нужда от тях, че времената на „слава и бран” са безвъзвратно отминали. Още на първите страници на романа обаче е посято съмнението, че едва ли светът е станал толкова мирен и че във Флоренция царува само хармония, без следа от политически заговори и интриги. Тъкмо напротив. В описвания век, както и по времето на бележития флорентински поет Данте, не липсват острите конфликти между отделните фамилии, но сега, разсъждава духът от Пролога, те са само шумни и незначителни разпри между търговците на вълна.

Флоренция е изпълнена с политически противоречия след смъртта на Лоренцо Медичи. Три партии се съревновават там – поддръжниците на Медичите, привържениците на Републиката, Савонарола и неговият кръг. И трите привидно са съгласни в града им да се въведе венецианският начин на управление – чрез Велик Съвет, състоящ се от двадесет управници, за които могат да гласуват голям брой граждани на републиката от различни възрасти и занятия. Но флорентинските аристократи се оказват незрели за решенията на най-силния италиански град – ту искат силна република, ту се страхуват да дадат избирателни правомощия на всички жители на Флоренция, ту са единодушни, че някой е достоен да бъде на най-високия обществен пост, ту пращат въоръжени хора да го убият.

В този дяволски град, остроумно заключава Нело, крещят „Долу Данте!” и „Да живее Франческо Чеи7” само заради нуждата от разнообразие; биха убили с камъни и самия Бог Отец, ако намерят добро оправдание за това. Действията на флорентинския народ – аристокрация и простолюдие – само потвърждават думите на бръснаря. След прогонването на Пиеро Медичи от града и връщането към режима на свободна република, флорентинците бързат да посрещнат тържествено не кой да е, а чуждоземен владетел (вярвайки, че той ще им помогне да разрешат проблемите си с другите италиански републики и да си върнат Пиза; месеци по-късно Флоренция отново се проявява по най-неочакван начин – единствено тя от големите италиански републики не подкрепя съюза с папата, държейки на отношенията си с френския крал, т.с. отново сама прави избора си, но така за кой ли път се поставя в позицията на „желана жертва” ). Някои виждат в него Карл I, Шарлеман, някогашният възобновител на Флоренция, регулатор и благодетел на Църквата. Други – тъкмо обратното, сравняват френския крал Шарл VIII, сина на Луи XI, с Кир Велики, възродителят на езичеството, пълководецът, прекосил Алпите, за да осъществи грандиозните си проекти. От него се очаква да поеме управлението над Неапол по наследствено право и да победи турците, като унищожи половината, а другата половина – покръсти. Подобни надежди отговарят и на заплашителните пророчества на Савонарола за страдания за Италия, но и за пречистване и обновление на Църквата.

Специфичното и в политическите настроения на флорентинците е, че те никога не са напълно заблудени. Не всички приемат, че френският крал ще е техният избавител (войници на Републиката са повикани от близките области и са приведени в готовност, в случай, че някой се опита отново да си присвои еднолично властта; дори обикновеният ковач Николо Капара иска да види не лицата на френските освободители, а – гърбовете им); добре се знае кой е останал „Медичи в сърцето си”; по времето на процеса срещу първенците на града, промедичи, сред народа се разпространяват отпечатани листовки както в тяхна защита, така и срещу тях.

И за читателската аудитория от времето на Елиът политиката се е възприемала като значима част от ежедневието на италианците, най-вече в смисъл на вражди, интриги и преврати. Писателката обаче успява да разкрие и друга, не толкова известна страна от обществената действителност на флорентинците. Те може твърде бързо да променят мненията и решенията си, както и обектите си на обожание, внушава Елиът, но винаги са готови да защитават - не отделната личност, а – града си. По страниците на романа неведнъж е посочено, че зад привидно хаотичните и безумни политически решения на гражданите нa Флоренция винаги стои някакъв разумен принцип.

Във Флоренция и в сферата на религиозното ситуацията не е ясна и единна. Теченията са дори повече, отколкото тези в политиката (по улиците на републиката шестват бенедиктинци, „малки братя” или францисканци, августинци, кармелити, сервити, доминиканци) и са в също такива остри конфликти помежду си и борби за власт.

Като всеки италиански град и Флоренция си има християнски покровители и закрилници. Закрилница изцерителка на града е Мадоната от Импрунета (Madonna dell’ Impruneta). В моменти на кризи и бедствия флорентинците се уповават на своя безсмъртен епископ Свети Дзенобио (337 – 417).

Най – важният светец покровител на града обаче е Сан Джовани/ Йоан Кръстител. Той е приет за закрилник на Флоренция по времето на Константин Велики и папа Силвестър, заменяйки езическия бог Марс, разказва Елиът, като се позовава на известния флорентински историк Джовани Вилани (1276/1280 – 1348). Въпреки това народът продължава да се отнася с уважение към дотогавашния си идол и внимателно пренася статуята му на висока кула близо до Арно. През XV век ситуацията вече се е изменила не само в отношението към науката и културата, както вече стана дума, но и към религията. Бог Марс е отдавна забравен, за защитата си флорентинци разчитат на занаятите и финансовите си ресурси, знаят, че мечът и закрилата зависят от златните флорини, на които, все пак, се печата образа на Сан Джовани.

Християнският светец се почита по традиционния флорентински маниер – с много танци и други увеселителни събития по улиците на града – обикновени смъртни се маскират като светии, ангели и демони, чупят се прозорци, има надбягвания с неоседлани коне, хвърлят се камъни, което нерядко води до смъртта на някого (въпреки всичко, коментира писателката, на флорентинската тълпа й липсва тежкото пиянско изглупяване (“sottishness”), характернo за северните народи или потайната жестокост, която в повечето южни райони на полуострова превръща обикновеното сбиване във фатално намушкване с нож). Тосканският ум се приплъзва от религиозното почитание към бурлеската така лесно, както водата залива всеки ъгъл, обобщава Елиът. Образът на светията е снизен - народът печата лика му върху златните си монети, а в деня на празника му се отплаща за закрилата само с две бутилки вино и сладкиш, но поради това – по-близък до хората.

По подобен начин се празнува и Рождение Богородично. Наред с религиозните процесии и служби - спектакли с маски по улиците, селянки, слезли от планините да предлагат изделията си, деца, играещи любимото си калчо край градските порти.

Популярно във времената, които пресъздава Елиът, е вярването в пророческите дарби (дори и в женските, макар и да не е толкова разпространено). Джироламо Савонарола обаче е изключение – никой до момента не е бил толкова известен, с подобно огромно влияние върху съзнанието на хората. Въпреки че стремленията му не са чисто религиозни, с идеята си за скромността на Църквата и нуждата от обновление в нея Пророкът обединява флорентинското множество около себе си. Вярват му обикновените хора, както и представителите на най-висшите социални слоеве (роднината на Ромола, Мона Бригида, се отказва от светското безпътие, макар и неохотно; по страниците на романа е споменато, че не само Дино дей Барди, а и още много други младежи от аристократични семейства са изоставили мирския живот заради религията).

Ако необразованите хора (Теса, Мона Лиза) са въплъщение на флорентинската искрена, дълбока и наивистична вяра (дори хитрецът Брати, чийто стремеж е да извлече възможно най-много удоволствия от живота, е завещал всички свои придобивки на Църквата след смъртта си, за да си осигури спокойствие в отвъдното), то семейство Барди представя една сложна картина на отношенията между религията и науката – от острото противопоставяне на християнството и пълното му отхвърляне (Бардо), през сляпото му приемане (Дино) до преминаването от едното към другото и намирането на равновесие между двете (Ромола).

Представата за социо-културното пространство на Флоренция от края на XV в. Елиът допълва чрез подробните описания на „управлението” на доминиканския монах. За двете години, през които е единственият духовен лидер във Флоренция, Савонарола се опитва да повлияе съществено върху ценностите и морала на съгражданите си. Монахът установява нов начин за отбелязване на религиозните празници, налага нова „епоха” в празнуването – без маскаради и танци по улиците на града, а – с изгарянето на „пирамидата на суетностите”, без младежи, които да хвърлят камъни по прозорците и по хората, а само такива, които пеят хвалебствени богоугодни песни. В стремежа си да прочисти и подобри флорентинските нрави и да се превърне във всенароден водач в цяла Италия Савонарола не усеща как поклонниците му се озлобяват и ожесточават. Народната, езическа жажда за зрелища се оказва неизкоренима и по-силна от религиозното обожание. За да се стигне дотам, че в навечерието на Великден флорентинците – обикновените хора, заедно с политическите врагове на доминиканския лидер – нападат катедралата „Сан Марко” и няколко часа се бият с монасите на Савонарола.

Както вече беше отбелязано, в „Ромола” Флоренция е представена като място, където езическо и християнско си съжителстват хармонично. Лесно се преминава от едното към другото и обратно и в областта на религията. Античното и средновековното се съчетават във вярванията на флорентинците, по стените на църквите им, в литературата им, придавайки на атмосферата в републиката неподправена екзотика. Типично за тосканските скулптори е, че са изучавали и са се вдъхновявали от античните образци, но и от легендите за полудели отшелници и християнски мъченици, а модели са им били монаси. Скицата на Пиеро ди Козимо, която Нело пази в бръснарницата си, представлява три маски – на смеещ се пиян сатир, на страдащата Магдалена, а между тях – застиналото, студено лице на стоик, като и трите лежат в скута на дете, напомнящо Младенеца. В дома на художника сред скиците на Богородица и различни мъченици са и тези на фантастични морски чудовища, танцуващи сатири и менади. Ромола е и Ариадна, и Антигона, и приелата разпятието от умиращия си брат, и „Мадоната”, слязла от небесата, за да утешава бедните и болните.

По отношение на религията във Флоренция – ситуацията отново, както и при аристокрацията и политиката, е нееднозначна. В „Ромола” с цената на упорито и детайлно проучване на италианската култура и история Елиът успява да претвори автентичната религиозна атмосфера в града на Арно – все още незабравените, дори през XV век, езически традиции, хармонично съчетани с преклонението пред християнските светци.

Идеите в „Ромола” за благородническите фамилии на Флоренция, за политиката и религията й не могат да бъдат разглеждани изолирано. Чрез непрекъснатото взаимодействие между тях Елиът успява да изгради една автентична представа за града на Данте от края на XV и началото на XVI век. Прочитайки произведението на английската писателка, читателят е убеден, че Флоренция е Италия, но и е само „избрана” част от Италия. Силните страсти, острите противопоставяния в политиката, религията и обществото са типични за тази република, има ги и в другите италиански градове и региони. Пронизващите пролетни ветрове и непостоянството обаче сякаш са само във Флоренция. Като че ли няма друго място в Италия, където толкова настойчиво едно до друго да са изправени древното и модерното, античното и средновековното, паганистичното и християнското8.

Погледът на Елиът е всеобхватен. В „Ромола” присъства както солидна „номенклатура на реалиите”, ако използваме езика на Жак Молино (Filliettaz 2002: 371), внушаваща материалните белези на флорентинските възходи и спадове (архитектурата, библиотеките), така е описана и богатата италианска душевност, довела до тези белези. Авторовото решение да съчетае съдбите на реални исторически личности с живота на собствените си персонажи още по-настойчиво осветява и допълва идеята за Италия и италианското в романа. Душевната им същност е разгърната в полето на семейното, класовото, религиозното и политическото. Убедени сме, че италианците са хора на крайностите, на безпроблемното преминаване от единия към другия полюс. Бардо, Дино, Савонарола, Балтасаре или са сляпо привързани, или презират с цялата си душа. Народът на Флоренция е винаги единен, способен е както да вярва безгранично и да съчувства, така и да разпне.

Има и нещо, което остава неизменяемо в живота и същността на флорентинците, нещо, което отвежда съзнанието отвъд конкретното място и време и прави „Ромола” роман за човека изобщо, не само за северния, южния, този от XV или този от XIX век. Парадоксално, Елиът го назовава не другаде, а в последния абзац на Предговора си - слънчевата светлина и сенките върху грамадните градски стени, лицата на малките деца, разговорите в църквите – отправените молитви за безболезнен край, любов или слава, за помощ и милост (Eliot 1930: 8).

От обикновен исторически роман „Ромола” се превръща в „италиански шедьовър” не поради общоизвестни предразсъдъци относно Италия и италианците, които цитира, а с цената на продължително и детайлно запознаване с италианската култура. Със специален престой във Флоренция, както вече стана дума, и не на последно място – с таланта на писателката, с умението й да експериментира, комбинира и коментира. Ако в останалите си творби („Любовната история на мистър Гилфил”, „Мидълмарч”, „Дениъл Деронда”) Елиът използва Италия и италианското по-скоро като екзотичен фон за преживяванията на персонажите, то „Ромола” пренася читателя в един автентичен италиански свят, където няма картина, усещане, мисъл или действие, които да не са почерпани от атмосферата на „Прекрасната страна”.

 

Бележки

1. Самата авторка определя творбата си като „задълбочено проучване на живота във Флоренция от интелектуална, изкуствоведска, религиозна и социална гледна точка” (тук и надолу, където не е отбелязан преводач, преводът е мой, В. И.) – „a deep study of life in the city of Florence from an intellectual, artistic, religious, and social point of view” (Haight 1955: 356).

2. Навсякъде в текста цитатите от романа са по изданието Eliot 1930, в мой превод, В.И.

3. Виж напр. детайлното описание на вечерята в градините на Бернардо Ручелай (Eliot 1930: 320 – 337).

4. В настоящия текст имената на по-известните исторически личности се изписват според по-популярното им произношение на български език (срв. Lorenzo de' Medici – Лоренцо Медичи, Lorenzo il Magnifico– Лоренцо Великолепни)

5. “hard, eager Florentines, with their futile quarrels and sinking fortunes” (Eliot 1930: 450).

6. „личните съдби са вписани в голямата драма на епохата”, обобщава С. Хаджикосев (Хаджикосев 2010: 417).

7. Флорентински поет, живял през описвания от Елиът роман (бел. авт., В.И.)

8. „Етруската Атина” нарича Флоренция Байрон (Байрон 1958: 218), за да охарактеризира града, в който така хармонично си съжителстват езическото и християнското, античното и модерното, Дионисиевият екстаз и смирението пред Христос, споменът за миналото и погледът, устремен към модерните времена. Оценка, към която се по-късно се присъединяват викторианските писатели, изкуствоведи и поети Матю Арнолд, Джон Ръскин, семейство Браунинг, дошлите от далечните Щати Хенри Джеймс и Натаниел Хотърн, както и много др. (вж. Ross 1994).

 

Цитирана литература

Байрон, Джордж Гордън. 1958. Странстванията на Чайлд Харолд. Превел Димитър Статков. София: Народна култура.

Хаджикосев, Симеон. 2010. Западноевропейска литература. Том 6. София: Сиела.

Churchill, Kenneth. 1980. Italy and English Literature 1764 – 1930. London: The Macmillan Press LTD.

Eliot, George. 1930. Romola. New York: Grosset and Dunlap Publishers.

Filliattaz, Laurent & Eddie Roulet. 2002. The Geneva Model of discourse analysis:an interactionist and modular approach to discourse organization. Discource studies. 4 (3). 369 – 393. http://fapsesrvnt2.unige.ch/Fapse/didlang.nsf/PubPublications/EAE5F3E498729AB8C1256CE100590BC3/$FILE/DEFINITIF.pdf

Haight, Gordon (ed.). 1954 – 1978. The George Eliot Letters. Vol. 1-9. Yale: Yale University Press.

Haight, Gordon. 1968. George Eliot: A Biography. Oxford: Oxford University Press.

Huzzard, John. 1957. The Treatment of Florence and Florentine characters in George Eliot’s “Romola”. Italica 34(3). 158-165.

Ross, Michael. 1994. Storied Cities: Literary Imaginings of Florence, Venice, and Rome. New York: Greenwood Press.

 

За автора

Велемира Иванова е редовен докторант по западноевропейска литература към катедра „Теория и история на литературата“ във Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Бакалавър по „Българска филология“ и магистър по „Литературознание“. Интересите й са в полето на западноевропейската, руската класическа и българската литература.

E-mail: miraivanova at hotmail dot com

 

Статията е препоръчана от научния ръководител на докторанта – проф. дфн Симеон Хаджикосев.