Български народни наименования на растения1
Отъ д-ръ П. Козаровъ
Всѣка наука за обозначение на предмети и понятия изъ своята область има нужда отъ установени названия или термини. Ако такива липсуватъ, то за пояснение трѣбва да прибѣгваме къмъ дълги, често отекчителни описания, или пъкъ да присвояваме чужди, които се явяватъ непригодни. Напротивъ, имаме ли свои собствени названия, работата се много опростява, защото съ една дума можемъ да възбудимъ у нашитѣ слушатели нужното представление или възпоминание за даденъ прѣдметъ. По тоя начинъ се избегватъ недоразумения и грешки, а най-главно, рѣчьта става кѫса и опрѣдѣлена. Тая нужда се явява твърдѣ належеща, особено за естественитѣ науки, дѣто прѣдметитѣ, които влизатъ въ областьта имъ, сѫ извънредно многобройни. Тамъ названията не сѫ само отъ външна — формална нужда, но тѣхната наличность е отъ значение за развитието на самата наука. Добъръ примѣръ за това представлява ботаниката. До Линей тая наука се намираше почти въ своя зачатъкъ. „Съ този човѣкъ, казва J. Sachs3 ботаниката стана сѫща наука. До тогава много растения бѣха описани, безъ да иматъ имена, а сѫществуещитѣ названия се прилагаха произволно за разни растения.“
Нуждата отъ български имена за растенията не се чувства тъй силно при специалното изучване на ботаниката, дѣто обикновено си служимъ съ научнитѣ — латински названия. Въ други случаи, обаче, както напр. въ училището, латинскитѣ се явяватъ неудобни, особено за учениците отъ долнитѣ класове; тамъ нуждата отъ български названия на растенията е голѣма и спъва успеха на обучението. Латинскитѣ названия обикновено плашатъ и убиватъ всѣка охота; те сѫ много научни за среднообразованите, а за широката публика — сѫ само думи безъ значение. Затова, колкото и да сѫ тѣ необходими и незамѣними за
специалиста, толкова непригодни се явяватъ за обикновената публика.
Нужно е, следователно, покрай латинските, да имаме и други — общопонятни, български названия. Тая нужда се явява отъ голѣмо практическо значение, особено въ народната медицина, за обозначение имената на разнитѣ лѣковити билки. Сѫщо и въ нѣкои сѫдебни случаи, както и при изучване на българския фолклоръ, става нужда отъ познаване народнитѣ имена на растенията. Ала тая нужда се чувствува обикновено най-силно въ литературата, при прѣводи отъ чужди езици. Всички знаемъ спънкитѣ въ подобни случаи, когато се натъкнемъ на нѣколко чужди имена на растения; ние се чувствуваме безпомощни и се отчайваме, особено когато и лицата, къмъ които се обърнемъ за помощь, не сѫ въ състояние да ни я дадатъ. Затова, повечето преводачи сѫ принудени да заематъ чуждитѣ имена така, както се срещатъ въ оригинала, или най-обикновено, те ги заменяватъ съ руски, като предварително сѫ убедени, че за повечето читатели не ще бѫдатъ понятни. А това е вече единъ голѣмъ езиковъ недостатъкъ.
Често пѫти най-хубави и най-художествени чужди описания на природата не могатъ да се прѣведатъ изцѣло на български, поради липса на думи за обозначение на предметитѣ; въ такъвъ случай величествената картина на дадена мѣстность, нарисувана съ вѣщина отъ автора, се поднася на български четецъ въ несвършенъ видъ и съ недостатъци.
Тукъ се поражда, именно, въпросътъ, имаме ли достатъчно народни названия за растенията? На това А. Тошевъ4, който пръвъ е писалъ на тая тема у насъ, отговаря така: „Има ги не малко, но трѣбва да се избродятъ отъ народа. Той е единствениятъ богатъ източникъ, отъ дѣто можемъ да се снабдимъ съ тѣхъ. Че за това се изисква вѣщина и трудъ — не ще никакво съмнение. При туй, трѣбва да знаемъ, че то не е работа, която може да се свърши въ една-две години и само отъ едного. Тукъ се изисква врѣме и съдѣйствието на всички, които боравятъ съ природнитѣ науки. До като другитѣ народи сѫ се сдобили съ определена терминология, нужни сѫ били дълги трудове и години.“
Да ! И нашиятъ народъ има за повечето, ако не за всички растения, хубави и типични названия; остава само да се събератъ. Ония растения, които сѫ въ съсѣдство съ жилището на човѣка, или сѫ били отъ интересъ за прѣхраната и здравето му, или сѫ употрѣбявани въ домакинството, народътъ ги е снабдилъ съ имена, често твърдѣ подходящи.
Разбира се, неможемъ да искаме за всички растения народни названия, а още по-малко за разнитѣ стотици и хиляди видове вариетети и форми на нѣкои родове, като напр. Rubus, Rosa, Сагех, Centaurea и пр. Тамъ и безъ това тѣ се явяватъ излишни, защото послѣднитѣ сѫ отъ значение само за специалиста, а за него важатъ латинскитѣ названия.
Българските народни названия на растенията не сѫ още проучени. Почнато е дѣйствително, но е събрано досега много малко. Съ тая работа най-първо, по необходимостъ, сѫ били принудени да се занимаватъ първите съставители или преводачи на учебници по ботаника у насъ: Душановъ, Михалаки Георгиевъ, Гер. Бѣлчевъ, Иванъ Урумовъ и др. По-после А. Тошевъ излезе съ единъ цененъ трудъ по българската терминология на растенията ; следъ него Ив. Урумовъ е събралъ
народнитѣ названия изъ Ловчанско и Търновско, а сѫщо покойниятъ проф. Ст. Георгиевъ въ своитѣ печатни трудове ни даде доста цѣнни материали по българската номенклатура на растенията, събирани по всички български земи. Понеже нуждата отъ хубави народни названия се чувства силно, тѣ трѣбва да се събератъ. А за това се изисква работа. Трѣбва преди всичко да се събератъ названията на растенията, които се срѣщатъ въ народния ни езикъ; после да се подбератъ най-добритѣ, най-подходящитѣ, обшоупотрѣбимитѣ и типичнитѣ отъ тѣхъ и да се създаде една установена ботаническа номенклатура ; тогава да се дѣйствува за тѣхното популяризиране въ училището и живота. А да се постигне всичко това, сѫ нужни не години, а десетолѣтия, както е случаятъ съ д-ръ Шулекъ, който за да издаде своята книга: „Jugoslavenski imenik bilja, Zagreb, 1879“, трѣбвало е въ продължение на 30 години да събира прилежно и да обработва суровия материалъ, като е ималъ при това и помощьта на много свои приятели.
Събирането на такива материали изисква прѣди всичко познание на предмета. Имена, чути отъ устата на народа, безъ да се знае положително, за кое растение се отнасятъ, сѫ почти безъ значение. При записването требва да се означава точно името, съ ударението му, като се отбѣлѣзва и мѣстото, дѣто е чуто. Начинътъ на изговарянето и правописътъ сѫ повече отъ интересъ за филолога, отколкото за ботаника.
Прочее, ползата отъ събирането народните названия на растенията е двояка: езиковна и научна. Всѣко новозаписано име е единъ приносъ къмъ словесното ни съкровище. По тия названия, особено когато сѫ събирани изъ всички български покрайнини, филолологътъ ще може да си обѣсни нѣкои особености на българските наречия, както и други лингвистични въпроси5. По тѣхъ ние заключаваме за наблюдателностьта, духовното развитие и творческата сила на народа. Едновременно съ това правимъ услуга и на ботаническата наука, понеже я обогатяваме съ нови термини, които улесняватъ изучванието ѝ.
Мнозина сѫ наклонни да мислятъ, че у насъ липсватъ народни названия, за голѣма часть отъ растенията. Това е абсолютно невѣрно.Други, като отворятъ единъ учебникъ по ботаника и видятъ, че при повечето латински имена стоятъ и български (или по-добрѣ такива, написани съ български букви), мислятъ, че въпросътъ е изчерпанъ. Това сѫщо е невѣрно, понеже болшинство отъ послѣднитѣ сѫ побългарени или сѫ прѣводъ отъ чуждитѣ. Трети пъкъ, като държатъ само на естетиката и поезията, възставатъ, че не сме имали достатъчно хубави и нежни български названия за растенията. Ето какво казва по тоя въпросъ единъ отъ техъ. „Менъ ме беше ядъ, защото не за пръвъ пѫть чувахъ да се даватъ най-безобразни названия на най-приятнитѣ цвѣтя. Естеството, което така разкошно и величествено се проявява и хубавѝ цѣлото наше отечество, ние го онеправдаваме. Ние нѣмаме нежни думи, за да го погалимъ, ние нѣмаме мили названия за неговите
хубости. Най-величественитѣ създания на природата у насъ нѣматъ имена, или, ако иматъ, те сѫ турски... На най-миловидното златно-желто цвѣте, което пролѣть и лѣтѣ краси полята ни, ние казваме „лай-лай-кучка“. На това малко, белизняво цвѣте, което така разкошно захубавява ливадите ни, ние даваме простото име „слѣзъ“ ; на това светло-алено цвѣте, което се мѣрка изъ зеленитѣ класове на нивята, ние казваме „пукалъ“ ; величествениятъ синиятъ кринъ, който краси нашите градини, ние наричаме „магарешки уши“ ; на друго едно мило горско цвѣте казватъ „козя-брада“ ; високото, съ червено стебло, съ голѣми листа тропическо цвѣте, което много дворове пълни съ хубость и зеленина, днесъ го наричатъ незнамъ защо, „кърлежъ“ ! На друго едно, полу-трева полу-цвете, колкото оригинално, толкова и красиво и което расте по тревистите урви на Балкана, даватъ име „мечешко-зеле“.
Може-би авторътъ да е донекѫде правъ, но изобщо, не ! Защото това, което нему се види грубо и несъобразно, излазя много удачно и тъкмо на местото си, когато се вгледаме отблизу.6 Действително, слушатъ се често груби названия за хубави растения, но на други места на сѫщите даватъ по-нежни имена. Тъй че, едностранчиво и невѣрно е, да се правятъ общи заключения, само по названия, чути въ една местность, или пъкъ излезли изъ устата на обикновени смъртни, които, за да удовлетворятъ нашето любопитство ни отговарятъ безми- слено съ фразите: „Това е едно цвете, планинско цвете“ , или „това е цвете . . . санкимъ трева“, или съ други некои скроени названия, каквото ми се чини е „магарешки-уши“.
Тукъ му е местото да отбележа, че требва да се отличаватъ сѫщинските народни названия отъ книжовните, т. е. отъ тия, излезли не отъ устата на народа, а измислени или набързо сковани. Повечето отъ тѣхъ сѫ прѣводъ отъ латинските, или сѫ стъкмени по подражение на чужди названия. При все това и между техъ се срещатъ нѣкои сполучливи и добри.7
Народнитѣ названия сѫ обикновено прости и кѫси: повечето състоятъ само отъ една коренна дума, а най-старитѣ сѫ дори едносложни. Тѣ сѫ обикновено най-популярнитѣ, нѣматъ много синонимни и се отнасятъ до растения, съ които още примитивниятъ човѣкъ е ималъ работа; напр. дѫбъ, букъ, ръжь, лукъ, липа, лоза, жито, просо и пр. Сложнитѣ или производнитѣ народни названия сѫ сравнително нови. При тѣхното образуване въображението е работило вече по-свободно; тамъ названията сѫ дадени възъ основа на нѣкои дѣйствитѣлни или привидни бѣлѣзи, напр.: лъвска-муцуна, дѣдовъ-зѫбъ, козя-брада, напръстникъ, треперушка, шапиче, и пр. Дори и цѣли изречения се употребяватъ често отъ народа за обозначение на извѣстни растения; това, разбира се, е твърдѣ непрактично, особено, когато се образуватъ нови видови имена. Такива сѫ напр.: лай-лай-кучка, бѣла-Рада-вапцарска, я-карѫкъ — я не-карѫкъ, кърпи-кожухъ и др.
Народнитѣ названия на растенията сѫ повечето видови. Родови названия нѣма, или сѫ много рѣдко. Народътѣ въ своето развитие не е можалъ да достигне до тамъ, да открие родственитѣ връзки между растенията и да ги съедини въ отдѣлни групи, като ги именува съ осо
названия. Но, когато родътъ има само единъ видъ, то видовото название е служило и за обозначение на рода; напр.: царевица, дюла, конопъ и пр.8
Видовитѣ названия на растенията въ български езикъ сѫ много. Ако броимъ всички извѣстни, заедно съ близко-сходнитѣ синоними, то броятъ имъ възлиза на много хиляди. Обикновено сѫ получавали имена ония растения, които сѫ прѣнасали извѣстна полза или врѣда на човѣка, или сѫ обръщали вниманието му съ своята чудна форма, голѣмина, хубость, мирисъ и пр. Народътъ рѣдко прави разлика между близко-стоeщитѣ видове, а още по-малко за полиморфнитѣ. Тъй че, докато нѣкои видове сѫ останали неименувани, за други има купъ имена, особени за всѣка мѣстность. Двѣ нѣща при това сѫ играли главно важна роля: 1) че при едно и сѫщо растение въ разнитѣ мѣста сѫ забелезани отделни особености; така сѫ произлѣзли синонимнитѣ названия и 2) че единъ общъ бѣлѣгъ е откритъ при разни растения, които за това сѫ получили еднакви — омонимни названия. Това, разбира се, е едно доста голѣмо неудобство, което поражда често неразбория. Отъ друга страна то говори, какъ народната мисъль, подбуждана отъ еднакви или разни импулси, се е проявявала въ най-различни форми.
За да се види, колко плодотворна е била въ това отношение творческата сила у народа, привеждамъ тукъ слѣднитѣ примѣри:
1. Названия за разнитѣ видове ягоди (Fragaria vesca, coliina, ela- tior и пр.): ягоди, агоди, планинци, усойки, плюскавици, суници, зуници, капалищи, пласкудавци, мали-газци, орнички, диви-ягоди, личи-ягоди, плюшкавйци, праскавици, самодивски-ягоди, бѣлвици, бѣлявици, планчука, планица, куконица, пламеници, готка, планущка, ягодакъ и др. за синонимни.
2. За царевицата(Zea Mays): царевица, папуръ, кукурузъ, гугучета, морузье, мамули, мисиръ, царка, пченка, ченка, пченийчка, че ничка, царевка, печенка, мисирка, коломбокъ, кукумарка, рапка, цомбуръ, цабланъ, грѫчка, мумурузка, моморозка, мумуроска, гълѫби и прч.
За кочана на царевицата има повече отъ 30 названия.
3. За разнитѣ видове равнецъ (Achillea Millefolium, clypeolata, tomentosa и др.): равнецъ, равнежъ, сѣчена трѣва, сечено билье, посѣчено билье, посѣчена трѣва, яновица, посѣково билье, бѣлъ равнецъ, желтъ равнецъ, бѣла Еньовица, желта Еньовица, посѣклива билка, сърчьево билье, изройче, рисинява трѣва, спорежъ, хайдучка трава, рамчецъ, мѣсечньакъ, ресульа бильа, качино цвѣкье, гаскена трава, врабчино цвѣкье и прч.
За разнитѣ видове дѫбъ има до 70 названия, за дивия макъ и повитицата (съвлека) до 40; въобще, повечето растения иматъ по нѣколко синонимни названия, а такива съ повече отъ 20 не сѫ рѣдкость.
Като примѣръ за омонимни български названия на растенията, привеждамъ слѣднитѣ-:
| 1. Сѣчена трѣва, билье; посѣчена я посѣклива билка |
Achillea Millefolium Hypericum perforatum Lapsana communis Lychnis coronaria Prunella vulgaris. |
| 2. Майсилче, маясъливъ буренъ, масъливче |
Agrimonia Eupatoria Ajuga reptansu A. genevensis Peucedanum sp. ? Siderites montana Statice Limonium. |
| 3. Спѣти-косъ, пади-косъ, опади-косъ |
Adonis miniata Delphinium orientale Papaver Rhoeas Ranuncujus acris. |
| 4. Изтравничи(е) | Capsella bursa pastoris Asplénium trichomane Veronica officinalis Cardamine impatiens Qlechoma hederacea Hieraceum Pilosella Nasturtium officinale. |
Омонимни названия има доста, ако и да не сѫ толкова много, колкото синонимнитѣ. Доста разпространени сѫ напр. названията: клинавче, клинавъ буренъ, плюскавецъ, млѣчка, кумоника, метлика, пироника, страшниче и пр., които народа употрѣбява за много и различни растѣния. Тукъ не споменавамъ, разбира се, имена като: черния буренъ, мекия буренъ, синьо цвѣкье, горско цвѣтье, желта трѣва, червено биле, трънливъ буренъ и пр., които се прикачатъ на много растения, но за насъ сѫ безъ значение.
Народнитѣ названия на растенията сѫ образувани:
1. По прилика: кандилка, поималка, кученца, бѫзунче, пачи кракъ, конско ребро, треперушка.
2. По мѣстонахождение: блатникъ, гороцвѣтъ, планинци,водниче.
3. По свойства: отрова, бѣсна трѣва, благи-луди, разводникъ, сладко коренче.
4. По употребление: дрислива трѣва (Asphodelus liburnicus), лишайче, лишайвецъ (Chelidonium majus), посѣчена трѣва (Hupericum preforatum), изсипливо билье (Herniaria hirsuta), мундарлива трѣва (Lepidium ruderale), отокливо билье (Polygonum latifolium).
5. По врѣме на цъвтѣнието: есененъ минзухаръ, Великденче, Гергьовденче, Димитровче.
6. По имена на божества, духове и прч.: Богородиченъ буренъ, Христосово-цвѣтье, самодивски-лукъ, русалче, сминдухъ.
7. По имена на лица : Петровъ-кръстъ, Еньово-цвѣтье, бѣла- Рада, Лазарниче, дѣдовъ зѫбъ, бабини гниди, момина сълза.
И т. н.
Българскитѣ народни названия на растенията сѫ сходни съ рускитѣ, сръбскитѣ, хърватскитѣ и въобще съ славянскитѣ. Това е много естествено, понеже старославянскиятъ езикъ е основата на всички славянски езици. Въ гореспоменатата книга на д-ръ Шулекъ, дѣто славянскитѣ названия на растенията се разглеждатъ сравнително, се срѣщатъ приведени много подобни примѣри.
Покрай чисто-българскитѣ названия на растенията, срѣщатъ се и много чужди. Такива на първо мѣсто сѫ турскитѣ, които изобилстватъ въ езика ни, особено въ Южна-България. Нѣкѫде тѣ сѫ се дотолкова вкоренили, че сѫ изтикали дори българскитѣ и народа си служи само съ тѣхъ. Това е прѣко слѣдствие отъ дългото ни робство, което
е упражнило силно влияние върху народния говоръ. Врѣме е, обаче, да се изхвърлятъ сѫщитѣ изъ употрѣбение, като се заменятъ съ чисто- български, каквито имаме достатъчно. Такива сѫ напр.: демиръ-чиче, филджанъ-чиче, кана-чичекъ, еръ-алмазъ, кадънъ-пармакъ, челеби-перчанъ, калъчъ-оту и др.
Следъ турскитѣ, идатъ рускитѣ названия, които се срѣщатъ особено въ литературата. Много отъ тѣхъ мѫчно ще могатъ да се изхвърлятъ, понеже сѫ станали общоприети; напр. хвощъ (вмѣсто бълг. прешлика, ставиче, наставиче), незабудка (вм. помниче, срамежливче, ла- зарниче или незабравка), гречиха, вм. елда и прч.
Нѣкои отъ народнитѣ названия сѫ подобни на латинскитѣ или гръцкитѣ, само че иматъ изменено окончание, т. е. побългарени. Тѣ сѫ остатъци отъ едноврѣмешното римско или византийско влияние. За много отъ тѣхъ народа нѣма свои български названия. Тъй напр., казваме само роза или тръндафилъ, само босилякъ, спанакъ, кестѣнъ, които сѫ думи отъ чуждъ произходъ. Тукъ привеждаме още и слѣднитѣ примери:
1. Побългарени отъ народа латински и гръцки названия: Върбина (Verbena), ригенъ, риганъ (Origanum), битоника, витоника (Betonica), трифилъ (Trifolium), ѫмѫмила, амамила (Matricaria Chamomilla), лиандру (iierium Oieander), маджарочъ (Originum Madjoranum), пруна (слива — Prunus spinosa), босилякъ (Otium Basylicum) и прч.
Други при побългаряването дотолкова сѫ измѣнени, че мѫчно може да се забележи чуждиятъ имъ произходъ; напр.: татулъ (Datura), хмелъ (Humulus), ясенъ (Fraxinus) и пр.
2. Книжовно побългарени латински названия: Тѣ сѫ образувани поради липса на български, или по-право, поради тѣхното непознаване, напр.: салвей, шалвей (Salvia), глехома (Glechoma), скабиозъ, шпергула (Sperguia), мимоза (Mimosa), дрозера (Drosera) и прч.
3. Народни названия, буквално превѣдени отъ чужди: Aegopodium — козя нога Campanula — звънче Hemiaria — килавъ буренъ Pedicularis — въшкаво билье и пр.
4.Книжовни названия, преѣвод отъ чуждитѣ:
Umbelliferae — чадърести Salicornia — солорасти Scrophularia — заушница, скрофулъ Pentaphyllum — петолистъ Vergissmeinicht — помниче Fliegenfalle — мухоловка Steinbrechgewächse — каменоломци и др.
Освенъ това, прилагателнитѣ: silvestris, aquaticus, campestris, раluster, montanus (горски, воденъ, полски, блатенъ, планински). Напр., Acer campestris (полски яворъ) Ranunculus aquaticus (водно лютиче), Pinus silvestris (лесень боръ) и пр.
Народнитѣ названия на растенията, съдържащи се въ настоещата статия, сѫ записани повечето непосредствено изъ устата на народа; други сѫ извадени изъ списания и книги, публикувани прѣдимно отъ специалисти — ботаници. Най-голѣми заслуги въ това отношение сѫ принесли: проф. Ст. Георгиевъ, А. Тошевъ, Ив. Урумовъ и др. При из ползуването на сѫществуещитѣ материали, отдавано е голѣмо значение на компетентностьта и подготовката на събирачитѣ. Имената на
послѣднитѣ сѫ дадени винаги съкратѣно, за да може въ бѫдеще да се иматъ прѣдъ видъ, при евентуаленъ подборъ. Отдадено е сѫщо значение на мѣстонахожденията ; затова навсѣкѫде, дѣто последнитѣ сѫ били извѣстни, тѣ сѫ цитирани.
Приведенитѣ по-долу материяли сѫ почти отъ всички български земи, освободени и неосвободени. Най-много такива сѫ събирани изъ България и Македония ; послѣ идатъ Бесарабия, Добруджа, Поморавско и Одринско. Въ България най-добрѣ въ това отношение сѫ проучени слѣднитѣ окрѫзи: Софийски, Ловчански, Търновски, Сливенски, Пловдивски, Ст. Загорски и Варненски. Слабо или никакъ не изслѣдвани сѫ оше Ю. 3. и С. 3. България, сѫщо Силистренско, Разградско и Бургазко9. Имената изъ разнитѣ учебници по ботаника не бѣха за насъ отъ твърдѣ голѣмо значение, защото повечето сѫ книжовни и при тѣхъ не сѫ дадени мѣстонахожденията. Сѫщото трѫбва да кажа и за тия названия, които се съдържатъ въ рѣчника на Найденъ Геровъ10: а обаче, азъ си дадохъ трудъ и прѣгледахъ еднитѣ и другитѣ, като извадихъ само ония, които ми се сториха нови и непознати.
Освѣнъ рѫкописнитѣ материали, съчиненията, отъ които съмъ се ползувалъ при написването на настоещата работа, сѫ слѣдните
Ст. Георгиевъ. СбНУ IV : Родопитѣ и Рилската планина и нихната растителность, 1891 г., с. 529-585.
Ст. Георгиевъ. СбНУ V : Родопитѣ и Рилската планина и нихната раститѣлность, 1891 г., с. 311-354.
— Запискитъ му по ботаника, четени въ Висшето Училище.
— Неиздадени негови бѣлѣжки.
Ив. К. Урумовъ. СбНУ XIV : Материали за флората на Ловчанския окрѫгъ, 1897 г., с. 3-85.
Ив. К. Урумовъ. СбНУ XV : Материали за флората на Търновския окрѫгъ, 1898 г., с. 3-90.
Ив. К. Урумовъ. СбНУ XV : Втора прибавка към Флората на Ловчанския окрѫгъ, 1898 г., с. 91-92.
Ив. К. Урумовъ. СбНУ XV : Допълнитѣленъ списъкъ на растенията, събрани изъ Ловчанския окрѫгъ, 1898 г., с.93- 104.
A. Тошевъ(Тош.). Къмъ терминологията на българската флора. Период. спис. XXXV.
A. Тошевъ(Тош.) Материали по флората на България. Период, спис. LI.
А. Тошевъ. СбНУ XI : Материали по флората на Солунско, 1894 г., с. 423-457.
Д. Матовъ и А. Тошевъ (Мат. и Тош.). СбНУ XVI : Къмъ българския рѣчникъ., 1889 г., с. 448- 483.
B. Т. Ковачевъ (Ковач.). Материали по флората на Сѣверна България, сп. Трудъ, год. IV, кн. 2—3.
B. Т. Ковачевъ (Ковач.). Годишникъ на Софийско Природо-изпитателно Дружество за 1899 год.
К. Апостоловъ (Апост.). Приносъ къмъ българската терминология на флората въ Македония. Период, спис. кн. LX1, бр.5, 1900
Г. Трайчевъ (Трайч.). Къмъ терминологията на българската фауна и флора въ Македония, в. „Вѣсти “ год. IX, бр. 62, 69 и 70, 1898 година
Г. Трайчевъ (Трайч.). Къмъ терминологията на българската фауна и флора въ Македония, в. „Вѣсти “ год. X, бр. 63, 1899 година
А. Т. Илиевъ (Илиевъ). СбНУ VII : Раститѣлното царство въ народната поезия и пр., 1892 г., с. 311-412
А. Т. Илиевъ (Илиевъ). СбНУ IX : Раститѣлното царство въ народната поезия и пр., 1893 г., с. 409- 442
Н. Лазаровъ. СбНУ I : Прегледъ на забележитѣлнитѣ полезни и врѣдни растения., 1889 г., с. 255-290
Сава Раковски , Показалецъ. (стр.60)
Ц. Гинчевъ (Гинч.). СбНУ III : Нѣщо по българската народна медицина, 1890 г.,с. 70-136
Найденъ Геровъ ( Гер.). Рѣчникъ на български езикъ т.I, Пловдив, 1895
Найденъ Геровъ ( Гер.). Рѣчникъ на български езикъ т.II, Пловдив, 1897
Найденъ Геровъ ( Гер.). Рѣчникъ на български езикъ т. III, Пловдив, 1899
Д-ръ Ст.Ватѣвъ (Ват.). СбНУ ХХI, 1905 г.,с. 1-67 (според автора е в сп. Медицина)
К. Шкорпилъ (Шкор.). Материали по флората и фауната въ Пловдивско— въ отчета на Пловдивската мжжка гимназия за 1896/97 година.
Материали за българския рѣчникъ, въ СбМ. кн. 1— XVII.
Учебницитѣ по ботаника отъ:
Михайл Георгиевъ (М.Геор.), Ботаника, 1882 г.
Иван К. Урумовъ (Урум.), Ботаника, 1882 г.
Г. Белчевъ(Белч.), Естѣствена история за началнитѣ училища, 1882 г.
Д. Т. Душановъ(Душ.), Ботаника, 1884 г.
М.Т. Бракаловъ(Брак.), Ботаника, 1885-1897 г.
Андр. Тошевъ(Тош.), Ботаника за горен курс втора година, 1894 г.
Д.В.Векиловъ(Векил.), Ботаника, 1887-1905 г.
Мавровъ и Богдановъ (Мавр. и Богд.), Ботаника, 1891 г.
Р.Ветшайнъ., Ботаника, превод К. А. Кулев, 1897-1904 г.
Бургерщайнъ., Ботаника за горнитѣ класове и среднитѣ у-ща, 1900 г., Пловдив
Фр.Росицки., Ботаника: За висши класове на гимназията, 1892 г.
и др. (последнитѣ три — преводи).
Ст. Брънчевъ (Брън). Ръководсктво по лесоустройство , 1896 г., София
Ст. Брънчевъ (Брън). Гората и стопаниствуванието над нея, 1895-96 г., София
Г. Байкушевъ (Байк.). Доклада му по флората на Македония.
и други нѣкои още, които не споменавамъ поименно, защото малко съмъ се ползвалъ отъ тѣхъ.
и други некои още, които не споменавамъ поименно, защото малко съмъ се ползвалъ отъ техъ.
Мои лични бележки и такива на мои приятели.11
Чужда литература:
Amiе Boue (Воие) — La Turquie d'Еuropе v. I, 1840, Paris
I. Velenovsky (Velen.) — Flora Bulgarica 1, p. 370, 1891
I. Velenovsky (Velen.) – Suplementum, 1898
K. Jrecek — Das Fürstentum Bulgarien, 1891, Vien, F.Tempsky
B. Suilek — Jugoslavenski imenik bilja, 1879, Zagreb
Fr. Miklosich — Lexicon palaeoslovenico — graeco-latinum, 1862-66, Viendobonne
H. Анненковъ — Ботанический словаръ., 1898, Санг Петѣрбург
Herman Grassmann — Deutsche Pflanzennamen, 1870, Stettin
W. Meigen — Die deutschen Pflanzennamen, 1898, Berlin