За сонет 130

Както вече бе посочено Шекспир обновява жанра не само чрез преобразяване на обичайната му структура, но и в съдържателно отношение. Типичното преобръщане върви и по линията на образа на Музата, която за Шекспир не е вече красива и нежна бяла девойка с „блестящи очи“, на която „на страните ù лежат роза и лилия“, „дъхът ù е сладостен парфюм и божествен пламък“, „устните ù по-червени от корал“, а шията – „по-бяла от лебедовата 1. Текстът системно и последователно изгражда преобърнатия образ на любимата, в която залегналите образи на женската красота са се превърнали в своеобразна противоположност. За Шекспир клишето няма място в сонетите му. Място намира Смуглата лейди, представена най-образно в 130-и сонет. Тя „няма бяла като перла кожа“, „очите ù не са звезди“, „не може устата ù с корал да се сравнява“.

Това разчупване на стереотипа е причината много от изследователите да преоткрият Шекспир като поет. Самюел Колридж заявява, че Бардът на Англия е преди всичко поет, а за сборника със сонетите му казва, че са велика книга. На самия финал на 130-и сонет, в последното двустишие лирическият говорител яростно противопоставя своята любима не на идеала, а на лъжливите и преувеличени, измамни и лицемерни думи, с които други творци възпяват обичта си към своите любими. Според неоплатонизма, чийто радатели са Марсилио Фичино и Пико де ла Мирандола, стремежът към любовта и стремежът към истината имат една и съща природа. И двете са прояви на вечните търсения на път към Бога. В Шекспировите сонети концепцията на неоплатонизма не само е последвана, но и разширена, като в нея са преплетени философската същност на идеята за любовта и спектър от силни емоционални преживявания.