Прабългарски и печенежко-кумански имена
|

ПРАБЪЛГАРСКИ И ПЕЧЕНЕЖКО-КУМАНСКИ ИМЕНА

Между многобройнитѣ славяно-български, тракийски, гръцки, вулгаро-латински, турски и други наименувания, въ много покрайнини, особено въ Северна България и западнитѣ предѣли на българскитѣ земи се срѣщатъ и други названия на мѣста, рѣки и селища, които иматъ съвършено страненъ изговоръ и повечето напомнятъ

[с.86]

на имена отъ маджарски или по-точно казано отъ тюркски произходъ. А отъ кои народи сѫ останали тѣзи названия, не е трудно да се отговори, щомъ като се има предвидъ, че прабългаритѣ и тѣхнитѣ сродни племена — печенеги, узи и кумани сѫ били отъ тюркски прοизходъ. По-голѣмата часть отъ прабългарскитѣ и печенего-куманскитѣ наименувания намираме, главно въ областитѣ гдето турскитѣ имена сѫ сравнително по-малко или изобщо не се срѣщатъ никакъ, като въ Ловчанско, Троянско, Луковитско, Тетевенско, Ботевградско, Врачанско, Пирдопско, Новоселско, Софийско, Годечко, Царибродско, Радомирско, Севлиевско и пр. Подобни названия, безсъмнено, по-рано е имало и въ другитѣ области, а и тѣхниятъ брой ще да е билъ много по-голѣмъ, но постепенно тѣ сѫ били забравяни и замѣнявани съ имена отъ славянобългарски или турски произходъ.

Кои названия сѫ прабългарски, кои печенежки, узски или кумански, това за сега трудно би могло да се установи. Знае се, че четиритѣ племена не само сѫ близко сродни помежду си, но и всички вървятъ едни следъ други по едни и сѫщи пѫтища като се настаняватъ и живѣятъ почти, въ едни и сѫщи области. Тукъ трѣбва да отбележимъ, че два отъ тѣзи народи — най-напредъ прабългаритѣ, а после куманитѣ, сѫ играли първостепенна роля при обединението на славянитѣ и изграждането на българската държава презъ първото и отчасти второто ни царство. Ще се помѫчимъ, поне приблизително, да отличимъ нѣкои прабългарски отъ печенежкитѣ и последнитѣ отъ куманскитѣ имена. До колко този опитъ ще бѫде сполучливъ, това ще кажатъ бѫдещитѣ издирвачи и специалиститѣ лингвисти-турколози.

[с.87]

Настанили се въ края на VII в. въ с.-и. България, прабългаритѣ въ продължение на два вѣка сѫ успѣли да обединятъ разпокѫсанитѣ славянски племена по долни Дунавъ и да създадатъ въ юго-източна Европа мощна и голѣма държава, която е съперничила и устоявала на вѣковната византийска империя. Въпрѣки своята организаторска способность и воененъ духъ, прабългаритѣ не сѫ могли да наложитъ своя езикъ, отъ който, за съжаление, до насъ сѫ стигнали малъкъ брой думи. Малко сѫ и наименуванията на мѣста и селища, които бихме могли да приемемъ за прабългарски. Преди всичко, би трѣбвало най-много такива мѣстни названия да очакваме около първата българска столица — Плиска, но както виждаме и знаемъ, повечето отъ топографскитѣ имена въ този край сѫ турски. Може би въ много отъ днешнитѣ турски названия на северо-източна България да се криятъ и прабългарски имена, но въ кои именно, това за сега е невъзможно да се установи.

Като прабългарско можемъ да смѣтаме названието Τамбарàсце, съ което име се нарича единъ изкуствено издълбанъ проходъ надъ с. Кюлевча (Шум.), който води презъ платото къмъ „Прохода" надъ с. Калурèрица (Н.-Паз.) и отъ тамъ за Плиска. Вѣроятно прабългарски сѫ и названията Κарàшъ (Врач.), което напомня на маджарската р. Карашьо и Крàшево до с. Триградъ (Дев.). За прабългарски се смѣтатъ и имената Баткỳнъ (Пазард.) и мѣстность до Боженица (Ботевгр.). Това име споредъ проф. Ст. Младеновъ значело тресавище, блатисто мѣсто, въ което може да се потъне. Действително, до старата крепость Баткунъ или споредъ византийскитѣ автори — Βατκοῦνιον е имало, както и сега има, единъ малъкъ, блатистъ изворъ. Блатисто е

[с.88]

мѣстото и около Баткỳнъ при Боженица. Името на с. Вàрдимъ (Свищ.) отговаря на името на унгарския градъ Варадимъ. Названието на с. Карагỳй, което е турски изговоръ на формата Крагуй, съ значение на соколъ, ястребъ, сега преименувано на Горталово (Плев.), сѫщо така, както и името на р. Буя, стб. Боун до Бежаново (Лук.), сѫ прабългарски. Отъ прабългарски произходъ ще да е и името Кертèлде до Лешница (Тетев.).

Тежка е била сѫдбата на българитѣ презъ XI и XII в. не само подъ византийското робство, но и отъ непрестаннитѣ нашествия и опустошителни грабежи на печенеги, узи и кумани. Едни следъ други, тѣзи тюркски племена сѫ преминавали на югъ отъ Дунава и, освенъ че сѫ грабили, тѣ на сила или съ съгласието на Византия сѫ се заселвали между българското население, по плодороднитѣ полета на Северна България. Въ тази область, особено въ с.-и. България, споредъ византийския историкъ Михаилъ Аталиатъ, се е образувало едно разноезично население.

За първи пѫть печенезитѣ се появяватъ на югъ отъ Дунава въ 1026 год. Презъ Следнитѣ нѣколко години тѣ непрестанно нахлуватъ въ с.и. България, като стигатъ дори до Бѣло-море. Въ 1048 год. една печенежка група отъ 20,000 души, въ съгласие съ Византия се поселила въ с.-и. България. На следната година 86,000 мѫже, жени и деца на чело съ печенежкия хаганъ Тирахъ, навлизватъ въ с.-и. България, но били разбити отъ византийцитѣ, а останалитѣ били заселени въ Софийско, Нишко и Овче-поле. Следъ нѣколко месеца тѣзи поселници се дигнали и се настанили между р. Осъмъ и Черно-море. По-късно печенези въ съюзъ съ узи и недоволни българи, преминали Стара-планина, но въ 1091 г.

[с.89]

били разбити въ Тракия и плененитѣ били заселени изъ Нишко и Мъгленско. Последнитѣ печенежки остатъци били поселени презъ 1122 год. въ Северна България, следъ което тѣхното име не се чува вече.

Като печенежки можемъ да приемемъ, преди всичко, нѣколко названия, които стоятъ въ връзка съ тѣхното име, като: Печенàкъ до Ѫгленъ (Луков.) и до Бохотъ (Плев.). Названието на с. Берендè (Годеч. и Радом.), напомня на името на единъ отъ печенежкитѣ родове — нареченъ берендеи. Интересно е и названието на с. Бежаново (Лук.), което едва ли произхожда отъ „бѣгане", „бѣжанци" и което ни напомня за името на българското село Бешенòвъ въ Банатъ. И дветѣ последни названия иматъ единъ произходъ, отъ които първото е побългарена маджарска форма на второто име, и които значатъ печенегъ. Едва ли би имало сьмнение, че и нѣкои особени селищни и мѣстни названия въ Софийско, като: Бỳсманци, Гурмàзово, Чỳнголъ, Уитѝмаръ до Кремиковци, Чèпанъ и др. не сѫ печенежки.

Узитѣ, които сѫ сродни на печенегитѣ, преминали Дунава къмъ 1064 год. и залѣли с.-и. България, но били разбити отъ византийцитѣ. Отново къмъ 1083 год., нови вълни узи прехвърлятъ Дунава и се населяватъ въ тази область.

Въпросътъ съ узскитѣ названия е още потруденъ и то защото сведенията ни за тѣхъ сѫ по-оскѫдни и главно, че тѣ споредъ старитѣ автори, сѫ се заселили въ с.-и. България, гдето по-късно, дори до преди половинъ вѣкъ имаше компактно турско население. Названието на Κàспичанъ напомня на името на единъ отъ узскитѣ водачи. Като несигурни узски названия могатъ да се посочатъ имената: Бàтовска рѣка, северно

[с.90]

отъ Варна и старото название на Балчѝкъ, което е турски изговоръ на личното име Баликъ, който е управлявалъ крепостьта Карвуна по време на падането ни подъ турцитѣ.

Последниятъ отъ тюркскитѣ народи, който безнаказано и на голѣми тълпи е нахлувалъ изъ българскитѣ земи, сѫ куманитѣ. Отъ тритѣ последни народи, тѣ сѫ играли най-голѣма роля и сѫ взели най-живо участие презъ второто ни царство. За да разберемъ до каква степень се е разширило куманското влияние, достатъчно е да припомнимъ, че не само нѣкои боляри сѫ се издигнали като независими владѣтели на по-обширни области, но и българскиятъ престолъ е билъ заеманъ отъ царе отъ кумански произходъ.

За първи пѫть куманитѣ преминаватъ на югъ отъ Дунава презъ 1088 год. Презъ следнитѣ две десетилѣтия тѣ нахлуватъ на все по-голѣми пълчища, докато презъ 1148, 1154 и 1160 год. масово се преселватъ и настаняватъ изъ българскитѣ земи. Много кумани сѫ се заселили южно отъ Дунава, повикани отъ братята Петъръ и Асенъ, при освобождението на България отъ византийско робство.

Заселени на голѣми или малки групи между българитѣ, куманитѣ не сѫ могли да не окажатъ и известно влияние върху мѣстнитѣ или селищни названия. И днесъ, макаръ и по единично, но изъ много покрайнини се срѣщатъ названия, които съ сигурность бихме могли да приемемъ като кумански. Освенъ нѣколко наименования, които стоятъ въ връзка съ името куманинъ, като Κуманичъ (Сѣрско), Кòменско (Троян.), Кỳманица, махла до Карашъ (Врач.), Кỳманова чука до Зимевица (Соф.), Кỳманецъ до Джуровъ (Тет.), се срѣщатъ и нѣколко названия които стоятъ въ връзка съ лица отъ кумански произходъ,

[с.91]

между които тукъ ще споменемъ: Алтѝмиръ (Орѣх.), Κοсàня, между Селановци (Орѣх.) и Бърдарски-геранъ (Б.-Слат.), Дермàнци (Лук. и Врач.), Бàтановци (Рад.), Ярджѝловци (Трънско), Батулѝя (Соф.), Драгомàнци (Воденско) и др. Като имена отъ кумански произходъ, могатъ да се посочатъ още: Визурѝлъ и Браѝлъ до Г. Желѣзна (Троян.), Батѝлъ и Гатѝлъ до Торосъ (Лук.), Патỳлия до Липница (Ботевгр.), Батънъ до Микре (Ловч.), Бàтенъ до Перущица, Бранѝлъ и Берѝлъ до Угърчинъ (Ловч.), Кòрменъ до Боженица (Ботевгр.), с. Кормѝнско (Троян.), Бунѝлъ до М. Желѣзна (Тетев.), Бътѝна, мѣстность до Градецъ, турската форма на което име е запазена въ съседната височина Алботѝнъ (Вид.), Батѝнъ (Свищ.) и пр.

Освенъ горнитѣ названия, у насъ се срѣщатъ и много други селищни и мѣстни названия, които ако не сѫ отъ кумански, то тѣ сѫ отъ прабългарски или печенежко-кумански или узски произходъ. Между голѣмиягь брой такива имена, тукъ ще изброимъ следнитѣ: Балдарàнъ до Триградъ (Дев.), Атàла до Ѫгленъ (Лук.), Бучỳмъ до Златица, Ηесерò до Криводолъ (Врач.), Τỳтмеръ до Г. Ломъ (Бѣлогр.), Неговàнъ (Соф.), Градомàнъ (Соф.), в. Лàчманъ надъ Симеоново (Соф.), Боровàнъ (Б.-Слат.), Чарикмàнъ, личенъ връхъ до Каварненското пристанище, Градомàнци (Скопско) и пр.

Голѣмъ брой отъ прабългарскитѣ и куманопеченежкитѣ наименувания отдавна сѫ пославянени чрезъ прибавяне къмъ основата, или къмъ самото име наставкитѣ: ецъ, ица, ево, ово и др. като: Борѝловецъ до Раковица (Кулско), Бàтевецъ до Боженица (Ботевгр.), Бàтово до Дерманци (Лук.), Борѝлица до Турия (Казанл.),

[с.92]

Гатанèцъ до Γ. Косово (Севл.), Батѝлица до Торосъ (Лук.), Батòшево (Севл.), Батѝшница (Бѣл.), Перѝловецъ (Кул.) и мн. др. Една малка часть отъ тѣзи названия сѫ добили турски изговоръ, като напр.: Алботѝнъ вм. Бътина, Балчѝкъ, вм. Баликъ и пр.

На края се налага да обърнемъ внимание върху една особеность на голѣма часть отъ названията, за които казахме, че сѫ отъ прабългарски или печенежко-кумански произходъ. Тѣзи названия се отличаватъ главно по това, че завършватъ съ наставкитѣ ил, като: Батѝлъ, Гатѝлъ, Бонѝлъ, Перѝлъ, или на — анъ и манъ, като напр. Гатàнъ, Батàнъ, Чèпанъ, Дермàнъ, Градомàнъ, Драгомàнъ и пр.