Бѫдѫщий литературенъ „кружокъ“.
Литературнитѣ „свѣтила“ въ столицата правяхѫ интимно събрание.
Пръвъ пѫть една стая въ София виждаше съ гордость между четиритѣ си стѣни десетина души писатели, безъ никаква примѣса отъ други съсловия.
Да, само кандидати на славата!
Най-послѣ ледътъ се бѣше пукналъ, прѣградата бутната и сичкитѣ тие господа си долѣпяхѫ лактитѣ, гледахѫ се въ очитѣ, слушахѫ си думитѣ, събрани подъ единъ покривъ въ материално и духовно общение.
Професионалнитѣ зависти, нервозно раздразненитѣ самолюбия, глухитѣ умрази и неумолими зложелателства и дребнавости, бѣхѫ отстѫпили мѣсто на дружни и братски отношения. Еснафътъ се укроти! Сѣкашъ, една атмосфера отъ топликъ и искренность се въдвори тука и свърза тие непримирими елементи.
Музолюбивий господинъ Пенеловъ съ цѣната на голѣми усилия и убѣдителность бѣше успѣль да всели взаимно довѣрие у тие враждующи звѣзди на литературний небосводъ на България и да ги привлѣче у дома си.
Той пръвъ бѣше направилъ това чудо, и се намираше въ въсторгъ отъ сполуката.
За тие еженедѣлни, четвъртъчни, литературни събрания, той доброволно даваше кѫщата си, гостолюбието си, чаятъ си, усмивкитѣ си…
Той би сторилъ и по̀-голѣма жертва за славата да стане домътъ му единъ видъ български „Хотель Рамбуйе!“
_____
Разговоритѣ отивахѫ твърдѣ оживлено. Естественно, темата имъ бѣше книжнината.
Говорѝ се тамъ по сички съврѣменни явления изъ умствений животъ на столицата, докоспахѫ се едно подруго до най-послѣднитѣ творения на всѣки едного отъ присѫствующитѣ събратя-писатели и едногласно ги пофалихѫ.
Стана едно разсипничество отъ комплименти.
Много талантъ, сила и изразителность найдохѫ въ високо музикалнитѣ и звучни стихове на поета Кушаева;
Забѣлѣжихѫ голѣмата задушевность и искренно чувство въ новата стихотворна сбирка на Верилова, „българскиятъ младъ Хайне“;
Въсторогавахѫ се отъ мраморната пластика и буйность на фантазията въ прѣсната поема на елегантний Чучаргова;
Произнесохѫ се много ласкателно за чистия язикъ и висока художественность въ расказитѣ на Дурманджиева, когото нарѣкохѫ „наший Гоголь”;
Прѣвъзнесохѫ философската дѫлбочина у доктора Джанъ-Джана;
Висотата на новата драма на докторъ Дигонорова;
Тежестьта на логиката и аргументацията у младия критикъ Правдова;
Лекостьта въ изложението на романиста Драйчева, новия романъ на когото сравнихѫ, по психологическата
вѣрность въ изображение на страститѣ, съ Хюговий „Nôtre Dame de Paris“…
И тъй нататъкъ…
Любезноститѣ взаимно се сипяхѫ, вѣнцитѣ валяхѫ, симпатиитѣ се укрѣпявахѫ отъ упойний димъ на тамяна на сладкитѣ рѣчи; домакинътъ слушаше и гълташе, въсхитенъ, тая армоническа музика, запѣта при парата на ароматния му чай.
_____
Кѫдѣ единайсеть часътъ първи станахѫ да си вървѫтъ поетътъ Кушаевъ и драматургътъ Дигоноровъ.
— При сичко това, нека си кажемъ правото, – подзе Чучарговъ, когато горнитѣ двама излѣзохѫ, испращани отъ домакинътъ; – нѣколкото качества, които признахме на Кушаева, немогѫтъ да загладатъ много други недостатки въ стиховетѣ му. Азъ ги намирамъ доста тежки, даже скучни.
— Това е вѣрно, отзовахѫ се повечето отъ присѫтствующитѣ.
— Главното, което липсва въ поезията му, обади се Правдовъ, то е животътъ, душата… за това неговата поезия е мрътва поезия.
Излѣзе, че сичкитѣ сѫ съгласни по тая точка!
Докторъ Джанъ-Джанъ заби си желѣзната кука въ мѣсата на драматурга Дигонорова:
— Дигоноровата драма не е лишена отъ извѣстни, тъй да се каже, нѣща… Но напразно ще търсишъ тамъ драма: сухи диалози водени отъ хора на кукили… Пародия на драмата…
— Въ това отношение докторъ Джанъ-Джанъ е правъ, потвърдихѫ сичкитѣ: – Дигоноровъ е слабъ драматургъ.
— Даже нищоженъ! изрѫмжà изъ ѫгѫла си Хайне и разлѣ чашата си.
Казахѫ лека нощь и си излѣзохѫ други двама писатели: Драйчовъ и Дурманджиевъ: романистътъ, и популярний расказвачъ – „наший Гоголь”.
— Стана дума одевѣ за новия романъ на Драйчева и видѣхъ, че сички го високо оцѣнихте, подзе Правдовъ: – колкото за мене – азъ не могѫ да си обяснѫ секрета на незаслужения успѣхъ на това творение… Героитѣ сѫ обрисувани блѣдни, фабулата е неправдоподобна. Впрочемъ азъ не съмь го челъ още… Чучарговъ! какво собственно има тамъ за прѣпорѫка?
— Азъ не съмъ го челъ… но ми казахѫ други: дървена работа…
— Но защо го фалатъ?
— Умственна незрѣлость и безвкусие у нашето общество… Печаленъ фактъ! забѣлѣжи строго докторъ Джанъ-Джанъ, като си дръпна дѫлбокомислено прошарената дълга брада.
— Колкото за Дурманджиева – неможемъ да му отрѣчемъ дарбица на популяренъ расказвачъ, издума Правдовъ: – но този човѣкъ рѣшително нѣма ни литературно развитие ни естетика. Неговитѣ хиледи пѫти повтаряни сé сѫщи фрази го праватъ несносенъ, а безчисленнитѣ му върволици отъ многоточия уморяватъ ти очитѣ…
— Той краде! забѣлѣжи Вериловъ, поетътъ.
— Да, краде, страшно краде, потвърдихѫ и другитѣ.
— Кой го нарѣче Гоголь, този босъ литературенъ кѫрпач?
Това страховито развѣнчаване на отсѫствующитѣ фана да плаши присѫтствующитѣ. Охотници да си вървѫтъ нѣмаше. Но Вериловъ, поетътъ, се прѣстраши и си зе сбогомътъ.
— Симпатиченъ талантецъ е този Вериловъ, – забѣлѣжи Чучарговъ, като си поглади плѣшивата лъскава глава, когато чу стѫпкитѣ на Хайне низъ стълбата, — само че стихътъ му е измѫченъ и прѣсиленъ, а язикътъ му даже изнасиленъ… Като го четешъ, сѣкашъ, че ходишъ изъ турски гробища… Това е мое мнѣние, впрочемъ…
— И чувствата сѫ търсени у него, тоесть: фалшиви, — вмъкна другъ прѣдпазливо.
— Той е безнадежденъ… – пошъпна докторъ Джанъ-Джанъ мрачно.
_____
Остаяхѫ петима души само. Всѣки очакваше да тръгне послѣдень.
Домакинътъ се не върна въ стаята. Вѣроятно дойдохѫ му гости въ другата.
Влѣзна Чучарговото слугинче и го повика да си иде у тѣхъ, че господарката била лѣгнала вече.
Чучарговъ се навѫси и каза на слугинята, да ѝ каже да спи, а той веднага иде.
Другитѣ се спогледахѫ знаменателно: тѣ прѣдвкусвахѫ сладостьта на новото пиршество, което Чучарговъ готви за тѣхното злодумство.
Чучарговъ се чешеше въ врата и не ставаше.
Разговорътъ вѣхнеше.
Докторъ Джанъ-Джанъ съ твърдѣ спокоенъ видъ, и ужъ случайно, подсѣти Чучаргова, че у дома му го чакахѫ.
— Знамъ защо е: нѣма да бѣга… Не ми се оставя приятната бесѣда – каза той и запали ново цигаро на свѣщьта.
Другитѣ крадишкомъ го изгледахѫ свирѣпо.
Докторъ Джанъ-Джанъ погледна часовника си. На челото му се появихѫ три прави бръчки, прилични на Ж. Той видѣ, че е закъснѣлъ повече отъ колкото кроеше. Той имаше тая нощь да свърши една срочна работа.
— Прѣедлагамъ, каже, да си отидемъ вече, единъ часътъ минува, и той стана.
Но другитѣ не мисляхѫ, че е толкова късно, па очаквахѫ и Пенелова, за да зематъ збогомъ.
— Noblesse oblige, – забѣлѣжи Правдовъ.
— Азъ се вече и тъй разсънихъ, – каза Чучарговъ.
— Ний ще те стигнемъ, – издума нетърпеливий публицистъ Гулевъ.
Докторъ Джанъ-Джанъ съ усмивка на устата и съ яростъ въ душата си, рѫкувà се и излѣзе.
Пръвъ зе думата Чучарговъ.
— Какво мислите, господа, за докторъ Джанъ-Джана? Той даваше надеждица едно врѣме, а излѣзе отъ него само единъ яловъ педантъ и надута пуйка… А даваше надеждица. То есть – това е мое мнѣние…
— И доста справедливо, обади се Гулевъ.
— Кой го нарѣче въ списанието Новъ Зракъ „гений“? На подигравка, вѣроятно?
— Не бѣше на подигравка: той самъ бѣ написалъ статията и туриль Х. Азъ положително знамъ, – каза Петровски, вѣренъ приятель на докторъ Джанъ-Джана.
Изсмѣхѫ се.
— Петровски знай сичкитѣ му тайни, забѣлѣжи Чучарговъ: – Докторъ Джанъ-Джанъ е грандоманъ, какъвто никоя лудница не е видѣла… Боленъ е бѣдния човѣкъ, а можеше отъ него да излѣзе нѣщичко… Но, господа, не е ли врѣме да ставаме и ние?
И Чучарговъ стана.
Той вѣднага се раская за това прибързване, защото осталитѣ не мръднахѫ. Нѣмаше какво да се стори: той се покори на сѫдбата си.
Когато стъпкитѣ му по стълбитѣ се изгубихѫ, Гулевъ каза:
— Незнамъ за какво намѣрихме одевѣ новата поема на Чучаргова прѣвъсходна! Това бѣше просто умопомрачение. Сега, като размислямъ, дохождамъ до убѣждение, че това е само наборъ отъ думи, безъ капка чувство! У тоя човѣкъ, сѣкашъ, че има въ гѫрдитѣ му не сърдце, а възглавница. Тая поема е една първокласна бездарность.
— Бездарность… повториха устата на Черновича, задрѣмалъ вече.
— Азъ никога не съмъ виждалъ въ него освѣнъ единъ словоизвергателъ, каза Правдовъ.
— И пустъ ритмоплетъ, допълни Петровски.
Очевидно, сичкото общество бѣше съгласно и тука. Пълната хармония въ мислитѣ и чувствата продължаваше да царува въ нѣдрата на това интимно събрание отъ кандидати на безсмъртието. Подиръ докторъ Джанъ-Джана, Чучарговъ най-страшно си испати, за дѣто истязавà търпението имъ.
Скоро Правдовъ ги остави.
И него заклахѫ.
Остахѫ троица: поетътъ Гулевъ, нувелистътъ Черновичъ и филологътъ Петровски.
Никой не си отиваше.
Напротивъ: нувелистътъ задрѣма пъкъ на свой редъ, а филологътъ се залови да исчете новия брой отъ вѣстника Единомислие, голѣмъ, като чаршафъ.
Гулевъ се въсползува отъ психологическия моментъ, каза имъ „сбогомъ“ и си излѣзе. На прага обаче той крадишкомъ погледна назадъ и се успокои: Черновичъ дрѣмеше, Петровски бѣ уврѣлъ носъ въ чаршафа.
Едвамъ стъпкитѣ му се изгубихѫ по стълбитѣ…, двамата господа се погледнахѫ…
Бѣдний Гулевъ, я да се върнеще да послушашъ!
Не, по̀-добрѣ спокойствувай!. Лека нощь.
Петровски и Черневичъ излѣзохѫ заедно, слѣдъ като фърлихѫ съ удоволствие погледъ въ стаята, въ която неостаяше никой слѣдъ тѣхъ.
_____
Така се свърши тая знаменита литературна вечерь – първата и послѣднята въ столицата!
Защото, на слѣдующия четвъртъкъ засладилиятъ еснафъ намѣри Пенеловата вратня подъ ключъ!
Пенеловъ бѣше ги подслушалъ!