Как човек твори историята и как историята претворява човека
(„Чумата” от Албер Камю, „Генералът на мъртвата армия” от Исмаил Кадаре, „Пресрещане” от Габриела Адамещяну)
Магистърска дипломна работа на Аглика Попова (2008)
Научен ръководител: доц. дфн Румяна Станчева
В центъра на сравнителния анализ попадат произведения, обединени около темата за намесата на историята в човешкия живот. Представлява интерес и начинът, по който личността създава своята летопис и факторите, които я водят в отразяването на действителността за поколенията. Индивидът е инициатор на разноликата събитийност, обобщена с името „история” и същевременно е потърпевш от нейния размах.
Трите произведения са публикувани след края на Втората световна война. Писателят Албер Камю е неин съвременник и романът „Чумата” избягва пряко ангажиране с конкретното събитие, въпреки прозрачността на алегорията. По този начин пресъздадената човешка участ по време на бедствие излиза извън дадения пример и придобива универсални измерения, наподобява изследване върху поведенческите модели в ситуация на заплаха.
Погледнат в хронологически аспект, следващ е романът на Исмаил Кадаре - „Генералът на мъртвата армия”. В него се наблюдават два погледа върху тази война, единият се води по същото време от страниците на намерения дневник. Такъв е прочитът на събитието за всеки сражавал се за родината, извънредната обстановка се превръща в ежедневие и прави силно впечатление адаптивността на характера, умението да се запази воля за живот. Важна е обаче и другата гледна точка, двайсет години по-късно се установява, че травмите от войната още не са заличени и че смяната на едно поколение все още не е равностойно на забрава. Албанският писател повдига въпроса за още една характеристика на всяко едно историческо явление, то преобръща представите на улегналите общества. Втората световна война е повод да стане ясно, че Европа не познава добре себе си. На страна като Албания е отреден именно този момент, за да се заяви. „Изненадите” тепърва предстоят, доказва следващият роман, а Кадаре само загатва проблематиката, която ще бъде в центъра на вниманието и двайсет години по-късно.
Биографиите на тримата автори не са силно раздалечени в годините, но погледът им за едно и също събитие търпи влиянието на различния контекст. Своеобразно заключение представлява романът „Пресрещане” на Габриела Адамещяну, със съвременността на своя език и наболели въпроси. Румънската писателка доказва, че отзвукът от Втората световна война е още жив в спомените на „порасналите деца”, които е трябвало да изградят живота си върху руините от рухнали предишни системи и ценности. Тя проследява явлението на тоталитарните режими, които изглеждат сякаш винаги аналогични. Историята връхлита персонажите чрез различни „всекидневни” бедствия. Животът не се отнема от катаклизми като чумата или битките на фронта. Героите стават жертва на обезличаването, на лишаването от право на избор, на убийството на индивидуалността. Тоталитарният свят предлага този тип тиха война-болест, при нея липсва пряк сблъсък, но тя трайно и постепенно оплита в мрежите си, за да доведе накрая до внезапното, познато прозрение за напразно отдадените животи.
Трите произведения проследяват едно събитие и последиците от него, като повтарят темата за обреченото на системно заличаване под всякакви форми съществуване. Цикълът на историята се затваря според понятието за абсурд на Камю и човекът изглежда обречен да се върти в неспасяемото еднообразие на своите дни.
Потъването в един изолиран свят тласка личността към изгнаничество. В сравняваните произведения, хората, независимо от местопребиваването си, изглеждат стегнати зад своите стени, затворени под карантина, подобно на оранци или зад невидимите, политически бариери на Източна Европа. Тази фактическа отделеност от околния свят прераства в отчужденост от живота изобщо. Чудото на съществуването се обезценява със своята принадлежност към схеми извън личната воля. Доказателство за това е неизменното повтаряне на едни и същи грешки, без надеждата да се извади поука от тях. Героите на романите търсят правото си на щастие и след това, когато са извадени от опиянението, че то е възможно, задават въпроси за правилата, по които се завърта техният живот. Търсят се механизмите, които тласкат цели общества към провал. Балканските автори притежават и амбицията да формулират себепознание за собствените си народи. Излизането, от състояние на затвореност, се ангажира първо с необходимостта от изграждане на модели за националната същност.
Индивидът се сблъсква с ограниченото поле на своите действия. Вярата му в Бог е силно разклатена и остава загадката за метафизичните сили, които го хвърлят периодично в нещастие. Тази екзистенциална обреченост обаче, не е достатъчен повод за примирение, според Камю. Началото на достойния живот идва именно от този момент на осъзнаване за напразно вложените усилия. Така всеки става героичен персонаж в ежедневните малки битки, спасението е видяно в „разбунтувалия се човек”, който въпреки предопределения провал се бори за живота си. Романите на Кадаре и Адамещяну задават същото послание, когато вярата вече не съществува, а надеждата е доказана утопия, остава непримиримата борба за живот, в която се крият достойнствата на „модерния човек”.
Като се спира вниманието последователно на структурните особености на посочените романи в Първа глава, а след това, във Втора глава, ги съпоставяме по признаци, характерни за методите на сравнителното литературознание, имаме за цел да покажем пропускливостта на идеите на европейския континент през ХХ век. А също така коментираме общността на литературни произведения, които не са написани в резултат от лични контакти между писателите.