XXXII. 18 Май.
— Уличнитѣ сборища на тълпата винаги иматъ въ себе си нѣщо отвратително, стадно – каза Тачевъ, като излѣзе пръвъ на тротуара и се услуша пакъ въ мѫтнитѣ крѣсъци, що идяхѫ отъ улица Ботйовъ. – Отъ кѫдѣ ще минемъ? Да заобиколимъ прѣзъ тая улица, за да избѣгнемъ тълпитѣ!…
И двамата души тръгнахѫ изъ улица Любенъ Каравеловъ.
Тачевъ продължи:
— Да, само веднажъ азъ бѣхъ свидѣтель на едно вълнение на тълпитѣ въ столицата, отъ другъ характеръ: то бѣше величественно – на 18 Май!… Ти отсѫтствуваше тогава, а трѣбва да съжалявашъ… Ахъ, то бѣше величественно вълнение – и по идеята, която го пораждаше, и по елементитѣ, които дѣйствувахѫ… Жално, че те нѣмаше…
— Да, азъ четохъ вѣстницитѣ… Рѣдко зрѣлище е прѣдставкявала София оня день – каза Кардашевъ.
— Единственно, ти казвамъ! Тогава манифестация правеше народътъ – не тълпата, не сганьта на нѣкоя партия… Изъ улицитѣ бѣше едно нечувано движение; радость, ентусиазмъ течеше изъ атмосферата, народната душа ликуваше освобождението си отъ едно египетско робство, и изливаше свободно потопа отъ умраза, накипѣла въ нея отъ години… Азъ тогава видѣхъ чудни нѣща! Видѣхъ войската, пръвъ пѫть, че се спущаше къмъ народа – не да стреля въ него, а да го брани… До сега народътъ бѣше за нея мѣсо за крушуми – сега бѣше братъ! Народътъ викаше: „Да живѣй войската!“ Пръвъ пѫть народътъ викаше такова нѣщо! О, то бѣше сюблимно! да заплачешъ – азъ наистина, и плакахъ… Азъ пръвъ пѫть, него день, отъ осемь години, видѣхъ стражаринъ безъ да затреперѫ! Това страшно нѣщо – полицията – не ми внуши страхъ – защото войската бѣше съ народътъ… Азъ видѣхъ единъ кавалеристъ какъ разцѣпи съ сабята си главата на единъ приставъ. А народътъ – въсторгъ! Азъ казвамъ: „народа“ а ти разбери студентитѣ. О, студентитѣ бѣхѫ героитѣ на 18 Май! Учащата се младежъ – тя се натовари да истълкува народното чувство прѣдъ княза и прѣдъ свѣтътъ. Фала и слава на младежьта! 18 Май въ столицата, за да стане тъй хубавъ и величественъ, може-би и да се увѣнчѣй – ней се длъжи… До тогава манифестациитѣ бѣхѫ рѫководени отъ тайнитѣ шпиони, отъ метачи и прѣдрѣшени стражари… Сега бѣше интелигенцията, идеалнитѣ души, бѫдѫщето, което викаше съ въсторгъ: ура! прѣдъ двореца. Князътъ гледаше сичко отъ прозорцитѣ… бомбардиранъ въ сѫщото врѣме отъ единъ ураганъ благодарственни телеграмми отъ цѣла България… Той се чувствоваше потъналъ въ едно море отъ народна любовь… Такива щастливи минути рѣдко господари иматъ въ живота си… Талазитѣ на тоя ентусиазмъ пълняха сичкитѣ улици… Азъ цѣлъ день слѣдихъ народнитѣ движения… Студентитѣ съ прѣпорци, грабнати отъ нѣйдѣ, оби‐
каляхѫ, заприщяхѫ улицитѣ, образувахѫ овации и демонстрации, и дори безредици. Тѣ бѣхѫ огънь, пламъ, готови крушумитѣ да срѣщнатъ пакъ съ: ура! При Банката единъ отрядъ кавалеристи истопуркова и заповѣдва на тълпата да очисти улицата… Студентитѣ викатъ: „Живѣйте български войници!… Ура!“ Кавалериститѣ спиратъ конетѣ си, турятъ рѫка подъ козирокъ, за да благодарѫтъ, и отминуватъ нататъкъ. Но да бѣше видѣлъ ти усмивката по лицата на тие селенчета, когато ги поздравляваше столичната младежь! Не, тие картини бѣхѫ покъртителни. Това бѣше праздникътъ на свободата и братството! Тука и войска, и народъ, и князъ – всичко бѣше едно… Велики моменти!… Така – изъ цѣла България!. Една отрицателна заслуга на Стамболова е, че достави на историята ни 18 Май. Ние имаме толкова фатални дати. – 18 Май бѣше свѣтла дата, една велика народна побѣда, сто пѫти по̀-велика отъ Сливница! 18 Май възроди народа, облагородѝ го! Той видѣ, че не билъ убитъ съвършенно, че още билъ способенъ за идеални вълненея, за великитѣ чувства, и фана да се почита пакъ. Поне азъ фанахъ да се почитамъ, че съмъ българинъ…