Единственъ исходъ.
Той прѣдаде!
Той прѣдаде приятеля си.
И приятельтъ му загина на вѫжето.
Цѣна на прѣдателството бѣше нѣколко шъпи злато и отварянето нему вратата на България.
Той тури златото въ пазвата и потегли за отечеството си, – когато още тѣлото на жертвата се люшкаше на въздуха.
Той потегли за отечеството си, вмѣсто къмъ нѣкоя върба…
Юда бѣше по̀-чувствителенъ.
Злодѣйството бѣше извършено тайно и хитро; паритѣ бѣхѫ дадени и получени въ тъмнината, и безъ да произвождатъ звънъ. За това той си каза: „Никой не видѣ, не чу; само единъ ще сѣти и може да обади, но гробътъ не говори. Тайната е пълна. Да вървѫ въ България.“
И той влѣзна въ нея.
Веднага той потрепера. Оная мрътва дрипа, която до тогава плуеше въ гѫрдитѣ му безгласна и безжизненна, разшава се ненадѣйно. Умрѣлата съвѣсть оживѣ, тоесть, стана гузна. Тогава прѣдательтъ си помисли: „Когато отидѫ тамъ, за дѣто съмъ тръгналъ, мене ще ме срѣщ‐
натъ хиледи въпросителни погледи, хиледи искусителни запитвания, хиледи двусмислени подмѣтания. Азъ трѣбва да се приготвѫ да отговорѫ храбро, азъ трѣбва да излѣзѫ по̀-бѣль отъ снѣга, по̀-чистъ отъ кристала. Нека гледамъ очитѣ право въ очитѣ, на дързостьта щѫ противупоставѫ безочливость. Азъ убихъ – за да живѣѭ, и искамъ да живѣѭ“.
Това размишляваше умътъ му. И съвѣстьта каза: Да!
И се успокои.
_____
Въ столицата той намѣри мрътва пустиня около себе си.
Обществото го непозна.
Ни една рѫка не му се протегна; ни една дума не му се продума, ни единъ погледъ не посрѣщна неговиятъ.
Никой не искаше отговоръ отъ него.
Защото отговорътъ сѣки си го бѣше далъ въ душата, прѣсѫдата бѣше подписана, той бѣше отсѫденъ безъ сѫдъ, безъ формалности, безъ свидѣтелски показания и протоколи; безъ обръщане къмъ никой членъ отъ углавний наказателенъ законъ, – понеже, отъ сичкитѣ прѣстѫпления, най-ниското, най-отвратителното, най-гнусното, най-жестокото – прѣдателството – не се наказва отъ тоя законъ, който непрѣдвижда и не признава!
Общественната съвѣсть сѫди по своя кодексъ, часто съвсѣмъ различенъ отъ писания. Нейната прѣсѫда не подлѣжи ни на въззивъ, ни на утвърждение. Тя е страшна, неумолима, невидима, непогрѣшима, като удара на сѫдбата.
Той, нещастникътъ, срѣщна стари познайници отъ дѣтинство, приятели отъ младежкитѣ увлѣчения, другари отъ епоха на страдания, когато сѫ заедно дѣлили скръби и горчивини, той позна сичкитѣ – ни единъ не го позна.
При срѣщата му те исчезвахѫ, испрявахѫ се, кой знай-какъ и дѣ, живитѣ бѣгахѫ отъ него, като отъ единъ чумавъ, улицата пустеше.
Той срѣщна сродници, братя даже: кръвьта въ тѣхъ не проговори, и тѣ отминахѫ!
Нѣколко пѫти само той се осмѣли да протѣгне рѫка, която увисна на въздуха.
Той се чувствуваше самъ, чужденецъ, уединенъ, като въ безмълвието на гроба срѣдъ тая людна столица. Той чувствоваше, че го обикаля една мрътва атмосфера, радоститѣ и тѫгитѣ на человѣчеството не прониквахѫ до него прѣзъ тая дебела стѣна отъ ледъ и прѣзрение, той присѫтствоваше, отверженъ и непричастенъ, на хармонията на живота.
Въ тая страшна тишина той ожъднѣ за человѣчески гласъ, обърнатъ къмъ него. Той би съ радость чулъ думитѣ:
— Подлецъ! Прѣдатель! Мерзавецъ!
Но той нѣма̀ ни единъ пѫть това свирѣпо удоволствие.
Да, той ги чуваше, но изъ въздуха нѣкакъ, въ пространството, тѣ ехтяхѫ въ далечинитѣ на хоризонта, тѣ бръмчахѫ близко нѣкѫдѣ, въ главата му! Той виждаше хиледитѣ невидими погледи гнѣвно устремлени срѣщу него, юмруцитѣ въ негодовани стиснати, устата съ отвращение искривени, като да пустнатъ възъ него единъ потопъ отъ храчки.
Той се давеше въ единъ потопъ отъ позоръ.
Тогава той се обезкуражи.
Съвѣстьта, като хиена, която рѫфа алчно сплутитѣ мѣса на труповетѣ, които разравя, заглозга и закъса съ остритѣ си зѫби сърдцето на тоя нравственъ трупъ.
Настанахѫ ужаснитѣ страдания.
_____
Страдания безконечни, не само за това, че нѣматъ мѣрка, но нѣматъ и свършекъ. Той не виждаше краятъ имъ, той не знаеше лѣкътъ имъ, той не обфащаше силата на лютината имъ… Свѣтътъ бѣше тѣсенъ за него, за да би намѣрилъ потуленъ кѫтъ, дѣто да го забраватъ страшнитѣ мисли, и да забрави. Да би можалъ, би миналъ на друга планета. Да би можалъ да истръгне съ рѫцѣтѣ си сичката своя вѫтрѣшность, утробата и сърдцето, гнѣздото и пищата на ужасния демонъ, що го мѫчеше!
Обади се у него една страшна нова потрѣбность, която бѣше едно ненаименуемо страдание: да види гроба на оногова. Една нощь той исчезна изъ кѫщи, безъ да знаятъ кѫде е, и зараньта рано се върна дома си съ дрѣхи, зацапани съ каль и пръсть: на коленетѣ на панталонитѣ му стояхѫ голѣми петна отъ мокра земя, по които бѣхѫ лѣпнали треви, като че е колѣничвалъ на нѣкоя мека и ровка почва травясала… а очитѣ му бѣхѫ хлътнали дълбоко и погледътъ бѣше замаянъ… Прѣзъ деньтъ пазачътъ на орландовскитѣ гробища расказвалъ, че гонилъ нощесъ тамъ нѣкой непознатъ человѣкъ, който му се чиняло, че е дошълъ да краде кръстове отъ гробоветѣ… Бѣдния окаяникъ! той не виждаше избавление отъ този адъ.
Нема̀ вѣчниятъ адъ се зафана още сега за него?!
_____
Единъ день минуваше изъ една улица – той сѐ изъ крайнитѣ затънтени улици ходеше, дѣто човѣшкитѣ лица не бѣхѫ така ледно жестоки, понеже рѣдко нѣкой минувачъ го познаваше въ такива улици.
Случайно тоя день бѣше годишнината отъ мученическата смръть на жертвата му. Улицата бѣше „Погребалната улица“.
Тамъ срѣщна една госпожа на кола, въ жалѣйни дрѣхи.
Той позна тази тѫжна, благородна госпожа и приближи къмъ колата ѝ съ наведена глава.
Тѫжната госпожа, като го съзрѣ, и тя спрѣ колата!
Той поиска да подаде рѫката , но веднага я спустна уплашенъ, както я бѣ спустналъ толкова пѫти до сега, като мрътва.
Той проговори съ безнадежно плачевенъ гласъ:
— Милость, госпожо, поне вий ме смилете… Злочесть съмъ! Простете!
Госпожата му продума тихо : (пръвъ пѫть му продумваше живъ человѣкъ отъ толкова врѣме)!
— Господине, една само добра дума съмъ въ състояние да ви кажѫ, само единъ благъ съвѣтъ могѫ да ви дамъ: Умрете!
Тя климна съ главата жално и колата отминахѫ напрѣдъ.
Тая тѫжна, благородна жена, тая милостива душа бѣше майката на мѫченикътъ: тя му бѣше правила поменъ на гроба, за годишнината.
_____
Думата „умрете!“ бѣше едно откровение за прѣдательтъ. Страшний товаръ се смъкна отъ гърба му, той едвамъ днесь сѣти́, че имало исходъ – единственъ исходъ – за него, изъ това море на нечеловѣчески страдания, отъ тая стихия на безчестия и позоръ, която бѣше за него живота.
Смрътьта!
Сирѣчъ, отърваването отъ себе си.
_____
Прѣзъ нощьта единъ гръмъ въ стаята му разбуди съсѣдитѣ на неговата кѫща. Дигна се тревога – полицията разби вратата му.
Той лежеше на пола съ продупчена глава отъ крушумъ; изъ устата му бѣ бликнала и се съсирила кървава струя. Очитѣ му, исцъклили, гледахѫ равнодушно и неподвижно.
На стола стоеше отворено писмо.
То бѣше исповѣдьта му, прѣдъ Бога, и прѣдъ человѣцитѣ.
Тая исповѣдь, назначена да излѣзе на явѣ прѣдъ цѣль свѣтъ, бидé скрита!..
Така умрѣ тоя прѣдатель!
Общественната съвѣсть биде отмъстена.
Обществото наказа.
Защо то̀ не употрѣбява часто тая своя всесъкрушителна, унищожающа сила? Защо то̀ не дига рѫка да ударя по̀-често? Защо то̀ не упражнява винаги, съ сѫщото еднодушие, своето божественно право?
Може-би на тоя часъ позоритѣ да бѫдяхѫ по̀-малко!