Балканистика

 

Вълкът в румънската и българската култура. Въведение в темата.


Нина Котева, Магистър по Балканистика


Както на много места по света, така и тук на Балканите е бил добре познат култът към вълка – според Страбон даките наричали себе си вълци ‘δáοι’, а Херодот казва, че всяка година неврите се превръщали в този опасен хищник[1]. Последното се предполага, че е във връзка с годишен ритуал, свързан с намятане на вълчи кожи и поставяне на вълчи маски. Както у предшествениците на съвременните румънци и българи, така и в древногръцката митология е имало подобен култ – боговете Зевс и Аполон са били почитани с епитета Ликейски, т.е. ‘вълчи’[2].

Съществуват най-различни действия и практики, свързани с култа към вълка. Те са резултат от т.нар. посвещение (инициация) – съвкупността от ритуали и от устни напътствия, целящи радикалната промяна на религиозния и обществен статут на посвещаваното лице. Всяко първобитно общество, в това число даките и прабългарите (и по-скоро групата на чиготите), притежавало съвкупност от свързани помежду си митични традиции, своя представа за света, която именно чрез т. нар. посвещаване била разкривана на младия човек (воин). Точно тук идва и въпросът за значимостта на митологията в историята на човечеството въобще, не само тук на Балканите. Тя има ролята на образец[3] – разказва как са станали нещата, но същевременно обосновава всяко човешко поведение и всички обществени културни институции. Ето защо посвещаването е толкова важно за по-доброто опознаване на предшественика на модерния човек.

В тясна връзка с инициацията и древните практики в по-късен етап от развитието на българския и румънския народ са и засвидетелстваните различни обреди и ритуали.

Същевременно според народните поверия у българите и румънците вълкът е приеман и като особено опасно, демонично животно, символизиращо злите, заплашващи хората, сили. По-късно вълкът преминава в европейския приказен фолклор като отрицателен, често глуповат герой. В българските и румънските народни вярвания този хищник традиционно принадлежи към нечистите сили, асоциира се с дявола, смъртта и зимата.

Причините за наличието на различни действия и практики, на т.нар. воинска инициация и на най-разнообразни поверия и обичаи у един народ възникват на митологична основа.

Първите данни за съществуване на митологични практики по земите на днешна Румъния са още от времето на палеолита, като те не са подчинени на определени представи за живота и света, което означава, че всъщност е по-правилно да говорим за много митологии – толкова, колкото са човешките групи, населявали тези земи и започнали да се обединяват в родове, кланове и племена. Затова под mitologia predacă[4] (‘преддакийска митология’) трябва да разбираме няколко системи от ритуали и митове[5], развили се в духовния живот на все още етнически неопределеното население по територията на днешна Румъния. През късния палеолит започват да се формират магико-митологични практики, свързани с плодовете на природата, лова, опитомяването и отглеждането на животни. Постепенно общността започва да се организира йерархически, като мъжката фигура е водеща. Навлиза употребата на мед и злато, което е знак за зараждането на занаятите и прехода към неолит.

Археолозите и историците датират този период от IV хил. пр. н.е. до II хил. пр.н.е. Точно тогава започват да се изработват амулети, талисмани, глинени фигури на богове, женски идоли, всякакви антропоморфни предмети. Жертвоприношенията стават неизменна част от магико-митологичната практика.

Това доказва, че племената, които по-късно ще влязат в етническия състав на даките, са развили една система от тотемни митове и табута, т.е. митология. Съществено значение за развоя на тази митология има Великото преселение на народите (2500 – 2000 г. пр. Хр.), което донася със себе си нови магико-митологични практики, които бързо са усвоени от автохтонното население.

За развитието на митологията в исторически план несъмнено влияние е оказало колонизирането на Дакия (I – II в. сл. Хр.) и превръщането й в римска провинция. Това е времето, когато се полагат основите на етногенезиса на румънския народ – един сложен и продължителен процес, който протича на етническо, лингвистично, културно и дори митологично равнище. Освен дакийски и латински компонент в характера на тази митология, учените виждат и славянско влияние. В периода на своята миграция, продължила до VIII в. сл. Хр., славяните са повлияли върху митологичните представи на автохтонното население най-вече в областта на демонологичната митология. Тя е щедро наситена с терминология от такъв тип. Според Анка Ирина Йонеску[6] това е лексика като: duh rău, satana, samodiva, moroi, cobe, mocoş, samca, hala, vampir, vârcolac, vila, baba iaga. Интересни са и румънските заемки в славянските езици (пак по същата авторка): strigă, strigoi, drac, balaur, căluraşi, vătaf, brezaie.

В крайна сметка, румънската митология по своя характер представлява един културен синтез, черпил вдъхновение от различни народи и постигнал една неповторима оригиналност.

Най-ранната форма на митологично мислене е свързана с вътрешното родство на човека с животните. През неолита възникват вярванията, че дадено племе има за свой прародител определено животно, което е почитано като особен покровител на племето. В този случай животното се явява тотем на племето. Връзката на хората с техния животински прародител е много силна, почиваща на метафоричната връзка по аналогия, която извежда на преден план онези черти от характера на животното, което съответното племе възприема като присъщи на себе си. Когато племената са приемали за свой прародител някое животно, то се явява зоототем. Зоототемите могат да бъдат диви, домашни или фантастични животни. Представителите от карпатската фауна са типични за времето на палеолита, особено едрият рогат добитък. Пример за такъв тотем е зубърът (bourul; zimbrul), обитаващ горите на територията на Дакия и Тракия.

По-късно засвидетелстван като тотем е вълкът lup. Опитът за мистично съединение с него, независимо от начина, по който ще се постигне, лежи в основата на представата за воински инициации: антропофагия (от гр. ανθρωποφαγία – човекоядство), героическа ярост, инициация чрез обличане с кожа, церемониално пиянство, разбойничество или други. Такова съединение с вълка се осъществява винаги индивидуално, за да може само така напълно да се измени поведението на човека и той да се превърне в звяр. С други думи, поведението, характерно за хищник, се усвоява: 1) единствено чрез силата, произхождаща от целия род на митичния звяр; 2) или чрез обличането на кожата на Звяра (повторението на най-изначалното митологично събитие, в резултат на което се уподобява същността на звяра); 3) в резултат на шаманска или воинска инициация.

Интересен е фактът, че даките са се оприличавали като потомци на вълка. В De la Zalmoxis la Genghis Han Мирча Елиаде цитира Страбон[7], който смятал, че първоначално те са се назовавали δάοι. Както е установила науката δάος, -εος, τό е фригийското наименование за вълк. П. Кречмер[8] тълкува тази дума като производна от корена -*dhāu-давя, стягам, душа. Страбон съобщава още, че и задкаспийските номади скити също са носили името δάοι и че латинските автори ги назовавали dahac, а гръцките историци – δάαι. Твърде вероятно е тяхното етническо име да произхожда от иранската дума dahae – вълк. Произходът на етнонима даки актуализира отново изначалния мит за вълка като дава възможност на воина да се превърне в най-храбрия боец.

Мирча Елиаде говори и за наличие на воински инициации у даките. Тяхната същност се заключава в ритуала по превръщането на младия воин във вълк. Става дума не само за храброст, физическа сила или умение да понася лишение и несгоди, но и за магическия религиозен опит, чрез който по радикален начин се променя животът на подложения на изпитания и посвещение. Превръщането във вълк се осъществява чрез ритуалното обличане на вълчата козина, което се предхожда и последва от радикални изменения в поведението. В същото време, когато дакийският воин е облечен вече в кожата на животното, той не бил човек, а единствено хищник: не само се превръща в жесток и непобедим воин, обхванат от ярост, но и се изчиствал от всяко човешко проявление, с други думи, той повече не чувствал себе си свързан със законите и обичаите на хората.

Ритуалното превръщане в звяр – вълк е засвидетелствано и при една малко известна група в българското средновековно общество – тази на чиготите[9] от годините на Първото българско царство. Всеки воин, част от такова общество, е притежавал сила и агресивност благодарение на връзката си със себеподобните. Символичното превръщане се е запазило и до днес под формата на изрази като силен като бик, храбър като лъв и т.н. Звярът инициира поведението на бойците. Подражавайки му, младият воин взима най-доброто от него – неговата хитрост, сила, храброст, власт и мощ. По този начин звярът символично се въплъщава в човека.

Нека се върнем отново към даките. Известно е, че върху техните знамена е бил изобразен змей (‘balaur’) с глава на вълк, уста широко отворена и опашка, наподобяваща змия. Подобно изображение при даките е засвидетелствано на Траяновата колона в Рим. Носено от дакийски войник по време на война, знамето допринасяло за алегоричния образ на този велик народ, роден под знака на вълка[10]. Показателно е още, че на румънски думата dragon освен ‘дракон, змей, чудовище’, означава също и ‘кавалерист’. Важно е също да се отбележи, че това население вярвало, че възраждането на Дакия отпреди 106 г. сл. Хр. е възможно само с подкрепата на техния бог Залмоксис. За негов образ те приемали дъгата, която се появявала в небето. От цветове й даките най-силно откроявали червения, жълтия и синия. Много често вярата им в задгробния живот дори им давала основание да се опълчат на своя бог Залмоксис – бурята винаги се приемала като лошо предзнаменование и затова гръмотевиците и светкавиците ги предизвиквали да стрелят със стрели по своя бог (‘de a trage asupra zeului cu săgeţi’[11]), за да го предизвикат да покаже истинския си облик. А като техен пазител той бил възприеман заради лъчите на слънцето, което създавало дъгата, светлината и надеждата за успех.

Възможно е окраската на звяра с глава на вълк и тяло на змия да е като тази на дъгата (в червено, жълто и синьо). Гербовете на двете римски провинции – Dacia Ripensis и Dacia Mediteranea на юг от Дунав също са били в червено, жълто и синьо, но подредени в друг ред – от дясно наляво. Характерното знаме на даките – змей с глава на вълк и тяло на змия с времето е излязло от употреба, но цветовете от него са се запазили върху националното знаме на Румъния като съвременна република.

На територията и на Румъния, и на България съществуват най-различни ритуално-обредни практики, свързани с вълка. Те съпътстват човека още от раждането му и присъстват в целия му съзнателен живот чак до смъртта. Вълкът често е призоваван при заклинания и проклятия, свързва се с най-различни вярвания, магически и ритуални практики и табута. В основата на народните разбирания стои представата за превръщането на хората във вълци. Но не в какъвто и да е вълк – става въпрос за демоничен хищник, надарен с магически способности. Тези хора-вълци са върколаците, fiinţe omeneşti blestemate sau ursite să se schimbe în lupi, cu care umblă în haită, până se împlineşte blestemul şi redevin oameni[12](‘ създания в човешки облик, прокълнати или урочасани да се превръщат във вълци и да бродят с глутницата, докато трае проклятието, а след това отново се превръщат в хора’). Според повечето румънски фолклористи тази представа се основава на спомена за воинските инициации, когато са се носели маски, наподобяващи определени животни. Съжителството между старинни по своя произход и характер езически вярвания, представи и практики с християнските култове към светците и присъщите им църковно-канонични церемонии продължава с векове. Това подчертава синкретичността на народната култура по отношение на религиозния й заряд, затова особен интерес предизвиква демоничната природа, предадена и съхранена в образите на някои християнски светци, които наследяват множество от чертите и функциите на старите езически божества.

Така например и у двата народа пастирският характер на димитровденската обредност и функцията на Св. Димитър да „закрива” летния стопански цикъл и да „повежда зимата” предопределят митологемата за господството на голяма част от есенно-зимните светци над вълците. Към групата на „вълчите пастири” от този календарен отрязък от годишното време принадлежат св. Петка, архангел Михаил, св. Мина (11 ноември), св. Филип (14 ноември). При румънците Димитровден и следващите го празнични дни разкриват също така един интересен и особено богат цикъл от вълчи периоди. Те започват през семтември с празника на св. Текла (24 септември), преминават през Петковден и продължават до края на ноември. Периодът на вълчите дни е с различна продължителност – 3, 5, 7, 9 или 12 дни. Той започва най-често от Петковден, Димитровден или Архангеловден. Предимно в западните български земи, включително и в Македония, вълчите празнициВълчи дни, Вълчешки, Вучки или Зверини празници, Вълче Погано, Вълча Богородица[13]. Смята се понякога, че светецът е „старейшина” на вълците, мечките, змиите, орлите и ястребите. Забраните за работа с вълна, с ножица и гребен са общовалидни. Понякога, когато овчарите прибират стадото в кошарата, поставят под прага и над портата два отворени гребена за коноп или вълна. След като приберат стоката, затварят устата на гребените и ги оставят така до края на вълчите дни. Най-страховит е последният ден от цикъла, защото според народните възгледи той е посветен на най-кръвожадния и страшен вълк – куция. Според поверието „звярът върви накрая на вълчата глутница”. Неговото име е Куцулан, Куцалан, Клекуцан, Кривльо, Натлапан, Румулан и често се осмисля като митичен господар (пастир) на всички хищници[14]. започват с деня на св. Мина. Независимо от календарната си определеност, тези опасни за стопаните периоди са познати още като

След ритуални практики, бележещи присъствието на вълка в българската и румънската календарна обредна традиция, се очертава общ и повтарящ се модел, една точно очертана и единна матрица с присъщите й регионални варианти и у двата народа, в чиято основа е залегнал фолклорният сюжет за ежегодната подялба на плячката сред вълците. А оттук се обуславя и общият план на извеждане на вълчия патронаж на светците, чиито имена и при българите, и при румънците си съответстват.

Това твърдение важи с пълна сила и когато става въпрос за приказки и народни умотворения.

Приказките за животни принадлежат към най-старинните фолклорни произведения. Те водят началото си от антропоморфичните и тотемистичните представи на първобитния човек, въз основа на които са се създали първите митове и легенди за животните, с които той влизал в досег в своя всекидневен труд в борбата си за съществуване.

Както във фолклора на всички народи, тези творби са добре познати и в българското, и в румънското народно творчество. Образът на вълка и у двата народа е усложнен. В приказките Глупавият вълк и румънския й вариант Вълкът, конят и лисицата (‘Lupul, calul şi puiul de vulpe’), Болен здрав носи и съответстващия й сюжет в Как лисицата измамила мечката (‘Ursul păcălit de vulpe’[15]) и Вълкът и седемте козлета, чийто румънски вариант е познат като Козата с трите козлета (‘Capra cu trei iezi’[16]) – веднъж образът на вълка е представен като глупав хищник, лесно измамен от хитрата жертва, друг път му е отсъдена ролята на кръвожадния нападател, който получава своята плячка. Причините за подобно разграничение трябва да се търсят на митологично равнище и в съществувалата конкуренция между различните кланове. Религиозният тотемен мит се е превърнал в приказка за животни тогава, когато в мита е бил внесен комичният елемент. Именно вълкът (в ролята си на глупавия хищник) е главният смехотворен агент. Не е изненадващо и редуването на вълчия образ с този на мечката, като същевременно символните характеристики на тези два хищника почти се припокриват. Очевидно е, че дори при такава ситуация (както при календарната обредност) в българската и румънската култура приказният анималистичен модел запазва основните си мотиви и символи.

Именно народните обичаи, вярвания и приказки, създадени от самобитния разказвач, са едни от най-интересните доказателства за връзките между съседни народи, каквито са българите и румънците. Поразително впечатление прави големият брой общи символи и образи, подчертаващи сходствата в народопсихологията на два толкова близки народа.



[1] Eliade, M. De la Zalmoxis la Genghis Han. Paris, 1970, p. 26.

[2] Пак там, 11.

[3] Елиаде, М. Посвещаване, ритуали, тайни общества. София, стр.10.

[4] Vulcănescu, R. Mitologie română. Bucureşti, 1985, p.84.

[5] Пак там, стр.84.

[6] Anca Irina Ionescu. Lingvistică şi mitologie. Bucureşti, 1978. Цит. по: Vulcănescu, R. Mitologie română. Bucureşti, 1985, p.152.

[7] Strabon (304:VII, 3, 12), цит. по Eliade, M. De la Zalmoxis la Genghis Han. Paris, 1970, p.11.

[8] Kretshmer, P. Цит. по Eliade, M. De la Zalmoxis la Genghis Han. Paris, 1970, p.11

[9] Йорданов, Ст. Бележки върху социалната организация на прабългарите. – В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993.

[10] Статията Tricolorul îl avem de la daci.

В: http://enciclopedia-dacica.ro/armata_daca/tricolorul_dacic.htm

[11] Пак там

[12] Coman, M. Mitologie populară românească. Bucureşti, 1986, p. 148.

[13] Попов, Р. Светци и демони на Балканите. Пловдив, 2008, стр. 26.

[14] Пак там, стр. 29.

[15] Creangă, I. Ursul păcălit de vulpe. În: File de carte. Lecturi suplimentare pentru clasele I şi a II-a. Bucureşti, 2007, p. 60.

[16] Creangă, I. Capra cu trei iezi. În: File de carte. Lecturi suplimentare pentru clasele I şi a II-a. Bucureşti, 2007, p. 37.


Текст, представен пред научната среща "Перспективи на балканистиката"

СУ „Св. Климент Охридски”, 23.11.2010


Нов българско-албански речник с автор Енкеле Хайнай и редактор София Попова

Магистър-балканист Мария Пеева (БНР)

 

diction-alb

 

Енкеле Хайнай (Enkele Hajnaj) завършва Факултета по журналистика на СУ „Свети Климент Охридски”. Като дипломиран журналист той се завръща в родината си, където работи в различни печатни издания. Започва да превежда произведения на съвременни и класически български писатели и поети. Талантът му на преводач не остава незабелязан и скоро негови преводи са публикувани на страниците на албанския печат. По собствена инициатива той превежда и книгата „Избрани цитати” на първия омбудсман на България Гиньо Ганев, с цел да представи на албанската общественост мислите и принципите на един държавник, който ще остане в историята и с псевдонима си „Човека-парламент”. По-късно книгата е публикувана от една от най-големите издателски къщи в Албания, „Тоена”. За преводаческия талант на Енкеле Хайнай говори и фактът, че той е поканен от издателска къща „Тоена” да участва в изданието „Антология на Югоизточна Европа” с превод на произведението на българския писател Владимир Зарев “Предопределението на човека”. Същевременно той подготвя материали за албанската преса, свързани с българската история и традиции, пише репортаж за художничката Лика Янко, която е от албански произход, но е родена, учила е и творила в България.

 

DSC00806


Работейки по различни преводи и публикации, Енкеле Хайнай вижда нуждата от нов българо-албански речник, който да допълни труда на известния албански филолог и писател Тома Кацори с всички промени, които неизбежно са настъпили в двата езика през последните 50 години. Така благодарение на издателство „Тоена” в началото на есента на 2010 г. на книжния пазар излиза този красив на вид и богат на съдържание речник. В повече от 1000 страници са представени над 80 000 думи и изрази. Редактор на речника е дългогодишният преводач, главен редактор на албанска редакция в БНР и преподавател по албански език в СУ, София Попова.


В предговора Енкеле Хайнай признава, че работата по един речник никога не приключва само с едно издание. За речниците можем да цитираме думите на съставителя на първия модерен Речник на английския език Самюел Джонсън: „Речниците са като часовниците - и най-лошият е по-добър от нищо, но и най-добрият не може да се очаква винаги да бъде точен” .

 

Как човек твори историята и как историята претворява човека

(„Чумата” от Албер Камю, „Генералът на мъртвата армия” от Исмаил Кадаре, „Пресрещане” от Габриела Адамещяну)


Магистърска дипломна работа на Аглика Попова (2008)

Научен ръководител: доц. дфн Румяна Станчева


В центъра на сравнителния анализ попадат произведения, обединени около темата за намесата на историята в човешкия живот. Представлява интерес и начинът, по който личността създава своята летопис и факторите, които я водят в отразяването на действителността за поколенията. Индивидът е инициатор на разноликата събитийност, обобщена  с името „история” и същевременно е потърпевш от нейния размах.

Трите произведения са публикувани след края на Втората световна война. Писателят Албер Камю е неин съвременник и романът „Чумата” избягва пряко ангажиране с конкретното събитие, въпреки прозрачността на алегорията. По този начин пресъздадената човешка участ по време на бедствие излиза извън дадения пример и придобива универсални измерения, наподобява изследване върху поведенческите модели в ситуация на заплаха.

Погледнат в хронологически аспект, следващ е романът на Исмаил Кадаре - „Генералът на мъртвата армия”. В него се наблюдават два погледа върху тази война, единият се води по същото време от страниците на намерения дневник. Такъв е прочитът на събитието за всеки сражавал се за родината, извънредната обстановка се превръща в ежедневие и прави силно впечатление адаптивността на характера, умението да се запази воля за живот. Важна е обаче и другата гледна точка, двайсет години по-късно се установява, че травмите от войната още не са заличени и че смяната на едно поколение все още не е равностойно на забрава. Албанският писател повдига въпроса за още една характеристика на всяко едно историческо явление, то преобръща представите на улегналите общества. Втората световна война е повод да стане ясно, че Европа не познава добре себе си. На страна като Албания е отреден именно този момент, за да се заяви. „Изненадите” тепърва предстоят, доказва следващият роман, а Кадаре само загатва проблематиката, която ще бъде в центъра на вниманието и двайсет години по-късно.

Биографиите на тримата автори не са силно раздалечени в годините, но погледът им за едно и също събитие търпи влиянието на различния контекст. Своеобразно заключение представлява романът „Пресрещане” на Габриела Адамещяну, със съвременността на своя език и наболели въпроси. Румънската писателка доказва, че отзвукът от Втората световна война е още жив в спомените на „порасналите деца”, които е трябвало да изградят живота си върху руините от рухнали предишни системи и ценности. Тя проследява явлението на тоталитарните режими, които изглеждат сякаш винаги аналогични. Историята връхлита персонажите чрез различни „всекидневни” бедствия. Животът не се отнема от катаклизми като чумата или битките на фронта. Героите стават жертва на обезличаването, на лишаването от право на избор, на убийството на индивидуалността. Тоталитарният свят предлага този тип тиха война-болест, при нея липсва пряк сблъсък, но тя трайно и постепенно оплита в мрежите си, за да доведе накрая до внезапното, познато прозрение за напразно отдадените животи.


Трите произведения проследяват едно събитие  и последиците от него, като повтарят темата за обреченото на системно заличаване под всякакви форми съществуване. Цикълът на историята се затваря според понятието за абсурд на Камю и човекът изглежда обречен да се върти в неспасяемото еднообразие на своите дни.

Потъването в един изолиран свят тласка личността към изгнаничество. В сравняваните произведения, хората, независимо от местопребиваването си, изглеждат стегнати зад своите стени, затворени под карантина, подобно на оранци или зад невидимите, политически бариери на Източна Европа. Тази фактическа отделеност от околния свят прераства в отчужденост от живота изобщо. Чудото на съществуването се обезценява със своята принадлежност към схеми извън личната воля. Доказателство за това е неизменното повтаряне на едни и същи грешки, без надеждата да се извади поука от тях.     Героите на романите търсят правото си на щастие и след това, когато са извадени от опиянението, че то е възможно, задават въпроси за правилата, по които се завърта техният живот. Търсят се механизмите, които тласкат цели общества към провал. Балканските автори притежават и амбицията да формулират себепознание за собствените си народи. Излизането, от състояние на затвореност, се ангажира първо с необходимостта от изграждане на модели за националната същност.

Индивидът се сблъсква с ограниченото поле на своите действия. Вярата му в Бог е силно разклатена и остава загадката за метафизичните сили, които го хвърлят периодично в нещастие. Тази екзистенциална обреченост обаче, не е достатъчен повод за примирение, според Камю. Началото на достойния живот идва именно от този момент на осъзнаване за напразно вложените усилия. Така всеки става героичен персонаж в ежедневните малки битки, спасението е видяно в „разбунтувалия се човек”, който въпреки предопределения провал се бори за живота си. Романите на Кадаре и Адамещяну задават същото послание, когато вярата вече не съществува, а надеждата е доказана утопия, остава непримиримата борба за живот, в която се крият достойнствата на „модерния човек”.

Като се спира вниманието последователно на структурните особености на посочените романи в Първа глава, а след това, във Втора глава, ги съпоставяме по признаци, характерни за методите на сравнителното литературознание, имаме за цел да покажем пропускливостта на идеите на европейския континент през ХХ век. А също така коментираме общността на литературни произведения, които не са написани в резултат от лични контакти между писателите.

 

ИНТЕРДИСЦИПЛИНАРНИ АСПЕКТИ НА БАЛКАНИСТИКАТА

 

DSC02828_filtered

Участници в проекта през 2009 и 2010 г. бяха преподаватели от катедрата: проф. дфн Петя Асенова, доц. д-р Василка Алексова, доц. дфн Румяна Л. Станчева, доц. д-р Русана Христова-Бейлери, гл. ас. д-р Фотини Христакуди-Константиниду.

 

В екипа, през 2009 г., бяха включени докторантът Иван Радев и студентките от V курс Балканистика Галя Георгиева и Веселина Белева.

 

През 2010 година в проекта участваха докторантката Аглика Попова и студентките от V курс Балканистика Анна Капитанова и Дарина Фелонова.

 

 

 

Ръководител на проекта: доц. дфн Румяна Л. Станчева

 

Страницата отразява динамичния облик на Балканистиката, като периодично се попълва с нови публикации от проучванията на преподаватели, студенти и докторанти както в областта на лингвистиката (съпоставителни балканистични проучвания), така и в полето на литературата (албанска, гръцка, румънска литература и сравнително литературознание). Част от материалите са разработени във връзка с участие в международни и национални конференции.

 

Каталогизираната през 2009 г. Библиотека на специалност Балканистика постоянно се допълва с нови книги, отразявани своевременно и в каталога на уеб-страницата. В развитие е и базата данни за общността на alumni балканисти, в която през последните години се събират и публикуват резюметата от дипломните работи на успешно защитилите магистри.

 

Проектът е замислен в подкрепа и на международния договор за подготовка на докторанти в сътрудничество с Европейския докторат, DESE - Литературите на обединена Европа – http://www2.lingue.unibo.it/dese/

 

Alumni на специалност Балканистика в СУ (списък на завършилите специалност Балканистика и резюмета на успешно защитените им магистърски дипломни работи, през последните години)

 

Студентски научни проучвания

Статии:

2010 г.

Магистър Веселина Белева. Пристанището - пристан и/или отпътуване?

Две стихотворения в скрит диалог - DSC00833„Сватбата на мама” на Борис Христов и „Пристанището е старо” на Георгиос Сеферис

Дарина Фелонова. Балканските митологически вярвания за змията и змея в романа „Змията” на Мирча Елиаде.

Славея Неделчева. Фабулата на романа „Живот в кибритена кутия”

от Фатос Конголи.

Ваня Ламбева. Съвременен прочит на политическата сатира на Радойе Доманович.

Анна Капитанова. Синтактичен инфинитив в албанския език?

 

 

 

Презентации:

2010 г.

- Доц. Василка Алексова и студентите Надежда Христова, Пламена Богданова, Габриела Минкова, Теодора Станчева. Влашките говори в с. Душево.

 

 

DSC00813

 

 

 

 

 

2009 г.

- Представяне на теренно проучване в с. Мандрица

- Изследване върху говора на власи-рудари

 

Преводи:

2010 г.

Докторант Аглика Попова – превод на статията от д-р Сандра Власта, Виенски университет : Пристигнал, признат и след това? – Анализ на позицията(позициите) на Димитър Динев в литературното поле .

Докторант Аглика Попова превод на Създаването на „глобални етно-пейзажи” в мигрантската литература от д-р Сандра Власта, Виенски университет

 

 

 

 

Студентско художествено творчество

Стихове на Зорница Антонова

 

Нови книги

2010 г.

Магистър Мария Пеева. Нов българско-албански речник.

 

2009 г.

Русана Бейлери - АЛБАНСКАТА ГРАМАТИКА - ДЪЛГООЧАКВАНО ИЗДАНИЕ

 

 

Балканистични изследвания

2010 г.

DSC00791

 

Доц. д-р Русана Бейлери. Тома Кацори в България - последният албански възрожденец.

Гл. ас. д-р Фотини Христакуди-Константиниду. Никос Кавадиас – поетът на морето.

 

2009 г.

Доклади и статии на доц. д-р Румяна Л. Станчева

 

 

Научни срещи и презентации

2010 г.

Перспективи на Балканистиката

 

11-ти Балканистични четения – Част от изнесените доклади са публикувани в рубриката Студентски научни проучвания.

 

2009 г.

Работна среща - Новости в балканистиката

 

Каталог на Библиотеката по балканистика (актуализиран през декември 2012 г.)

 

Електронно обучение

 

Връзки

www.albanian.dir.bg

http://calic-bg.netfirms.com/

www.cl.bas.bg/Balkan-Studies/

http://www.mandritsa.com

 

 

Литературата на българите от Западните покрайнини


Магистърска дипломна работа на Адрияна Спасова (2010)

Научен ръководител: доц. д-р Ина Христова


Настоящата дипломна работа разглежда литературното творчество на българите от Западните покрайнини през призмата на различни трагични исторически обстоятелства. По стечение на тези обстоятелства, писателите се намират в една чужда страна, но все пак продължават да творят и създават литературни произведения, които формират богат литературен корпус. Съдържанието, обемът и качеството на литературата на българите от Западните покрайнини варират в зависимост от смяната на обществените идеологии и степента на завоюваната духовна свобода в обществото.


Темите на това литературно творчество са доста разнообразни и приблизително точно отразяват живота на българското малцинство. До 1991 година преобладават теми от селския живот, живота край границата, идеологията, партията, Тито. Гледано от днешната дистанция от време, това творчество може би има хиляди недостатъци, можем да говорим и за отговорността на нашата малцинствена интелигенция за трудното положение, в което днес се намира българското малцинство. Но, с времето, тази литература узрява и навлиза в по-деликатни и универсални теми. Списанието „Мост” дава, макар и ограничена възможност, за литературна изява.