НAЗВAНИЯ, СВЪРЗAНИ СЪ ЗAНЯТИЯ
Всички занятия, които сѫ били упражнявани отъ тракитѣ, илиритѣ, гърцитѣ, римскитѣ колонисти, както и отъ славянитѣ, прабългаритѣ, турцитѣ и други народи, живѣли изъ земята на българитѣ, сѫ послужили и за наименованията на много градове, села, рѣки и мѣста.
Най-първо трѣбва да се отбележи, че до сега до насъ не е стигнало нито едно название отъ тракийски или илирийски произходъ, което съ положителность бихме могли да свържемъ съ нѣкое занятие. Въ замѣна на това, обаче, броятъ на мѣстнитѣ, селищнитѣ, дори и рѣчнитѣ имена отъ този видъ, отъ славянски или отчасти гръцки, вулгаро-латински, турски и нѣмски произходъ, е извънредно голѣмъ.
Отъ всички занятия, упражнявани отъ разнитѣ народи, живѣли на югъ отъ Дунава, най-дълбоки следи въ топонимията сѫ оставили, не както би трѣбвало да се очаква — земедѣлието и скотовъдството, а рударството. Лесно можемъ да си обяснимъ причината, защо именно отъ всички занятия, рударството е оставило толкова много и незаличими следи въ названията, щомъ като имаме
предвидъ, че само при разработване на руднитѣ залежи, както и при добиването на металитѣ, най-много се промѣнятъ земеповръхностнитѣ форми. Не по-малко влияние сѫ оказали и трудноститѣ, мѫкитѣ и изтезанията на работницитѣ при разработване на минитѣ и особено при топенето на рудата. Следитѣ отъ разработването на рудницитѣ, както и голѣмитѣ купища згурия, сѫ така явни, че не сѫ могли, а и въ днешни дни не могатъ, да не обърнатъ вниманието на всѣки минувачъ. На много мѣста изъ старитѣ рударски центрове, главно въ Фердинандско, Берковско, Врачанско, Ботевградско, Ихтиманско, Трънско, Босилеградско, Кюстендилско, Кратовско, Сѣрско, Правишко, Неврокопско, Демиръ-хисарско, Асеновградско, Самоковско, Панагюрско, Странджа и др., се виждатъ голѣми купове згурия, малки, близки една до друга галерии или трапове, останали отъ нѣкогашното рударство.
Отъ направенитѣ до сега проучвания се установява, че рударството е било известно на тракитѣ още презъ бронзовата епоха. Особено къмъ VI—IV в. пр. Хр., тракийскитѣ племена по долна Струма, изъ Родопитѣ, Странджа-планина, Кюстендилско, Ботевградско и другаде, сѫ били известни като добри рудари, а презъ римска епоха тракийскитѣ беси се славѣли като „изкусни рудари".
Римлянитѣ, както и гърцитѣ, презъ V—VII в. сл. Хр., сѫщо така, сѫ разработвали руднитѣ богатства почти въ всички краища на полуострова. Това знаемъ не само отъ историческитѣ документи и археологическитѣ издирвания, но и отъ запазенитѣ и до днесъ думи и мѣстни и селищни названия, като напр.: згурия отъ лат. scaura, Згурово (Кюст.) и др.
Българитѣ презъ срѣднитѣ вѣкове, изглежда, че по-слабо сѫ се занимавали съ рударство, въ замѣна на това, обаче, чужденцитѣ-рудари — саксонци, маджари, хървати и сърби сѫ разработвали руднитѣ залежи изъ нашитѣ земи, както презъ епохата на второто ни царство, така и презъ първитѣ три вѣка на турското ни робство. Едва презъ 18 и 19 в. турцитѣ и българитѣ сѫ почнали да обработватъ желѣзнитѣ рудници и да промиватъ златоноснитѣ пѣсъци по рѣкитѣ.
Всички названия, свързани съ рударството, както трѣбва и да се очаква, се срѣщатъ изключително само въ мѣстата, гдето сѫ били изваждани и обработвани металитѣ, т. е. въ планинскитѣ и предпланински краища.
Отъ всички названия, свързани съ рударството, най-разпространени сѫ имената, свързани съ понятието за самото разработване на руднитѣ залежи и добиване на метала. Между множеството наименования тукъ ще споменемъ: Рудàрско и Ρудàрщица до Кладница (Соф.), Рỳдищетο до Бистрица (Соф.), Ρỳдевο въ Странджа, Рỳдьовица до Г. Желѣзна (Троян.) и до Желенъ (Соф.), Ρудàри (Бит. и Крат.), Рỳдникъ (Вел.), Рỳдище до Пещера, Рудищàта до Тешово (Невр.), р. Рудàрка до Радотина (Бот.) и мн. др.
Не по-малко разпространени сѫ и названията, свързани съ нарицателното рупа, въ смисълъ на дупка, галерия или трапъ, отъ които нѣкога се
е изваждала рудата, като: Ρỳпски-дοлъ до Чипровци (Ферд.), Рỳпе въ Крайщето, Рỳпчосъ, область въ Асеновградско и отчасти Смолянско, Рупинàта до Брацигово, Ρỳпча (турски изговоръ отъ Рỳпецъ, Айт.) и пр.
Мѣстото, гдето е била промивана рудата, се е наричало дворище, отъ кѫдето произлиза и названието на с. Дворѝще (Кюст.). Отъ изчезналото нарицателно плакалница, съ което се е наричалъ единъ подъ съ дъски, на който се е изсипвала рудата, за да се промие и да остане чистъ концетратъ, е добила и наименованието си известната мина Плакàлница въ Врачанската планина. Единъ притокъ на р. Бистрица (Кюст.), се нарича Πлàвило, т. е. плавене на руда.
Голѣмитѣ закрити пещи, въ които най-напредъ се е разтопявала рудата, сѫ се наричали обикновено видни или вигни, отъ тамъ и множеството названия, като: Вѝгнище до м. Яребковци (Сам.) и до Кралевъ-долъ (Соф.), Вѝднитѣ до гр. Пещера и Казичене (Соф.), Вѝдни до Попово (Сръбски Самоковъ — Соф.), Вѝгня до Д. Сѣкирна (Рад,), Вѝгнята до Панагюрище, Вѝгнището до Калково (Сам.), и т. н. Въ нѣкои покрайнини по-дълго време е била въ въ употрѣба по-старата форма, съ значение на видня, мн. ч. видни, и думата пехци = пещи, отъ което име сѫ получили и названията хи с. Пèхчево (Беров.) и Пèхцето до Тешово (Невр.).
По-значителни следи въ топонимията сѫ оставили така нареченитѣ самокови, т. е. мѣстата гдето втори пѫть е било разтопявано желѣзото и гдето то е било изчуквано и напълно готово за пазара. Освенъ името на гр. Сàмоковъ, гдéто желѣзо-добивната индустрия е доста стара, и името на М. Самοкοвъ вѣ източна Тракия, имаме още
Сръ̀бски Самоковъ, дн. Попово (Соф.), Сàмоковъ (Прав.), до Чипровци (Ферд.), Пещера, Брацигово, махла отъ Габрошевци въ Крайщето, Самокòвището до Врачешъ (Бот.), Самοкòвище до Забелъ (Трън.) и пр. Самоковътъ, заедно съ малката пещь до него, въ която втори пѫть се е разтопявало желѣзото, както и всички околни сгради, общо сѫ се наричали съ турско-арабското име — маданъ, отъ което име сѫ добили и названията си: Μадàнъ (Врач. и Златогр.), до Вакъвъ (Елх.), Мадàно до Студена (Соф.), р. Мадàнска до Лозенъ (Свил.), Мадàнище (въ Странджа-пл.) и пр.
Малкитѣ желѣзни чукове, съ които се е разбивала рудата сѫ се наричали шлегъ, отъ нѣмското Schlagel, отъ което произхожда и названието на с. Шлèгово (Крат.).
Много названия изъ рударскитѣ центрове стоятъ въ връзка съ ковачи, т. е. съ работенето на клинци, подкови, брадви и други желѣзни потрѣби. Такива названия могатъ да се посочатъ: Ковачèвци (Сам.), Ковàчовица (Невр.) и до Дълбокъ-долъ (Троян.), Ковачѝца (Берк.) и до Бучинъ-проходъ (Соф.), както и тур. Чилингѝръ-махле (Кърдж.) и пр. Остатъцитѣ отъ разтопената желѣзна, или медна руда, между населението сѫ известни съ лат. scauria = згурия, отъ дето произхождатъ и названията: Згурѝградъ (Врач.), Згỳрово (Кюст.), Згурѝя до Г. Ломъ (Бѣлогр.), Чгỳра до Грезиловци (Крат.) или нѣмск. Schlacke= шляка и отъ тамъ названието Шля ́ кно и пр.
Началницитѣ-надзиратели на работницитѣ сѫ се наричали хутмани отъ нѣмск. Huttenmann, и отъ тамъ Отманлий, дн. Симеоново (Ямб.) или байло, отъ италиянското baïlo, отъ което
сѫществително произхожда и името на с. Бàйлοвο (Новосел.).
Работницитѣ, които сѫ превозвали рудата, се наричали мърваци, отъ мърва = руда и отъ тамъ произхожда и областното прекорно име Μървàци (Невр.). Α тѣзи, които сѫ приготовлявали желѣзото въ пещитѣ, сѫ се казвали пешчери или пехчери, отъ което име произхожда и названието на гр. Пèщера. На последното наименование отговарятъ често споменатата презъ срѣднитѣ вѣкове крепость Кръчимъ, дн. Крѝчимъ (Пловд.) и известната отъ единъ надписъ, направена отъ великия дукъ Врана, крепость Крицува, дн. Κъ̀рчевο или Кръ̀чево (Дем.-хис). Въ Рилската грамота срѣщаме, сега изчезнало село, съ име Кръчино (Дупн.). Горнитѣ названия, както и имената Кръчищница, притокъ на р. Малки Искъръ до Етрополе и Къ̀рчища (Костурско) произхождатъ отъ кръчии, кръчь, кричь и кръчимъ, което значи работникъ-рударь и отъ тамъ Рударско, желѣзарско село и пр.
Българитѣ, които сѫ се занимавали съ добиването на дървенитѣ вѫглища за виднитѣ и маданитѣ, се наричали угляри, отъ гдето идва и имена с. Угля̀рци (Рад. и Щип.). Мѣстата, гдето сѫ горѣли дървата за добиване на вѫглищата, се казвали жижница, отъ което сѫ получили названията си Жѝжниче до Долни Коритенъ (Кютен.), Жѝжкинъ-долъ до Влашко-село (Ферд.) и Жижнѝчка усойна до Д. Уйно (Кюст.) или щетини, отъ което сѫ добили и имената си Щетѝнитѣ до Смолско (Пирд.) и Гинци (Соф.).
Името на рударитѣ-саксонци е запазено въ названията Сàсе (Крат.) и Сàса (Царевосел.)
Златото е най-стариятъ металъ, който първи е обърналъ вниманието на човѣка. Както тракитѣ,
които най-напредъ сѫ разработили златнитѣ и сребърнитѣ рудници въ Пангей и островъ Тасосъ, така и всички други народи, живѣли изъ българскитѣ земи, сѫ разработвали златнитѣ рудници и сѫ промивали пѣсъцитѣ въ златоноснитѣ рѣки.
Днесъ сѫ запазени само нѣколко славянски, гръцки и турски названия, които стоятъ въ връзка съ злато: р. Златѝца до Гаганица (Берк.), Златàреви рупи до Трекляно (Кюст.), гр. Златѝца и пр., на които отговарятъ гръцк. Перперàкъ (Хаск.), въ смисълъ на сьбирачъ на данъкъ въ злато или турск. Αлтъ̀нъ-дагъ, Алтънъ-тепе и пр. Последното название се срѣща доста начесто и е дадено на много отъ надгробнитѣ и селищни могили, които безспорно не сѫ златни, но споредъ народното предание съдържали много злато. Съ златопромиването е свързано и названието Плàвица до Бистрица (Соф.) и Котèцъ до Чипровци (Фер.) — което ще каже коруба за промиване на пѣсъкъ.
Добиването и промиването на медьта, сѫщо така, датира отъ първитѣ времена следъ като тракитѣ се настанили на югъ отъ Дунава, което съ малки прекѫсвания продължава и днесъ. Отъ значителниятъ брой названия, свързани съ медьта ще споменемъ: Мèдно гумно въ Пиротско, Меденѝкъ въ Плакалница и турск. Бакърлъ̀къ (Бург.), Бак̀ъръ-Баиръ до Созополъ и хубавото старо име Медкòвецъ (Врач.) т. е., мѣсто, гдето е била кована и дообработвана излѣтата медь. Една мѣстность надъ Бѣльово (Паз.), гдето презъ турско време е била разработвана медьта, се нарича Жàгитѣ.
Среброто, сѫщо така, е било добивано, макаръ и въ по-ограничени мѣста, отъ всички народи живѣли у насъ. Тукъ ще споменемъ сама нѣколко названия, които стоятъ въ връзка съ сребро, като: Срèбърница, Срèбърно коло въ Осоговската планина и турск. Гюмю̀шъ-чалъ въ Чепинско, Гюмю̀шъ-дере въ Доспатъ и др. Все въ връзка съ сребро стои и побългареното, отъ турски произходъ име на с. Гю̀ешево, Гюмюшъ (Кюст.).
Не по-малко влияние върху топонимията е оказала и желѣзодобивната индустрия. Известни сѫ голѣмъ брой наименувания, които стоятъ въ връзка съ желѣзото, отъ които ще отбележимъ: Желѣ̀зница (Соф.), Г. и М. Желѣ̀зна (Троян. и Тет.), Желѣ̀зна (Ферд.) и пр., до които се намиратъ следи отъ старо рударство. На тѣзи названия съответствуватъ турск. Демирджилèръ (Пазар.), Демирджилѝи (Слив.), Демѝръ-тепе до Радославово (Пирд.) и пр. .
Все въ връзка съ желѣзото, както и занаятията, свързани съ него, могатъ да се споменатъ още: Éтрοпοле, градъ и мѣстность до Пещера и Éтровица до Мала Църква (Самок.), съ което се означаватъ мѣста покрай рѣки, гдето е имало самокови и мадани. Името на с. Чекàнчево (Новосел.) произхожда отъ стб. чеканъ, което значи голѣмъ чукъ, а на Карàчево, отъ карачъ, малъкъ чукъ, който служи за подковаване на добитъкъ. На последнитѣ две имена отговаря турск. Налбантлàре, дн. Ковачитѣ (Слив.) и пр.
Названията на Γ. и Д. Сѣкѝрна (Рад.) произхожда по-скоро отъ ковачи, които сѫ правили брадви-сѣкири, отколкото отъ растението сѣкиче (Lathyrus L).
Макаръ че главнитѣ занятия на всички народи, живѣли изъ българскитѣ земи и да сѫ били земедѣлието и скотовъдството, то въ връзка съ тѣзи занятия, до насъ не сѫ стигнали толкова интересни названия, какъвто е напр. случаятъ съ рударството. Но въ замѣна на това, въ землищата на всички населени мѣста има по-много, общи за всички крайща наименувания, които стоятъ въ връзка съ земедѣлиего и скотовъдството, главно отъ български и по-рѣдко отъ турски или другъ произходъ.
Въ нѣкои отъ грамотитѣ на българскитѣ царе и сръбскитѣ крале, често се срѣща думата зевьгелатıа, което значи поле, което се обработва, т. е. орниче, отъ гдето произхожда и названието на гр. Γèвгели. Навредъ сѫ известни названията Орниче или, Орнѝче до Кралевъ-долъ (Соф.), Угаритѣ или турск. Икинлѝкъ (нивитѣ), Харманлѝи (отъ харманъ, гумно) и пр. Необработенитѣ мѣста сѫ се наричали нерѣзине и отъ тамъ Ηèрези (Скоп.), Нерèзине и пр.
Въ Виргинската грамота на Константинъ Асеня, срѣщаме термина периволъ, гръцк. περιβολή, отъ гдето произхожда и името на с. Перивòлъ (Котл.), на което отговаря и названието на с. Чѝпровци или както населението го изговаря Чѝпоровци, стб. Випоурие отъ гръцк. κίπρος = зеленчукова градина, както и старитѣ български наименования: Сàдовикъ (Брѣз.), Сàдοвο (Котл.), Сàдовецъ (Лук.) и мѣстность до Кунино (Вр.), или новитѣ имена Градѝни (Дуп.) или тур. Бахчà и пр.
Между еднообразнитѣ названия, свързани съ лозарството, като: Лοзя̀та или Лòзетο до Гложене (Тет.), Лòзенъ (Соф.) и пр., се срѣщатъ още и стб. Βѝница (Коч.), както и Дъ̀ртитѣ лозя до Вълчитрънъ (Плѣв.) или Курубаагларъ (Сухитѣ лозя) въ София и тур.-перс. Марàшъ (Шум. и въ Пазарджикъ), Марàшки Тръстеникъ (Плѣв.) и т. н. Около селцето Равенъ (Крум.), до Брѣстово (Хаск.), както и изъ Странджа и Сакаръ-планина се срѣщатъ голѣми каменни блокове, върху които има по една по-голѣма и до нея по-малка, крѫгли дупки, известни между населението съ името Шарàпъ-таши, т. е. камъни за изстискване на грозде. Отъ направенитѣ проучвания се установява, че тѣзи каменни преси сѫ употрѣбявани отъ мѣстното тракийско население, за изстискване на грозде, между VI в. пр. Хр. до къмъ IV в. сл. Хр.
Обработването на ориза може да се свърже съ названията Οризàре (Щип.) или турск. Чалтъкчий, дн. Оризово (Чирп.), около което отъ отдавна не се сѣе оризъ.
Едно голѣмо стопанство съ много земя, събрана заедно, е известно съ турск.—чифликъ, съ което нарицателно сѫщо така, сѫ свързани много названия, като: Г. Чифлѝкъ (Варн.), Бейлèръ-Чифлѝкъ, дн. Симеоново (Соф.), Урỳмъ-Чифлѝкъ, дн. Стара-рѣка (Ямб.), Образцòвъ-чифлѝкъ до Русе и пр.
Съ скотовъдството сѫ свързани много названия, по-голѣмата часть отъ които всѣки, безъ особени трудности, може лесно да си обясни. Известно е, че до всѣко селище има пасбища и ливади или турск. Чаѝръ (Г. Орѣх.) и пр. До с. Заноге (Соф.) една мѣстность се нарича съ рум. Цàрина, което значи селско пасбище. А броятъ на названията: като Плàднище, Говедàре,
Говедàрникъ, Егрèка, Кòнски-долъ, Κοйнàре, отъ турски Коюнларе (Овчаритѣ — Б. Сл.), Чобàнъ-дере, дн. Овчарово (Търг.) и др., е толкова голѣмъ, че е излишно да се спираме върху тѣхъ. Тукъ ще отбележимъ названията на с. Пастухъ (Дупн.), което произхожда отъ стб. пастоухъ и ще каже пастиръ, Бутунèцъ (Соф.), което значи Овчарски изворъ, както и Прòгоня до Коприщица и до Тишевица (Врач.), което пъкъ означава мѣсто презъ което е минавалъ добитъка за водопой. На тѣзи названия отговаря вулгаро-лат. Вакарелъ (Ихт.) и до Несла (въ Бурела), отъ vacar, което ще каже говедарче. Интересно е названието и на прочутия планински курортъ Юндола въ Родопитѣ, което произхожда отъ тюркс. йонда, което значи коневъдци и аулъ = колиба.
До почти всички по-малки или по-голѣми рѣки до преди 30—40 год. е имало воденици, отъ които произхождатъ и многобройнитѣ названия Воденицата, Воденичище или турск. Дерменъ-дере, дн. Фердинандово (Плов.), Дермèнджѝкъ, Дерменджиòлу и пр. На тѣзи имена отговарягь хубавитѣ стари названия: Жèравна (Котл.), Жерноница (Дебърско)и Жъ̀рньовница до Игнатица (Вр.), които произхождатъ отъ стб. жрьны, жрьньве. Горната махла на Ловечъ е известна съ името Дръ̀стене, което значи тепавица. Сѫщото значение има и названието Βаля̀вица до Гърлино (Кюст.).
Ако тракитѣ по-малко сѫ се занимавали съ търговия, то тѣхнитѣ южни съседи — гърцитѣ, презъ всички времена отъ основаването на многобройнитѣ приморски колонии и до къмъ 16—17 в.,
сѫ били главнитѣ търговци на полуострова. Римскитѣ колонисти, сѫщо така, сѫ били добри търговци, а славянитѣ — напротивъ, почти не сѫ се занимавали съ търговия. Презъ първото и второто ни царство, както и презъ първитѣ вѣкове на турското ни робство, освенъ у гърцитѣ, търговията главно е била въ рѫцетѣ на дубровчанитѣ и венецианцитѣ. Презъ втората половина на робството, търговията минава почти напълно въ рѫцетѣ на евреитѣ и отчасти на българитѣ и турцитѣ.
Още гръцкитѣ търговци и следъ тѣхъ римлянитѣ, сѫ създали покрай нѣкои светилища и въ нѣкои селища и, тържища или пазарища, които сѫ били известни съ името Εμπορι, отъ гръцк. εμπόριον или Emporium. Титъ Ливий разказва че Филипъ V, презъ 211 год. пр. Хр. е обсаждалъ столицата на медитѣ Iamphorina, дн. Ямбòрано (Кюст.). Сѫщиятъ произходъ има и Èмбοре (Костурско), до което има развалини на старо селище, наречено съ българския преводъ Тъ ̀ рговище. Презъ римска епоха до с. Г. Косово (Севл.) се е намирало тържището — Emporium Piretensium, до Бѣлоземъ (Пловдивско) е било основано Ἐμπορεῖον Παρεμβολή, а до Димитриево (Чирпанскó) — Ἐμπορεῖον Πίζος. Освенъ тѣзи названия у насъ широко разпространение е добила и друга гръцка форма съ значение на пазаръ, търгъ — πανήγυρις, отъ която дума произхожда и името на Панагю̀рище, както и видоизмѣненото тур. Панаѝръ-гедикъ до Девинъ и пр. Турцитѣ за търговия сѫ възприели гръцката форма, като я видоизмѣняватъ основно на пазаръ. Думата пазаръ влиза въ съставнитѣ части на много названия, между които тукъ ще споменемъ: Εскѝ-пазàръ до Попово (Елх.), Енѝ-пазàръ, дн. Нови-пазаръ, Осмàнъ-пазàръ, Татаръ-Пàзарджикъ и др.
Турцитѣ сѫ употрѣбявали и думата джумая, съ значение на пазаренъ день, дума, която сѫщо така влиза въ съставнитѣ части на много наименованя, като: Г. Джумая, Ески Джумая, Шехъ-Джумая и пр. Всички тѣзи названия отговарятъ на стб. Търгòвище (Бѣлогр, и Харм.) или Тържѝще до Старо-село (Врач.) или на усвоенитѣ чужди — пазаръ, панаиръ. Покрай търгъ или търговище, старитѣ българи сѫ имали и друга дума, съ значение на панаиръ, съборъ, това е отдавна изчезналата дума ликъ, отъ гдето идва и името на Ликъ (Врач.).
Названието на Кьосе-Базиргя̀нъ, дн. Денница (Шум.) е отъ турски произходъ и значи безбрадъ търговецъ.
Не е малъкъ и броятъ на названията, свързани съ други занятия, между които тукъ ще изброимъ: Кòпиловци (Берк. и Кюст.), което произхожда отъ вул.-лат. caupa, capo = кръчмарка; Осмàръ (Шум.), отъ стб. оусмарь = табакъ, Бàлдево (Невр.) или Убогòво (Щип.) отъ стб. оубòгъ = божекъ, просякъ. Арабаджиевο (Коларово — Ст. Заг.), Борозàнъ, дн. Тръбачъ (Разград.) отъ перс. борозанъ = трѫбачъ, Грънчарь до Луковитъ, Дюлгерлий до Малко Търново, Копарàнъ, дн. Порой (Пом.), което ще каже скубачъ и пр.