азказът за миналото се анализира като начин за формиране на „наративна идентичност“ (Рикьор). Премествайки в рамките на градското пространство, „гонен от носталгия по онези изтекли времена“, разказвачът на Енев описва деструкцията и трансформацията на локусите, които, от негова гледна точка, са едновременно в два хронотопа (в миналото и съвременността). Като преживява изтриването на кодовете на личното си пространство, той се опитва да се оказва «запазен» с помощта на разказването, така че селекцията на епизодите, репрезентирани в цикъла, са в пряка зависимост от формирането на идентичност на наратора, повествованието на който е елемент на автобиографията му. Авторът използва спациални опозиции (нисък/висок, стар/нов, работещ/затворен, едноетажен/многоетажен) за да въплъти мит за златния век, илюзията на който накара разказвача да «се връща по пътеките на детството си».